изпъкнали вени продължаваше да върти глобуса. — Светът — продължи той, — светът не е в покой. Когато човек престане за известно време да вярва в собствената си страна, трябва да вярва в света. Едно слънчево затъмнение е винаги възможно, но не и трайна нощ. Не на тази планета. Не бива човек да гледа леко на това и веднага да се отчайва. — Той остави глобуса на мястото му. — Вие питате дали ще остане достатъчно, за да може после отново да се започне. Църквата започна с няколко грешници, няколко вярващи от катакомбите и спасените от арените в Рим.
— Да. А нацизмът — с шепа фанатизирани безработни в една бирария в Мюнхен. Полман се усмихна.
— Имате право. И все пак никога една тирания не е траяла дълго. Човечеството не върви напред в непрекъснато и плавно движение. Винаги има тласъци, скокове напред, връщане назад, спазми. Много се бяхме възгордели. Помислихме, че сме скъсали окончателно с едно минало на насилие и кръв. Сега знаем, че не сме в състояние дори да се огледаме, без да се появи опасността да се върнем отново към него. Той взе шапката си.
— Трябва да вървя.
— Връщам ви книгата за Швейцария — каза Гребер. — Малко е поизмокрена. Бях я загубил, но я намерих отново.
— Не трябваше да я спасявате от бомбардировката. Мечтите не трябва никога да се спасяват.
— Напротив — каза Гребер. — Какво друго ще спасим?
— Вярата. Мечтите се раждат отново сами.
— Слава Богу! В противен случай бих се обесил тук на място!
— Колко сте млад! — каза Полман. — Но какво говоря? Вие наистина сте много млад — той си облече палтото. — Винаги си бях представял младостта съвсем другояче.
— И аз също — каза Гребер.
Йозеф беше правилно осведомен. Клисарят на черквата „Света Катерина“ се съгласяваше да приеме за пазене нещата, които му поверяваха. Гребер му остави раницата си. После отиде в квартирната служба. Тя беше преместена и се намираше сега в кабинета по естествена история на едно училище. Един рафт с карти и един долап с препарати в спирт напомняха още за бившето предназначение на помещението. Чиновничката беше използувала няколко стъкленици, за да притисне книжата. В тях имаше змии, жаби и гущери. Една препарирана катеричка, с лешник в лапите си, гледаше упорито Гребер със стъклените си очи. Чиновничката беше усмихната възрастна дама с посивели коси.
— Ще впиша името ви в списъка на бездомните — каза тя. — Имате ли някакъв адрес?
— Не.
— Тогава ще трябва да минете отново, за да видите дали сме ви намерили нещо.
— Има ли смисъл?
— Абсолютно никакъв. Има шест хиляди души преди вас. Постарайте се да се справите сам.
Той се върна на „Янплац“ и почука на вратата на Полман. Никой не отговори. Почака малко. След това се отправи към „Мариенщрасе“, за да види какво е станало там.
Къщата на Елизабет беше изгоряла до етажа на блоковия отговорник. Пожарната се бе намесила в последния момент. Водата още се стичаше отвсякъде. От апартамента на Елизабет не бе останало нищо. Креслото, което той беше изнесъл, бе изчезнало. Видя само чифт мокри сини ръкавици, забравени в канавката.
Гребер забеляза лицето на блоковия отговорник зад пердето на жилището му. Спомни си, че му беше обещал пури. Това обещание като че ли представляваше, с всичко останало, част от един далечен и разрушен свят. Но още нищо не се знаеше. Той реши да отиде при Алфонс. Нали и без това имаше нужда от продукти за вечеря.
Само една къща беше засегната. Градините се къпеха в утринната светлина, брезите шумоляха под полъха на вятъра, златото на нарцисите блестеше тайнствено в тревата и първите цъфнали дървета изглеждаха сякаш покрити от рояк бели и розови пеперуди. Само къщата на Биндинг представляваше куп развалини, надвиснали над кратер, пълен с вода, в който се отразяваше небето. Застанал до оградата, Гребер гледаше и не вярваше на очите си. Без сам да знае защо, той винаги бе мислил, че нищо не може да се случи на Алфонс. Той бутна вратата на оградата и влезе. Басейнчето за птички бе превърнато в прах. Входната врата на къщата висеше закачена на един люляков храст. Еленови рога стърчаха из тревата, сякаш животните бяха заровени в земята. Някакво килимче се развяваше на един клон, като знаме на варварин-завоевател. Бутилка коняк „Наполеон“, невредима и изправена, като че ли посадена в една леха с цветя, приличаше на кратуна, израснала там случайно през нощта.
Гребер я взе, прегледа я и след това я пъхна в джоба на шинела си. „Мазето изглежда е издържало и те са изнесли бутилките, като са забравили една“ — помисли си той.
Заобиколи къщата. Вратата на кухнята беше на мястото си. Той я отвори. Нещо се размърда.
— Госпожа Клайнерт — извика той. Отговори му силно ридание, Жената стана и излезе от полуразрушената стая.
— Горкият г-н Биндинг! Той беше толкова добър!
— Какво се е случило? Ранен ли е?
— Той е мъртъв. Мъртъв, господин Гребер. Той, който така обичаше живота!
— Мъртъв?
— Да. Мъчно е да се повярва, нали?
Гребер се съгласи с нея. Винаги е мъчно да се повярва на смъртта, дори и когато тя се е превърнала в толкова често явление.
— Как стана това? — попита той.
— Той беше в избата, но избата не издържа.
— Разбира се, тя не е построена, за да издържа бомби от голям калибър. Но защо не отиде в скривалището на „Зайделплац“? То е само на няколко минути оттука.
— Той мислеше, че няма да има нищо. Освен това… — г-жа Клайнерт се поколеба — с него беше и една дама.
— Какво? Още на обед?
— Тя беше тук от снощи. Една руса, висока. Господин Биндинг обичаше високите блондинки. Бях им поднесла задушен петел, когато свириха тревога.
— И дамата ли е убита?
— Да. Те не бяха дори прилично облечени. Господин Биндинг беше по пижама, а госпожата с фин копринен пеньоар. Така ги намериха. Какво можех да направя! Такова нещо да му се случи! Вместо да бъде в униформата си!
— Не виждам много ясно с какво униформата би му помогнала! — каза Гребер. — Имаха ли поне време да обядват?
— Да. И то много добре. С вино и с любимия десерт на г-н Биндинг. Ябълкова торта с каймак.
— Ето, виждате ли, г-жа Клайнерт, той е имал чудесна смърт. Бих желал и аз да умра по същия начин. Няма нужда да плачете.
— Да, но защо толкова млад? Много рано!
— Винаги е много рано. Дори и на деветдесет години. Кога ще бъде погребението?
— Вдругиден, в девет часа. Ковчегът е тук. Искате ли да го видите?
— Къде е той?
— Тук. В склада за провизии. Това е най-хладното помещение. Ковчегът е вече закован. Тази част от къщата най-малко е пострадала. Само предната част е изцяло разрушена.
Те минаха през кухнята, за да отидат в склада за провизии. Парчетата стъкла бяха събрани на куп в един ъгъл. Миризма на разлято вино и консерви изпълваше стаята. В средата, на пода, беше поставен кафяв орехов ковчег. Рафтовете, които покриваха стените, бяха претрупани с изпочупени и безразборно разхвърляни буркани със сладко и консервени кутии.
— Откъде намерихте толкова бързо този хубав ковчег? — попита Гребер.
— Партията го изпрати.
— Оттук ли ще тръгне погребалната процесия?
— Да. Вдругиден в девет часа.
