чиновник да се разколебае в педантичността си.
Елизабет се засмя.
— Ще помоля във фабриката да ме пуснат за един час, за да направя постъпки. Отговорникът от противовъздушната защита ще ми даде бележка, че съм пострадала от бомбардировките.
— Нима ще ходиш днес във фабриката? — запита Гребер.
— Трябва да отида. Да пострадаш от бомби е нещо съвсем обикновено.
— Иска ми се просто да подпаля тази проклета фабрика!
— И на мен също. Но тогава ще ни изпратят някъде другаде и там ще бъде вероятно още по-неприятно. Съвсем не държа да произвеждам боеприпаси.
— Защо просто не изчезнеш? Кой може да знае какво ти се е случило вчера? Може да си била ранена, като си искала да спасиш нещата си.
— Ще трябва да го докажа. Фабриката разполага със собствени лекари и собствена полиция. Когато открият, че някой лъже, налагат му наказание: извънреден труд, преустановяване на отпуските, и ако и това не помогне — период на гражданско превъзпитание в някой концентрационен лагер. Тези, които са били един път там, нямат вече желание да започват отново.
Елизабет взе канчето с топлата вода и я изля върху капака, на дъното на който беше сложила малко кафе-заместител.
— Не забравяй освен това, че току-що са ми дали три дни отпуска за женитба — каза тя. — Не мога да предявявам прекалени претенции.
Той знаеше, че тя не смее да направи това заради баща си. Надяваше се да може да му помогне. Вечният шантаж спрямо роднините на задържаните!
— Тази банда! — изръмжа Гребер. — Ето какво направиха от всички нас!
— Дръж, пий кафето си и не се ядосвай. Нямаме време за ядосване.
— Тъкмо затова, Елизабет. Времето, което ни остава, е толкова малко!
Елизабет кимна с глава.
— Зная, зная! Толкова малко време имаме и отпуската ти е вече към края си, а въпреки това сме толкова малко заедно, ние прекарваме по-голямата част от времето си да се чакаме един друг. Би трябвало да имам смелостта да не стъпвам във фабриката докато ти си тук.
— Имаш достатъчно смелост. А и винаги е по-добре човек да чака някого, отколкото да няма кого да чака.
Тя го целуна.
— Колко бързо научи истинските думи, които следва да се казват! — каза тя. — Сега трябва да тръгвам. Къде ще се срещнем тази вечер?
— Наистина къде? Сега сме без дом и подслон. Всичко започва отново. Ще дойда да те взема от фабриката.
— Ами ако се случи нещо? Тревога или затваряне на пътя?
Гребер се замисли.
— Аз ще взема нещата и ще ги занеса в черквата „Света Катерина“. Да я определим като второ място за срещата.
— Отворена ли е през нощта?
— Защо? Да не би да смяташ да се върнеш през нощта?
— Откъде да зная. Един ден трябваше да стоим шест часа в скривалището. Най-добре би било да определим някой, когото да можем евентуално да предупредим. Местата за срещи сега вече не са достатъчни.
— Искаш да кажеш, ако се случи нещо на някого от нас?
— Да.
Гребер се съгласи. Сега вече знаеше колко е лесно да се изгубиш.
— Да определим Полман за днес. Или той не е много сигурен? — Помисли малко. — Биндинг! — извика той с облекчение. — Там е сигурно. Нали ти показах къде живее? Наистина, той още не знае, че сме се оженили, но това няма значение. Ще мина да го предупредя.
— Пак ли ще претършуваш къщата му? Гребер се засмя.
— Не ми мина през ума. Но наистина ни трябва нещо за ядене. Виждаш ли как постепенно човек се подкупва!
— Тук ли ще спим и тази нощ?
— Надявам се, че не. Имам цял ден на разположение, за да търся друго място.
Сянка мина за миг по лицето на Елизабет.
— Ти, да. А аз трябва сега да тръгвам.
— Ще стегна набързо багажа. Ще го занеса у Полман и, ще те изпратя до фабриката.
— Нямам никакво време, Ернст! Трябва да бягам. Значи, до тази вечер. Фабриката, църквата „Света Катерина“ или Биндинг. Какъв бурен живот!
— По дяволите бурният живот! — каза Гребер. Той я проследи с поглед, докато тя пресичаше площада.
Утрото беше ясно, а небето — синьо и дълбоко. Влагата блестеше като посребрено було върху развалините. Елизабет се обърна и му махна с ръка. После продължи бързо нататък.
Гребер се любуваше на походката и. Краката й стъпваха почти един пред друг, сякаш се стараеше да върви по дирята на някакво колело. Той беше виждал в Африка туземките да вървят с такава крачка. Елизабет му махна още един път, после изчезна между къщите на другия край на площада.
„Почти като на фронта — помисли си той. — Никога не си сигурен дали ще се видите отново, след като се разделите. По дяволите бурният живот!“
В осем часа Полман излезе от къщи.
— Исках да видя дали имате нещо за ядене — каза той. — Мога да ви дам парче хляб.
— Благодаря. Имаме всичко, каквото е необходимо. Мога ли да оставя у вас куфарите и нещата за спане, докато се върна от черквата „Света Катерина“?
— Разбира се.
Гребер пренесе нещата у Полман. Не видя Йозеф.
— Възможно е да не съм тук, когато се върнете — каза Полман. — Почукайте два пъти бавно и два пъти по-бързо. Йозеф ще ви чуе.
Гребер отвори единия куфар.
— Изглежда, че животът ни ще стане цигански — каза той. — Не очаквах това, като си идвах в отпуска! Полман едва забележимо се усмихна.
— Йозеф води такова съществуване вече три години. Няколко месеца е спал по трамваите. През всичкото време е бил в движение по целия град. Разбира се, спал е седнал, и то само за по четвърт час. Това беше по времето, когато нямахме бомбардировки. Сега вече и това е невъзможно.
Гребер извади една кутия месна консерва от раницата си и я подаде на Полман.
— Дайте я на Йозеф. На мен не ми трябва.
— Месо? Наистина ли нямате нужда?
— Не. Дайте му я. Хора като него трябва да бъдат спасени. Иначе какво ще остане от Германия, когато най-после всичко свърши? Какво ли изобщо ще остане? Ще остане ли достатъчно, за да може след това да се започне нов градеж?
Старият човек помълча, после отиде при глобуса, който стоеше в ъгъла и го завъртя.
— Виждате ли това тук? — запита той. — Това малко парченце от света е Германия. Палецът ми е почти достатъчен, за да я покрие. Тя представлява само една съвсем малка част от света.
— Така е, но от тази малка част ние завоювахме една голяма част от света.
— Една част, да. И то завоювана, но не и убедена.
— Не още. Но какво би станало, ако можехме да запазим нашите завоевания? Десет години. Двадесет. Петдесет. Победата и успехът са страшно убедителни аргументи. Нали видяхме това тук, у нас!
— Ние не сме победили.
— Това не е доказателство.
— Защо? Това е доказателство. — каза Полман. — И то много сериозно доказателство. — Ръката му с
