Г-жа Вите дойде със салатата и сиренето.
— Харесва ли ви тук?
— Да, много. Може ли да поседим още малко?
— Колкото искате. Ще ви донеса и кафе. Ръжено, разбира се.
— И кафе също! Днес живеем като принцове! — каза Гребер.
Елизабет се разсмя отново.
— В началото — да, наистина живеехме като принцове. С пастет от гъши дроб, черен хайвер и скъпи вина. Сега живеем като обикновени хора. Така, както искаме да живеем по-късно. Не е ли хубаво да се живее?
— Да, Елизабет.
Гребер не преставаше да я гледа. Тя изглеждаше уморена, когато излезе от фабриката. А сега очите й искряха от младост и жизнерадост. Колко бърже надвиваше умората си и с колко малко се задоволяваше!
— Хубаво е да се живее — продължи тя. — Толкова малко сме живели. Почти никак. Затова всъщност бъдещето ни е толкова богато. Всичко, което на другите изглежда нещо ежедневно и обикновено, ще бъде за нас чудесно приключение. Дори само този въздух например, който не мирише на пушек. Или вечеря без купони, магазини, в които може да се купи всичко каквото си поискаш. Градове, в които нищо не е разрушено. Или да можем да говорим, без да се оглеждаме на всички страни. Да не се страхуваме от нищо! Ще мине известно време, страхът ще изчезне малко по малко, но дори тогава, когато се появи отново, за нас ще съществува една радост в повече — да можем да си кажем, че той е без основание. Не вярваш ли?
— Да — каза с усилие Гребер. — Да, Елизабет. Така погледнато, разбира се, нас ни очаква много голямо щастие.
Те останаха толкова късно, колкото можаха. Гребер плати сметката и г-жа Вите отиде да си легне. Така можеха да постоят още малко сами.
Луната се издигна по-високо на небето. Нощният дъх на земята и на листата стана по-силен и тъй като нямаше дори и полъх от вятър, той задушаваше лошата миризма на киселини и мазилка, която витаеше през цялото време над града. Нещо мръдна в храсталака. Една котка дебнеше плъхове. Плъховете бяха много повече отпреди. Те намираха достатъчно храна под развалините.
Тръгнаха си в единадесет часа. Струваше им се, че напускат някакъв остров.
— Много сте закъснели — им каза клисарят, пред когото се явиха. — Всички места са заети.
Не беше същият човек, който ги посрещна сутринта. Този беше по-млад, грижливо избръснат и целият изпълнен с важност. Вероятно беше оня, който бе издал Йозеф.
— Не можем ли да спим в черковната градина?
— Всички покрити места в черковната градина са вече заети. Защо не отидете в общинския център за пострадали?
В дванадесет часа посред нощ това беше безсмислен въпрос.
— Предпочитаме да се обърнем към Бога — каза Гребер.
Клисарят го погледна строго.
— Ако останете тук, ще трябва да спите на открито.
— Няма значение.
— Женен ли сте?
— Да. Защо?
— Това е божи храм. Неженените не трябва да спят един до друг. Галерията е разделена на две части: едната за жените, а другата — за мъжете.
— И женените ли разделяте?
— И тях също. Галерията е част от черквата. Тук не е място за плътско удоволствие. Всъщност вие двамата нямате вид на женени.
Гребер измъкна семейната си книжка. Клисарят намести на носа си очила със стоманени рамки и се приближи до светлината на едно кандило.
— Много отскоро — измърмори той.
— Катехизисът не налага никакви срокове.
— Сключили ли сте черковен брак?
— Вижте какво — каза Гребер. — Ние сме уморени. Жена ми е работила здравата целия ден. Сега отиваме да спим в черковната градина. Ако имате нещо против, опитайте се да ни изхвърлите. Докарайте обаче повечко хора със себе си, защото няма да е лесно.
Изведнъж пред тях се появи един свещеник. Изглежда, че се беше приближил безшумно.
— Какво става тук?
Клисарят започна да му обяснява, но свещеникът го прекъсна още в началото.
— Бьомер — каза той, — не се мислете за самия Господ. Достатъчно е тежко, че хората са принудени да спят тук. — Той се обърна към Гребер. — Ако и утре сте без жилище, елате към девет часа вечерта на улица „Домхоф“ 7 и попитайте за пастор Бидендик. Моята икономка ще ви намери някъде място.
— Много ви благодаря.
Бидендик кимна с глава и се отдалечи.
— Хайде, подофицера на Господа! — каза Гребер на клисаря. — Един майор ви даде заповед. Изпълнете я! Църквата е единствената диктатура, която можа да се задържи в продължение на векове. Откъде се минава за градината?
Клисарят ги поведе през олтара. Свещеническите одежди блестяха в тъмнината. След това стигнаха до една врата и през един коридор се намериха в черковната градина.
— Да не се разположите обаче върху гробниците на епископите — избърбори Бьомер. — Настанете се отстрани, срещу тях, покрай галерията. Освен това нямате право да спите заедно. Само на известно разстояние. Едното легло отделно от другото. Събличането е забранено.
— А събуването?
— Събуването, не.
Те тръгнаха пипнешком. Концерт от хъркане се носеше от свода на галерията. Гребер постла платнището и дюшеците върху тревата. Погледна Елизабет. Тя се смееше.
— Защо се смееш? — запита я той.
— Смея се на клисаря. И на тебе.
— Добре.
Гребер подпря куфара до стената и направи от раницата си възглавница. Изведнъж женски глас изстена всред ритмичното хъркане.
— Не! Не! О-о-ох!
Стонът заглъхна и се превърна в хриптене.
— Тихо! — изръмжа някой. Жената изстена отново. — Тихо! Дявол да го вземе! — изкрещя другият глас по-високо. Стонът престана внезапно, сякаш задушен на място.
— Това сме ние, господарската раса — каза Гребер. — Дори и насън се подчиняваме на всякаква заповед!
Те легнаха един до друг. Бяха почти сами до стената. Само в двата края безформени купчинки издаваха присъствието и на други спящи хора. Луната беше кацнала на полуразрушената камбанария. Тя хвърляше бледа светлина върху старинните гробници на епископите. Едната от тях беше напукана на няколко места. Не от бомбите, а дело на времето. В средата на градината, между шипковите храсти, се издигаше голям кръст. Навсякъде наоколо, по протежение на пътеката, бяха поставени каменни статуи, изобразяващи сцени от пътя към Голгота. Елизабет и Гребер лежаха до групата статуи, възпроизвеждащи боя с камшик и коронясването с трънен венец. Останалите групи се очертаваха в далечината между колоните и римските аркади.
— Ела по-близо до мен — каза Гребер. — По дяволите всички нареждания на този аскетичен клисар!
