в чуждо гнездо. През цялото време досега не бе почувствувал нищо особено. Сега обаче, когато всичко се свърши, малко по малко го завладя някакво дълбоко и безкрайно чувство на горчивина — по-силно от мисълта за смъртта, и Полман, и Йозеф, и всичките нещастия, които бе видял, и войната, и собствената му съдба бяха съставна част от това чувство.
Той стана. В Париж беше ходил да види Гроба на незнайния войн — грандиозен под Триумфалната арка, на която бяха записани великите победи на Франция. Струваше му се, че това парче земя, покрито с трева, тази гробница на епископ Блюмер с кутията от пури вътре в нея представляваха нещо подобно, а може би дори и нещо повече, но без ореола на славата и на военните победи.
— Къде ще спим тази вечер? — запита Елизабет, — В черквата ли?
— Не. Случи се чудо. Бях при госпожа Вите. Тя има свободна стая. Дъщеря й заминала на село за няколко дни. Ще спим там, а може би ще се нареди ти да останеш там и след заминаването ми. Успях да пренеса целия багаж. Нали сега си най-после в отпуска?
— Да. Няма вече да се връщам, а и ти няма вече да ме чакаш.
— Слава Богу! Тази вечер ще го отпразнуваме! Ще бодърствуваме цялата нощ, а утре ще спим до обед.
— Да. Ще стоим в градината, докато се появят всички звезди. Само че сега трябва веднага да отида да си купя шапка.
— Шапка ли?
— Да, днес или никога.
— Но за какво ти е шапка? Да не би да я сложиш тази вечер в градината, Елизабет се разсмя.
— А защо не? Но това няма никакво значение. От значение е да я купя. Касае се за символично действие. Шапката е като знаме. Купува се, когато човек е щастлив или нещастен. Не ме ли разбираш?
— Не, но няма значение. Нека купим шапка. Ще празнуваме с нея твоята свобода. Трябва само да я купиш преди вечеря! Има ли още отворени магазини по това време? И не са ли необходими купони за облекло?
— Имам купони и зная къде ще намеря.
— Добре, ще купим шапка, която отива на златистата ти рокля.
— За нея не е необходимо. Вечерните рокли се носят без шапка. Не, нека просто да купим шапка, ей така, за нищо. За да покажем на себе си, че вече няма фабрика. Това е необходимо.
Една част от витрината на магазина беше запазена. Останалата част беше от дъски. Те влязоха вътре. Две шапки бяха изложени. Първата гарнирана с изкуствени цветя, а втората — с разноцветни пера. Не направиха особено впечатление на Гребер. Той напразно се мъчеше да си представи Елизабет накичена с тях. После забеляза някаква жена с бели коси, която се канеше да затвори магазина.
— Да побързаме — каза той.
Собственицата ги заведе в една силно осветена стая в задната част на магазина, който беше затъмнен. Тя веднага започна разговор с Елизабет, от който Гребер нищо не разбра. Той седна на един неустойчив позлатен стол близо до вратата. Собственицата запали страничните лампи на едно блестящо трикрило огледало и донесе кутии с шапки и платове. Оскъдният магазин се превърна изведнъж във вълшебна пещера. Сините, червените, розовите и белите цветове на шапките пламнаха, а помежду тях блестяха пъстри платове — брокат, ламе, като че ли тук пробваха корона за някакъв тайнствен празник. Елизабет се приближаваше, отдалечаваше, въртеше се пред огледалото, като движеща се фигура в рамките на някаква картина, чийто фон беше полумракът, обгърнал останалата част от стаята. Гребер седеше съвсем тихо в сянката и наблюдаваше тази сцена, която беше в противовес с всичко останало, случило се през деня. За пръв път виждаше Елизабет, отърсила се напълно от горчивото ежедневие, сама със себе си, цялата отдадена на непринудената и задълбочена игра на жената, обкръжена от светлина, нежност и обич, сериозна и съсредоточена, като ловец, който изпробва своето оръжие. Той слушаше, без да чува неясния и монотонен диалог, който галеше ухото му като шепота на извор. Той виждаше светлия кръг, в който се движеше Елизабет и който като че ли се излъчваше от самата нея. И той я обичаше, желаеше я и забравяше всичко друго при това тихо щастие, над което витаеше неуловимата сянка на смъртта, само за да го направи още по-дълбоко, още по-лъчезарно и толкова скъпо и мимолетно, колкото бяха отблясъците върху копринените и брокатени платове.
