намери след като се върне — нещо, което да бъде наистина негово, което да носи името му. Мисълта му обаче никога не бе отивала толкова далеч. Той хвърли поглед към здрачевината, която надзърташе през люляковите клонки. Колко безграничен е полетът на мисълта. И колко странно беше да чувствува, че оттатък преградата, пред която той досега се бе спирал, може да има живот, и че това, което той бе смятал за мигновено похищение, може да бъде спокойно притежание, което ще продължи с едно чуждо, неродено създание в безкрайното бъдеще, пълно с нежност, която той никога не бе познал; Колко простор и колко смътно предусещане имаше в това, и колко силно той желаеше, и не желаеше, и все пак желаеше тази бедна и пълна с утеха измама на безсмъртието.
— Влакът тръгва в шест часа — каза той. — Всичките ми неща са в ред. Сега трябва да вървя. Няма да ме изпращаш на гарата. Искам да тръгна оттук и да отнеса частица от това място, тъй като ти живееш тука, а не от блъсканицата и стеснението, което човек изпитва на гарата. Последния път майка ми ме изпрати на гарата. Не можах да я убедя да не идва. Беше ужасно и за нея, и за мене. Трябваше ми доста време, за да се съвзема и дори по-късно в съзнанието ми винаги се явяваше споменът за една нещастна жена в сълзи и пот, която гледа как се отдалечава влакът, а не за майка ми, такава, каквато тя е всъщност. Нали ме разбираш?
— Добре. Затова не искам и ти да ме виждаш натоварен като магаре и превърнат само в един военен номер между другите. Искам да се разделим такива, каквито сме тук, в този момент. А сега вземи тези пари, запазих ги специално за теб. Там нямам нужда от тях.
— И аз нямам нужда от никакви пари. Печеля достатъчно за себе си.
— Невъзможно е да ги изхарча там. Вземи ги и си купи рокля. Луксозна, не практична, но красива рокля, която да отива на златистата ти шапчица.
— Ще ти пращам колети с парите.
— Не, не, никакви колети. Там ние имаме повече храна, отколкото вие. Не забравяй да си купиш рокля. Разбрах някои работи, като те гледах да купуваш шапката. Обещай ми, че ще си купиш рокля. Не нещо практично за работа. Парите ще стигнат ли?
— Да. Дори ще има и за чифт обувки.
— Чудесно. Купи си тогава и златисти обувки.
— Добре — каза Елизабет. — Златисти обувки с много високи токове, леки като перце. Ще ги обуя, за да те посрещна като се връщаш.
Гребер измъкна от раницата си потъмнялата рисувана икона, която беше донесъл за майка си.
— Ето нещо, което намерих в Русия. Вземи я.
— Не, не, Ернст. Дай я на някой друг. Или я вземи обратно със себе си. Това е много… много окончателно, нали разбираш? Вземи я обратно.
Той погледна иконата.
— Намерих я в една разрушена къща — каза той. — Може би наистина тя да не носи никакво щастие. Виж, за това не помислих.
Той я сложи обратно в раницата си. Иконата представляваше Свети Никола на златист фон, заобиколен от група ангелчета.
— Ако искаш, мога да я занеса в черквата — каза Елизабет. — В тази, в която нощувахме, в черквата „Света Катерина“.
„В тази, в която нощувахме“ — помисли си той. Вчера този спомен беше съвсем близо, а днес е вече безкрайно далеч.
— Няма да я вземат — каза той. — Не е от същата религия. Служителите на бога на любовта не страдат от излишна търпимост.
Помисли си, че трябваше може би да зарови иконата в гробницата на Блюмер, заедно с праха на Крузе. Но това сигурно щеше да бъде едно светотатство в повече.
