То сякаш хвръкна във въздуха. Утрото настъпи мокро и със закъснение.
Гребер успя да се присъедини към другите преди още да се бе съмнало. Зад един разбит танк се натъкна на Зауер и двама новобранци. От носа на Зауер течеше кръв. Една ръчна бомба бе избухнала съвсем близо до него. Коремът на единия от новобранците беше изтърбушен. Червата му висяха навън. Дъждът ги мокреше. Нямаха с какво да го превържат. Всъщност това беше излишно. Колкото по-бърже умре, толкова по-добре за него. Вторият новобранец лежеше със счупен крак. Паднал бе в една дупка. Просто беше непонятно как бе успял да си счупи крака в тази рядка кал.
Във вътрешността на изгорелия танк се виждаха овъглените скелети на екипажа. Горната част на тялото на единия бе провиснала навън. Лицето му бе изгоряло само наполовина. Другата половина беше издута, виолетовочервена и разцепена. Зъбите му се белееха като гасена вар.
Един войник за свръзка от левия бункер дойде при тях.
— Сбор в бункера! — извика той. — Има ли още останали хора из ямите?
— И понятие нямаме. Къде са санитарите?
— Всички са убити или ранени. Войникът запълзя нататък.
— Ще ти доведем някой санитар — каза Гребер на новобранеца с отворения корем. — Или пък ще ти донесем превръзки. Веднага ще се върнем.
Новобранецът нищо не отговори. Той лежеше с побледнели устни, свит и смален в лепкавата кал.
— Невъзможно е да те издърпаме с платнище — обърна се Гребер към новобранеца със счупения крак. — Невъзможно е в тази кал. Подпри се на нас и се опитай да подскачаш на здравия си крак.
Те го взеха по средата и се повлякоха от дупка на дупка. Напредваха бавно. Новобранецът изстенваше всеки път, когато го подхвърляха в дупките. Накрая кракът му се извъртя съвсем. Не можеше вече да продължи. Те го изоставиха зад една останка от стена, близо до бункера, и сложиха каската му върху нея, за да могат санитарите да го намерят. До него лежаха двама руси. Единият беше без глава, другият лежеше по корем и калта под него беше червена.
Видяха още руси. После стигнаха до собствените си убити. Рае беше ранен. Лявата му ръка беше набързо превързана. Трима тежко ранени лежаха на дъжда, завити с едно платнище. И тук нямаше вече никакъв превързочен материал. Час по-късно, ниско над тях прелетя един „Юнкерс“ и хвърли няколко пакета. Те паднаха много далеч, към руските линии.
Дойдоха още седем души. Останалите се бяха събрали в десния бункер. Лейтенант Мас беше убит. Фелдфебелът Райнике пое командуването. Нямаше почти никакви боеприпаси. Минохвъргачките бяха повредени. Но две тежки и две леки картечници бяха още в изправност.
Десет души от дисциплинарната рота успяха да се доберат до тях. Донесоха им боеприпаси и консерви и отнесоха ранените. Имаха носилки. Видяха как сто метра по-далеч двама от тях на връщане хвръкнаха във въздуха. Артилерийският огън прекъсна почти всякаква връзка с тила през цялата сутрин.
На обед дъждът престана. Показа се слънцето. Изведнъж стана много горещо. Калта започна да засъхва и да се напуква.
— Ще ни атакуват с леки танкове — каза Рае. — Дявол да го вземе, къде са противотанковите оръдия? Трябва да ни докарат няколко, без оръдия сме загубени.
Огънят продължи. Следобед се появи отново един транспортен самолет „Юнкерс“. Охраняваха го няколко „Месершмита.“ „Щуките“ се появиха и ги нападнаха. Два от тях бяха свалени. След това два „Месершмита“ паднаха в пламъци. „Юнкерсът“ се върна обратно. Той хвърли пакетите си много далеч, някъде назад, „Месершмитите“ продължиха борбата. Те бяха по-бързи от руските машини, имаше обаче три пъти повече руски самолети. Германските бяха принудени да се върнат обратно.
Още на другия ден умрелите започнаха да миришат. Гребер си намери място в бункера. Останали бяха само двадесет и двама души. Приблизително толкова беше събрал и Райнике от другата страна. Останалите бяха убити или ранени. Преди няколко дни бяха сто и двадесет.
Той седеше и си чистеше оръжието. Целият беше потънал в кал. Не мислеше за нищо. Беше като машина. Нищо вече не си спомняше от миналото. Само седеше тук и чакаше, и спеше, и се събуждаше, и беше готов да се отбранява.