— Дайте ми една обикновена шапка — каза Елизабет. — Обикновена шапка, без украшения, която да прилепва плътно на главата.
22
Звездите трептяха в прозореца. Дива лоза заобикаляше малкия правоъгълник и няколко гроздове висяха надолу и се люлееха леко от вятъра като тъмно махало на безшумен часовник.
— Не плача истински — каза Елизабет. — А дори и да плача, не ми обръщай внимание. Не плача аз самата, а нещо в мене, което не мога да сдържа. Понякога човек няма какво друго да прави, освен да си поплаче, без всъщност да му е мъчно. Аз съм щастлива.
Тя се беше сгушила в обятията му и притискаше глава на рамото му. Леглото беше широко и направено от старо потъмняло орехово дърво. Двете табла бяха високи, украсени с резба. В ъгъла стоеше орехов скрин, а под прозореца имаше маса и два стола. На стената, под стъклен похлупак, висеше стар сватбен венец от изкуствен мирт и едно огледало, в което лозовите клонки и бледата лъкатушеща светлина, която проникваше през прозореца, образуваха светли и тъмни петна.
— Щастлива съм — повтори Елизабет. — Толкова неща се случиха през последните седмици, че просто не успявам да ги задържа всички в себе си. Опитах се, но не мога. Ти би трябвало да имаш търпение с мене тази нощ.
— Стига да мога преди да замина да те измъкна вън от града и да те заведа например в някое село.
— Безразлично е къде, когато ще бъдеш далеч!
— Не е безразлично. Не бомбардират селата.
— Все някой ден бомбардировките ще престанат. Почти нито една къща не остана незасегната в града. Освен това не мога да замина, докато работя във фабриката. Доволна съм, че имам тази вълшебна стаичка. И г-жа Вите!
Дишането й стана по-спокойно.
— И без това е свършено с мен — каза тя. — Не ме мисли за истерична. Аз съм щастлива. Щастието ми обаче е несигурно. Съвсем не е спокойно и животинско щастие!
— Животинско щастие ли? — каза Гребер. — Кой би искал такова щастие?
— Не зная, но ми се струва, че бих могла да го изтърпя доста дълго време.
— Всъщност и аз. Само че не искам да го призная, защото не можем да си позволим такова щастие.
— Десет години сигурно, еднообразно, еснафско, животинско щастие — струва ми се дори, че цял един такъв живот не е за пренебрегване.
Гребер се засмя.
— Тази носталгия за еснафщина ни идва от проклетия бурен живот, който водим. Прадедите ни не бяха на същото мнение. Те проклинаха животинското си щастие и бяха жадни за приключения!
— Ние обаче не сме. Ние отново станахме обикновени хора, с обикновени вкусове. — Елизабет го погледна. — Искаш ли вече да спиш? Да прекараш една хубава нощ в непрекъснат сън? Кой знае кога ще се върнеш, след като утре вечер заминеш?
— Ще разполагам с достатъчно време за сън докато съм на път. Необходими са няколко дни, за да стигна.
— Съществува ли някаква възможност да имаш легло?
— Не. Абсолютно никаква. Най-доброто, което мога да очаквам да намеря от утре нататък, е някаква дъска или шепа плява. Всъщност човек свиква лесно. Не е голяма работа. А и лятото идва. В Русия зимата е ужасна.
— Може би ще се наложи да прекараш там една зима.
— Ако продължаваме да отстъпваме, следващата зима ще бъдем в Полша или дори в Германия. Ще
