убити.
Йозеф продължаваше да мълчи.
— Отивам и зная, че моите доводи не са доводи и че всички те са доводи и на милиони хора като мене. Колко ли ни презирате?
— Не бъдете толкова самомнителен — каза тихо Йозеф.
Гребер го погледна. Той не го разбра.
— Кой говори за презрение? — попита Йозеф. — Само вие! Защо да отдаваме такова значение на тези неща? презирам ли Полман? презирам ли хората, които ме крият, въпреки че рискуват всяка нощ живота си заради мене? Щях ли още да бъда жив? Колко сте наивен!
изведнъж той се усмихна. Усмивка на призрак, която сякаш нямаше нищо общо с него самия.
— Отклоняваме се от темата на нашия разговор — каза той. — Всъщност ние говорим прекалено много. Не трябва да се говори. Не трябва също да се мисли. Не още. Това ни размеква. Спомените също ни размекват. Още е много рано за всичко това. Сега съществува само една единствена цел, която не трябва да изпускаме от очи — спасението. — Той посочи кутиите с консерви. — Това помага. Приемам ги. Благодаря.
Той взе кутиите и започна да ги нарежда зад книгите. Правеше това със своеобразни несръчни движения. Гребер забеляза, че горната част на пръстите му беше сгърчена и че по тях нямаше нокти. Йозеф схвана погледа му.
— Малък спомен от лагера — обясни той. — Неделното занимание на един шарфюрер. Той наричаше това „запалване на коледни свещи“. Бих предпочел да се беше заел с пръстите на краката. По-малко щеше да се вижда. Сега бързо ще ме разпознаят. Не може да се стои през цялото време с ръкавици.
Гребер стана.
— Ще ви бъда ли от помощ, ако ви дам една стара униформа и моята военна книжка? Бихте могли да смените каквото искате в нея. Аз ще кажа, че е изгоряла.
— Благодаря. Нямам нужда. Ще стана за известно време румънец. Идеята е на Полман и той направи всичко необходимо за нейното осъществяване. Станал е специалист в тази област. Да не повярваш като го гледаш, нали? И така аз ставам румънец, член на Железния фронт, приятел на нацистите. По външност мога да мина за румънец. И раните ми могат да се обяснят по този начин. От комунистите. Веднага ли ще вземете куфарите и денка?
Гребер почувствува, че Йозеф иска да остане сам.
— Още дълго ли ще останете тук? — запита го той.
— Защо?
Гребер бутна към него своята част от консервите.
— Мога да ви донеса още. Ще отида отново и ще донеса още.
— И тези са прекалено много. Не мога да нося много багаж. Освен това трябва да тръгвам. Не мога повече да чакам.
— Цигари! Забравих цигарите. Има колкото искате. Ще ви донеса.
Лицето на Йозеф се промени. Изведнъж по него се появи изражение на разведряване, почти на благост.
— Цигари! — каза той, сякаш говореше за някой свой приятел. — Това е друго нещо. Те имат по-голямо значение от продуктите. Естествено, че тогава ще ви почакам.
20
Група хора вече чакаха под свода на галерията на черквата „Света Катерина“. Почти всички бяха насядали върху куфари и кошници или бяха заобиколени от денкове и пакети. Повечето бяха жени и деца. Гребер също се нареди до тях с денка и куфарите. До него седеше стара жена с продълговато конско лице.
— Дано не ни евакуират като бежанци! — каза тя. — Каквото чувам да разправят за тях, не е никак весело! Бараки, много малко храна и проклети и жадни за печалба селяни.
— На мен ми е все едно! — отговори едно високо, мършаво момиче. — Искам да се махна оттук. Предпочитам всичко друго пред смъртта. Загубихме всичко. Трябва да се погрижат за нас.
— Преди няколко дни видях цял ешелон бежанци от Рейнска област. Да бяхте само ги видели как изглеждат! Караха ги към Мекленбург.
— Мекленбург ли? Там има богати селяни.
— Богати? Селяните? — Старата жена с конското лице се засмя злобно. — Карат ви да работите, докато ви се смъкне кожата от гърба. И срещу това ви дават толкова, колкото едва да не умрете от глад. Фюрерът би трябвало да знае това!
Гребер погледна старата жена и мършавото момиче. Зад тях между римските колони блестеше в първата си зеленина градината на църквата. Нарциси бяха нацъфтели в краката на статуите, изобразяващи пътя към Голгота. Един дрозд кацна на рамото на прегърбения под бичовете Христос и зачурулика.
— Трябва да ни подслонят безплатно — заяви мършавото момиче. — При тези, които имат достатъчно, Ние сме жертви на войната.
Клисарят се появи. Той беше слаб, с дълъг червен нос и ниски рамене. Гребер мъчно можеше да си представи, че този човек е имал смелостта да крие хора, търсени от гестапо.
Клисарят пусна всички да влязат. Той раздаде на всекиго по едно номерирано картонче и постави на всеки пакет по един етикет със същия номер.
— Да не се приберете много късно тази вечер — каза той на Гребер. — Няма достатъчно място в черквата.
— Няма достатъчно място ли?
Черквата „Света Катерина“ беше много обширна.
— Не. Средната част на черквата не се използува за подслон. Само подземието и страничните крила.
— Къде спят тези, които много закъснеят?
— В галериите, които още не са засегнати. Някои се настаняват даже в градината.
— А подземието под черквата сигурно ли е срещу бомбите?
Клисарят погледна Гребер с благ поглед.
— Когато черквата е била сътворена, не са мислили още за такива неща. Това е било по времето на мрачното средновековие.
Лицето с червения нос беше лишено от всякакво изражение. По него не се четеше ни най-малък признак на ирония. „Много далеч отидохме в изкуството да се преструваме — помисли си Гребер. — Почти всеки един от нас се е превърнал в истински майстор.“
Той прекоси градината и галерията. Черквата беше пострадала много, една от кулите беше срутена и дневната светлина проникваше неумолимо в нея. Слънцето пръскаше широки светли ивици в полумрака. Част от стъклата на прозорците бяха също изпочупени. Врабчета се бореха между разноцветните парчета стъкло. Духовната семинария в съседство представляваше само куп развалини. Съвсем близо до нея се намираше подземието-скривалище. Гребер влезе в него. То представляваше бивша изба за вино, която някога е принадлежала на черквата. Поставките за бъчви още стояха по местата си. Въздухът беше влажен, студен и тежък. Изглежда, че миризмата на вино, напластявана тук от векове, беше надделяла над атмосферата на страх от нощните бомбардировки. В дъното на скривалището Гребер забеляза няколко тежки железни халки, зациментирани в каменния зид. Той си спомни тогава, че подземието е служило като помещение за мъчения на вещици и еретици, преди да стане изба за вино. Окачвали нещастниците за ръцете, поставяли на краката им железни тежести и след това ги горели с нажежено желязо, докато направят признания. После ги екзекутирали в името на Бога и на християнското милосърдие. „Няма нещо много променено — помисли си той. — Нацистките палачи в концентрационните лагери имат прекрасни предшественици. А синът на дърводелеца от Назарет има наистина странни последователи.“
Гребер тръгна по „Адлерщрасе“. Беше шест часа вечерта. Целия ден беше търсил стая, без нищо да намери. Уморен, най-после той реши да изостави скитането.
Кварталът беше напълно опустошен. Развалините следваха една след друга. Той вървеше със свито