Танковете се появиха на другата сутрин. През цялата нощ артилерията, минохвъргачките и картечниците бяха изолирали предната линия от тила. Телефонните връзки бяха на няколко пъти възстановявани и прекъсвани. Подкрепленията, за които се говореше, не пристигнаха. Германската артилерия стреляше вече съвсем рядко. Руският огън беше станал убийствен. Бункерът бе засегнат още два пъти, но продължаваше да стои. Всъщност едва ли представляваше вече истински бункер: това беше някакъв безформен бетонен блок, който се клатушкаше в калта като кораб в буря. Половин дузина удари, нанесени един след друг, бяха разклатили основите му. При всяко ново попадение войниците политаха към стените.
Гребер не можа да превърже драскотината от куршум, която бе получил на рамото си. Поля я с малко коняк, който намери. Бункерът продължаваше да се люлее и да трепери. Не приличаше вече на кораб в буря, а на подводница със загасени мотори, която се клатушка по дъното на морето. Времето вече не съществуваше. То беше също така простреляно. Стояха свити в тъмнината и чакаха. Не съществуваше вече някакъв град в Германия, където Гребер е живял в продължение на няколко седмици. Никаква отпуска всъщност не е съществувала, не е съществувала също и никаква Елизабет. Всичко това е било само странен сън между живота и смъртта — половин час безумен сън, през който една ракета се бе устремила нагоре, за да угасне. Нищо друго не съществуваше освен бункерът.
Леките руски танкове пробиха фронта. Пехотата вървеше зад тях и пристигна с тях. Ротата пусна да минат танковете и подложи пехотата на кръстосан огън. Нажежените цеви на картечниците изгаряха ръцете. Но те продължаваха да стрелят. Руската артилерия не можеше вече да ги обстрелва. Два танка се върнаха, завъртяха се наоколо и откриха огън. Задачата им беше лека: нямаше никакви противотанкови оръдия. Бронята им беше много здрава за картечниците. Опитаха се да се прицелят в отворите им, но да се улучат беше въпрос на шанс. Танковете маневрираха, за да излязат от обсега на огъня, и продължаваха да стрелят на свой ред. Бункерът се тресеше. Бетонът се пукаше.
— Ръчните бомби — изкрещя Райнике.
Събра цял сноп, провеси ги през раменете си и се втурна към изхода. Между два залпа той изтича навън, прикривайки се зад бункера.
— Двете картечници по танковете, огън! — изкомандува Рае. Опитваше се да прикрие Райнике, който от своя страна искаше да се приближи в полукръг и да хвърли бомбите в колелата на танковете — почти безнадеждна операция. Руските тежки картечници влязоха в действие.
След малко един от танковете престана да стреля. Никой не чу експлозията.
— Улучен! — изкрещя Имерман. Това не беше вече човек, който се бие срещу другарите си, а човешко същество, което защитава живота си.
Танкът вече не стреляше. Картечниците съсредоточиха огъня си върху втория танк, който направи завой и изчезна.
— Минаха шест — изкрещя Рае, — Сигурно ще се върнат. Всички картечници кръстосан огън! Трябва да спрем пехотата.
— Къде е Райнике? — попита Имерман, след като се окопитиха.
Никой не отговори. Райнике вече не се върна.
Така издържаха целия следобед. Малко по малко бункерът се превърна на прах, двете картечници обаче продължаваха да стрелят. Те стреляха по-нарядко. Имаше съвсем малко боеприпаси. Хората отвориха няколко кутии консерви и пиха вода от една яма. Ръката на Хиршланд бе пронизана от куршум.
Слънцето жарко печеше. Небето беше покрито с големи бели облаци. Бункерът миришеше на кръв и на барут. Мъртвите навън се подуваха. Който можеше, спеше. Никой не знаеше дали бяха отрязани от тила или още имаха връзка.
Вечерта огънят се усили. После внезапно намаля и почти престана. Те се втурнаха навън и зачакаха атака. Нищо не се случи. Два часа — нищо! Тези спокойни два часа им действуваха по-уморително, отколкото едно сражение.
В три часа сутринта бункерът не представляваше нищо друго освен безформен куп от желязо и бетон. Трябваше да го изоставят. Имаха шест убити и трима ранени. Трябваше да отстъпят. Влякоха ранения в корема около стотина метра, после той умря.