Той не се обърна. Не вървеше нито бавно, мито много бързо. Раницата беше тежка, а улицата безкрайна. Щом зави зад ъгъла, почувствува, че сякаш е завил зад безкрайно много ъгли. Само минута по- рано още чувствуваше благоуханието от косите на Елизабет; сега витаеше само миризмата на старите пожари, на спарения, тежък следобеден въздух, сладникавата воня от разлагащи се трупове, която се носеше из развалините от топлия вятър. Той задмина укрепленията, които се издигаха край града. От едната страна алеята от липи беше черна и овъглена, а от другата — раззеленена. Коритото на реката беше задръстено от хоросан, плява, чували, изтърбушени легла и овъглени греди. „Ако сега свирят тревога — помисли си той, — трябва да отида в някое скривалище и ще имам извинение, че съм пропуснал влака. Какво ли ще каже Елизабет, ако види изведнъж, че се връщам?“ Запита се, без да може да си отговори на въпроса. В такъв случай всичко красиво, което съществуваше между тях, може би щеше да се превърне в повод за нови страдания. Също като на гарата, когато един влак има закъснение и човек разполага с още половин час, който трябва да прекара в мъчителен, затруднен разговор. Всъщност това бяха само мечти. В случай на тревога влакът нямаше да тръгне, а щеше да чака и Гребер щеше да успее да го свари след отбоя.
Той стигна до „Брамшерщрасе“. Оттук бе направил първите си стъпки в града. Автобусът, който го бе довел, стоеше на същото място и чакаше. Той се качи в него. След десет минути тръгнаха. Междувременно гарата беше отново преместена. Сега тя представляваше хангар с тенекиен покрив, боядисан в зелено и кафяво. От едната страна беше опнато сиво платно, а до него за маскировка бяха поставени няколко изкуствени дървета и един обор, от който се показваше главата на крава, направена от дърво. Два стари коня пасяха на една поляна. Влакът беше вече композиран. Известен брой вагони носеха надпис: „само за войници“. Един часовой преглеждаше документите. Той не каза нищо за това, че Гребер идваше един ден по-късно. Гребер се качи и си намери място до прозореца. След малко в купето влязоха още трима души: един подофицер, един ефрейтор с белези по лицето и един артилерист, който веднага започна да яде. На перона докараха подвижна кухня. Обслужваха я две млади и една стара болнични сестри, които носеха железни пречупени кръстове, закачени като брошки на гърдите им.
— Носят ни кафе — каза подофицерът. — Просто да не повярваш.
— Не е за нас — отговори ефрейторът. — Носят го за един ешелон млади войници, които заминават за пръв път. Чух да разправят преди малко. Щели да им дръпнат и една реч. С нас вече по-малко се церемонят.
Група бежанци се наредиха на перона. Направиха им проверка и те застанаха в две редици с пакетите и ръчните си куфарчета, като впериха поглед в котела с кафе. Появиха се и няколко есесовски офицери. С елегантните си лачени ботуши и бричовете си те приличаха на щъркели. Трима нови отпускари влязоха в купето. Единият от тях отвори прозореца и се наведе навън. На перона стоеше жена с дете. Гребер погледна детето, а после и жената. Тя имаше набръчкан врат, уморени очи и плоски, паднали гърди. Облечена беше в избеляла лятна рокля на шарки, които представляваха сини вятърни мелници. Всичко му изглеждаше много по-ясно, отколкото преди — светлината и всичко останало, което виждаше.
— Значи така, Хаинрих — каза жената.
— Да, всичко хубаво. Мария. Поздрави всички.
— Да.
Те се гледаха и мълчаха. Няколко души с духови инструменти се наредиха по средата на перона.
— Какво внимание! — каза ефрейторът. — Младото пушечно месо заминава с почести. Мислех, че отдавна вече са изоставили тези глупости.
— Можеха и на нас да дадат по малко кафе — отговори подофицерът. — Все пак ние сме стари фронтоваци и също отиваме да се бием.
— Почакай до вечерта. Тогава ще получиш същото кафе във вид на чорба.
Чу се маршировка и команди. Новобранците пристигнаха. Почти всички бяха много млади. Само няколко души по-едри и по-стари правеха изключение. По всяка вероятност те бяха бивши есесовци или идваха от СА.
— Много от тия се бръснат — каза ефрейторът. — Виж ги какви са зелени. Деца. И ако на тях трябва да се разчита да задържат фронта!
Новобранците се строиха. Подофицерите закрещяха заповеди. След това всичко утихна. Някой започна да държи реч.
— Затвори прозореца! — каза ефрейторът на войника, който се навеждаше към жена си.
