сърце. Изведнъж видя нещо, на което в първия момент не можа да повярва. Сред разрушенията се издигаше малка двуетажна къща. Тя беше стара и малко наклонена, но напълно невредима. Градина с дървета и храсти я заобикаляше. Всичко там беше светло. Люлякови храсти се навеждаха над оградата, от която не липсваше нито една дъсчица. Двадесет крачки по-далеч от двете страни на улицата започваше отново дивият пейзаж, сякаш снет от луната. Но тази стара малка къщичка със своята градинка беше пощадена благодарение на чудесата, които понякога придружават масовите разрушения. Над вратата висеше надписът: „Страноприемница и ресторант Вите.“
Вратата на градината беше отворена. Гребер влезе вътре. Дори не се и учуди, че нито един прозорец на къщата не беше счупен. Почти очакваше да бъде така. Чудото не е никога много далеч от отчаянието. Едно кафяво ловджийско куче с бели петна спеше близо до вратата. Тук-там на туфи цъфтяха нарциси, виолетки и лалета. Имаше чувството, че някога е виждал всичко това, но не можеше да си спомни кога, като че ли е било много отдавна. Или може би беше само сънувал. Той прекрачи прага.
Кръчмата беше празна. Само няколко чаши бяха наредени по полиците, нито една бутилка. Бирената канелка блестеше от чистота, обаче мивката отдолу беше суха. Три маси, заобиколени от няколко стола, бяха бутнати до стената. Една картина висеше в средата на стаята. Тиролски пейзаж: девойка свири на цитра, а над нея стои наведен ловец. Нямаше никакъв портрет на Хитлер, Гребер не очакваше и да има.
Влезе някаква възрастна жена. Носеше синя избеляла престилка с навити ръкави. Тя не каза: „Хайл Хитлер“. Каза: „Добър вечер“ — и наистина в този поздрав се съдържаше нещо от вечерта. След един изпълнен с добра работа ден, поздравът й беше действително пожелание за добра вечер. „Колко е естествено и същевременно необикновено всичко това!“ — помисли си Гребер. Той смяташе само да пие нещо. Прахът от развалините го беше накарал да ожаднее, но сега изведнъж му се стори от голямо значение да прекара вечерта тук с Елизабет. Чувствуваше, че ще бъде хубава вечер, прекарана извън тъмните кръгове, които заобикаляха вълшебната градина и се простираха чак до хоризонта.
— Може ли да се вечеря у вас? — запита той. Жената го погледна с учудване.
— Имам купони — прибави той бързо. — Би било хубаво да се вечеря тук. Може би дори в градината. Това е един от последните ни дни преди да замина. За жена ми и за мен. Ще ви дам купоните и за двамата. Ако желаете мога да ви заплатя с консерви.
— Нямаме нищо друго освен супа от леща. От дълго време вече не сервираме нищо за ядене.
— Но това е чудесно! Супа от леща! Да знаете колко отдавна не съм ял!
Жената се усмихна. Спокойна усмивка, която сякаш се появи от далечното минало.
— Ако ви харесва, можете да дойдете. Ако желаете, може и да седнете в градината. Или пък тук, ако е хладно.
— Предпочитам в градината. Ще бъде достатъчно светло. Може ли да дойдем в осем часа?
— За супата от леща няма никакво значение. Елате, когато обичате.
На прага на къщата на родителите му беше оставено едно писмо от майка му. Писмото се връщаше от фронта. Той разкъса плика. Писмото беше кратко. Майка му пишеше, че тя и баща му напускат града на другия ден с група бежанци. Не знае къде отиват. Да не се безпокои. Касае се до обикновена предпазна мярка.
Той потърси датата на изпращането. Писмото беше писано една седмица преди пристигането му. Не съдържаше никакъв намек за бомбардировките. Майка му беше предпазлива. Страхуваше се от цензурата. Много вероятно беше къщата да е била разрушена в навечерието на заминаването им. Щом ги евакуират, сигурно са били вече пострадали.
