21
Ято лястовички се извиваше над полуразрушената камбанария. Остатъците от разноцветни керемиди блестяха под първите слънчеви лъчи. Гребер запали спиртника. Тъй като не знаеше дали е разрешено да се готви в тези свети места, той приложи стария войнишки принцип: действувай преди да са ти забранили. Извади войнишкото си канче и тръгна да търси вода. Намери чешма зад група статуи, изобразяващи разпятието, Там спеше някакъв мъж с отворена уста и с червена, небръсната от няколко дни брада по лицето. Той беше само с един крак. Изкуственият му крак беше откачен и оставен до него. Никелираните му части лъщяха в утринната светлина като някаква машина. Гребер погледна през колоните към галерията. Нарежданията на клисаря бяха спазени: мъжете бяха разделени от жените. В цялата южна част на галерията спяха само жени.
Когато се върна, Елизабет вече се беше събудила. Тя изглеждаше свежа и отспала, съвсем не приличаше на изнурените лица от галерията.
— Намерих къде да се измиеш — каза й той. — Иди преди да са се струпали всички. Богоугодните заведения никога не са се славили с хигиеничните си инсталации. Ела, ще ти покажа банята на светия синод на епископите.
Тя се засмя.
— Ти по-добре стой тук и внимавай за кафето, иначе рискуваме да не го намерим. Аз сама ще намеря банята. Откъде се минава?
Той й обясни. Тя пресече градината. Така спокойно беше спала, че роклята й не беше почти никак измачкана. Той я проследи с поглед. Обля го вълна на обич.
— А-а, така значи! Готвите в градината на Бога! — Благочестивият клисар изглежда се беше приближил на пръсти. — И отгоре на това точно пред свещените статуи на коронясването с трънен венец!
— Къде са походните кухни за пострадалите? Ще отида там с удоволствие.
— Кухни ли! Тук се намирате на света земя. Не виждате ли гробовете на епископите?
— Не за пръв път ще си готвя и ще се храня в гробища — отговори Гребер спокойно. — Кажете ми тогава къде да отида. Има ли някъде лавка или походна кухня?
— Лавка ли? — клисарят изплю тези думи като гнил плод. — Тук?
— Това не би било лоша идея.
— Да, за неверници като вас може би. За щастие всички не са такива! Гостилница върху земята на Христос! Какво богохулство!
— Богохулство ли? С няколко хляба и риби Христос е нахранил няколко хиляди души, вие би трябвало да го знаете! Разбира се, той не е бил такъв злокобен гарван като вас! А сега се пръждосвай оттук! Сега сме във война, това е може би нещо ново за вас?
— Ще се оплача на господин пастора Бидендик за вашето светотатство!
— Хем да не забравите! Той ще ви изпрати по дяволите, мръсен подлизурко!
Клисарят се отдалечи с важен и обиден вид в своите филцови обувки. Гребер отвори един пакет кафе от наследството на Биндинг и го помириса. Беше чисто мляно кафе. Той отсипа малко в канчето с вряла вода. Миризмата се разпространи наоколо и предизвика незабавен ефект. Изведнъж зад един от гробовете на епископите се показа чорлава глава и започна да души. Един мъж се повдигна тежко и се приближи.
— С удоволствие бих пийнал една чашка.
— Я се разкарай! — каза Гребер. — Това е къщата на Господа: тук получават милостиня, а не правят подаяния.
Елизабет се върна. Тя вървеше леко и весело, сякаш се връщаше от разходка.
— Откъде си взел това кафе? — запита тя.
— От Биндинг. Трябва да побързаме да го изпием, иначе целият народ от градината ще се натрупа около нас!
Слънцето играеше по статуите. Виолетки бяха нацъфтели пред статуите на боя с камшик. Гребер извади от раницата си хляб и масло. Наряза хляба с джобното си ножче и започна да го маже с масло.
— Истинско масло — каза Елизабет. — И то ли е от Биндинг?
— Всичко е от Биндинг. Чудно нещо. Само добро ми е правил, а не ми беше симпатичен.
— Може би затова ти е правил добро. Изглежда, че се случват подобни неща.
Елизабет седна на раницата до Гребер.
— Когато бях на седем години, мечтаех да живея приблизително като сега.
— Аз пък исках да стана сладкар. Тя се разсмя.
— Вместо това стана снабдител с продукти. И то най-добрият! Колко е часът?
— Ще стегна багажа и ще те изпратя до фабриката.
— Не. Нека останем тук на слънце, колкото е възможно по-дълго. Много ще трае докато съберем багажа и го занесем, още повече, че ще трябва да се редим на опашка, за да го свалим в подземието. Галерията и преддверието са вече пълни с хора. Ще имаш достатъчно време да направиш това после, след като си отида.
— Съгласен съм. Как мислиш, може ли да се пуши тук?
— Сигурно не, но какво те интересува!
— Да правим каквото си искаме, докато ни изхвърлят навън. Това сигурно няма да закъснее. Ще се помъча да намеря такова място за спане, където да не сме принудени да спим облечени. Нали си съгласна, че не трябва да отиваме в никакъв случай у пастора Бидендик?
— Да. По-добре е да се върнем при Полман.
Слънцето се издигаше на небето. Скоро то освети сводовете на галерията. Сенките на колоните плъзнаха по стените. Хората се движеха насам-натам като в затвор от сянка и светлина. Деца плачеха. Еднокракият от ъгъла на градината постави изкуствения си крак и смъкна върху него крачола на панталона си. Гребер зави хляба, маслото и кафето.
— Часът е осем без десет — каза той. — Трябва да вървиш. Ще дойда да те взема от фабриката, Елизабет. За да не се случи нещо, нека определим две места за среща, най-напред градината на г-жа Вите. Ако там е невъзможно, тогава тук.
— Добре. — Елизабет стана. — За последен път се разделям с теб за цял ден.
— Тази вечер ще можем да стоим дълго. Часове и часове. Така постепенно ще си възвърнем загубените дни.
Тя го целуна и тръгна с бърза крачка. Гребер чу смях зад себе си. Обърна се ядосан. Една млада жена стоеше между колоните. Момченцето й се беше качило на оградата и оттам, застанало право, й дърпаше косите с двете си ръчички. И двамата се заливаха от смях. Гребер и Елизабет съвсем не ги бяха забелязали.
Той опакова всички неща заедно. После се запъти към чешмата, за да измие канчето си. Ампутираният се доближи до него. Изкуственият му крак скърцаше при всяка крачка.
— Хей, другарю! Гребер се спря.
— Ти ли пи кафе преди малко?
— Да, но то се свърши.
— Не се и съмнявам. — Човекът имаше много големи сини очи. — Мене ме интересува утайката на дъното на канчето. Тъй като и без това ще я хвърлиш, по-добре ми я дай на мене, може да се свари още веднъж.
— Да, разбира се.
Гребер изсипа утайката от кафето в съда, който му протягаше еднокракият. След това си взе багажа и се нареди до другите хора пред входа на подземието на черквата. Очакваше да изкара нова кавга с клисаря. Видя обаче да пристига другият с червения нос. Той миришеше на червено вино и мълчеше.
Блоковият отговорник стоеше на прозореца на жилището си в полуизгорялата къща. Щом видя Гребер, той му махна.
— Да нямате писма за нас? — запита го Гребер като влезе вътре.
— Да, за жена ви. Писмото е адресирано до г-ца Крузе, но аз смятам, че мога да го дам и на вас, нали?
— Разбира се.
Гребер взе писмото. Стори му се, че блоковият отговорник го гледа някак особено. Хвърли поглед на