Той сгъна бавно писмото и го пъхна в джоба си. И така, значи родителите му са живи! Беше толкова сигурен в това, колкото човек можеше да бъде сигурен в нещо в тези времена. Огледа се наоколо. Сивият воал, през който виждаше всички неща откакто се беше върнал, се смъкна от него. И „Хакенщрасе“ му се стори изведнъж като всяка друга бомбардирана улица. Ужасът и мъката, които засенчваха къщата номер осемнадесет, внезапно се бяха разпръснали. Сега там, както навсякъде, имаше само тухли и развалини. Той пое дълбоко въздух. Не чувствуваше никаква радост, а само дълбоко облекчение. Една огромна тежест, която го потискаше от две седмици насам, се смъкна ненадейно от плещите му. Не помисли нито за миг, че няма да види родителите си преди да замине. Продължителната несигурност беше погребала отдавна тази надежда. Достатъчно беше да знае, че те са живи. Те са живи, чувствуваше, че и той самият може да си позволи да живее пълноценно.
Улицата бе понесла нови удари от последната бомбардировка. Къщата със запазената фасада този път беше напълно разрушена. Покритата с разни съобщения врата се намираше на няколко метра по-далеч, притисната между две срутени стени. Гребер тъкмо се питаше какво се е случило с лудия квартален отговорник от противовъздушната защита, когато го видя да пресича улицата право срещу него.
— Виж ти, войникът! — каза кварталният отговорник. — Още ли сте тук?
— Да. И вие също, както виждам.
— Намерихте ли си писмото?
— Да.
— Пристигна вчера следобед. Може ли вече да зачеркнем името ви от вратата? Липсва ни място. Има пет съобщения, които чакат!
— Не още — каза Гребер. — След няколко дни.
— Време е вече! — каза кварталният отговорник така рязко и строго, сякаш беше учител, който говори на непослушно дете. — Търпението ни спрямо вас има граници.
— Вие ли сте редакторът на този вестник?
— Един квартален отговорник е всичко. Той бди за реда. Има една вдовица, на която изчезнаха трите деца при последното нападение. Нуждаем се от вашето място за нейното съобщение.
— Добре. Вземете го. И без това аз ще получавам писмата си ей там, при разрушената къща.
Кварталният отговорник свали от вратата съобщението на Гребер и му го подаде. Гребер се канеше да го скъса, когато кварталният отговорник го хвана за ръката.
— Да не сте луд, войниче? Такива неща не се късат! Ще си скъсате късмета. Това, което ви е спасило веднъж, ще ви спаси и друг път. Пазете листчето си! Наистина сте голям новак!
— Да — каза Гребер като сложи хартията в джоба си. — И бих искал да си остана такъв колкото може по-дълго. Вие къде живеете сега?
— Наложи се да се преместя. Намерих удобна дупка в една изба. Под наем съм при семейство плъхове. Много е приятно.
Гребер го изгледа. Изпитото му лице беше без изражение.
— Смятам да основа една организация — заяви той. — За хората, които имат роднини, затрупани под развалините. Трябва да се съюзим, иначе градът никога нищо няма да направи за нас. Ще предявим искане например местата, където са затрупани труповете, да бъдат осветени от свещеник и да бъдат почитани наравно с гробищата. Разбирате ли?
— Да, разбирам.
— Добре. Има хора, които смятат това за глупаво. Сега вие вече няма да станете член на организацията, Получихте най-после вашето проклето писмо!
Внезапно напрегнатото лице се сгърчи. Неизразима мъка и гняв се изписаха по него. Нещастникът се обърна с рязко движение и пресече отново улицата с бързи крачки.
Гребер го изпрати за момент с поглед. После си тръгна. Реши да не казва на Елизабет, че родителите му са още живи.
Тя излезе сама от фабриката и пресече площада. Изглеждаше съвсем малка и самотна. Здрачевината правеше площада да изглежда по-голям от обикновено, а ниските сгради зад него — по-голи и по- безутешни.
— Имам отпуска — каза тя задъхана. — Пак ми дадоха.
— Колко?
— Три дни. Последните три дни. Тя замълча. Очите й се измениха. Изведнъж се напълниха със сълзи.
— Обясних им защо — каза тя. — Те веднага ми дадоха трите дни. Може би ще трябва после да ги наваксам, но това няма значение. Тогава всичко ще ми е безразлично. Ще бъде дори по-добре да имам
