имала, се сляха в едно и изгубиха очертанията си; само страдалческият остана ясен. Опита се да си представи градината и къщата на г-жа Вите. Успя донякъде, като му се струваше, че натиска клавишите на пиано, което не издава никакъв звук. „Какво е станало? — помисли си той. — Може би й се е случило нещо. Може би е в безсъзнание. Може би къщата се е срутила точно в този момент. Може би тя е мъртва?“
Той измъкна ботушите си от калта. Подгизналата земя изстена. Гребер усети, че го облива пот.
— Така ще се умориш — каза някой. Беше Зауер, пъхнал се в ъгъла на един разрушен обор.
— И после, чуваш се от един километър — продължи той. — Какво те е прихванало? Гимнастика ли правиш?
— Кажи ми, Зауер, ти женен ли си?
— Разбира се. Когато човек има стопанство, трябва да е женен. Без жена няма добро стопанство.
— Отдавна ли си женен?
— От петнадесет години. Защо питаш?
— Как се чувствува човек, когато е женен от толкова дълго време?
— Виж ти въпрос. Как искаш да се чувствува?
— Чувствуваш ли женитбата като котва, която те държи? Нещо, за което винаги мислиш и към което винаги искаш да се върнеш?
— Котва ли, какво е това котва? Разбира се, че мисля. Виж, тъкмо днес мислих целия ден. Време е за пролетната сеитба. Главата ми се замайва като си помисля.
— Не говоря за стопанството ти. Говоря за жена та.
— Че то е едно и също. Нали ти го казах. Без жена няма добро стопанство. Но каква полза има да мислиш? Никаква. Само грижи, и туй то. Отгоре на това и този Имерман, който по цял ден дрънка, че пленниците спели с всяка самотна жена — Зауер подсмръкна шумно. — Имам голямо двойно легло — прибави той непонятно защо.
— Имерман е само един бърборко.
— Той разправя, че когато една жена свикнела с мъж, не можела да изтърпи дълго и че веднага си търсела друг.
— Ах, мръсникът! — каза Гребер, почервенял от гняв. — Тази проклета дървена глава си мисли, че всички хора са еднакви. Това е най-голямата тъпота, която съм чувал.
24
Те не можеха вече да се разпознаят един друг. Не можеха да разпознаят дори и униформите си. Само каските, гласовете и езикът им даваха още възможност да разберат, че принадлежат на една и съща част. Окопите бяха отдавна срутени. Фронтът представляваше една начупена линия от дупки и бункери. Тя се менеше постоянно. Нищо не беше останало там, освен дъжд и вопли, и нощ, светлина от експлозиите и хвърчащата на всички страни кал. Сякаш небето, раздрано от „щуките“, връхлиташе отгоре с проливен дъжд и метеори от бомби и снаряди.
Прожекторите захапваха като бели кучета парцаливите облаци. Противосамолетната артилерия беснееше сред трясъка на тръпнещия хоризонт, самолети в пламъци се сгромолясваха надолу; златна градушка от ракети излиташе на снопове някъде отзад и се пръскаше в безкрайността. Жълти и бели лампиони увисваха в простора и после угасваха, сякаш потънали в дълбока вода. Тогава барабанният огън започваше отново.
Това траеше вече дванадесет дни. Първите три дни линиите издържаха. Бункерите бяха понесли артилерийския огън без особено тежки повреди. После предните укрепления паднаха. Линията беше пробита от танковете, но противотанковата артилерия успя да задържи пробива няколко километра по-навътре. В сивото утро горяха подпалени танкове, гъсеничните вериги на някои от тях, които бяха преобърнати, продължаваха да се въртят и наподобяваха обърнати по гръб бръмбари. Дисциплинарни батальони бяха изпратени напред, за да поставят нови дървени платформи за оръдията и да възстановят телефонните връзки. Те трябваше да работят почти без огнево прикритие. За два часа загубиха повече от половината си хора. Ята бомбардировачи се спускаха ниско и непохватно от синьото небе и нападаха бункерите. На шестия ден половината от бункерите бяха вън от строя и можеха да служат вече само за прикритие. На седмата нощ русите атакуваха и бяха отблъснати. После падна такъв дъжд, сякаш настъпваше втори потоп. Войниците бяха неузнаваеми. Те пълзяха из лепкавите ями като някакви насекоми с един и същ предпазен цвят. Ротата имаше подкрепата само от още две полуразрушени укрепления с картечници и няколко минохвъргачки. Останалата част от хората се криеха в ямите и стърчащите тук-там късове стени. Рае командуваше едното укрепление. Мас — другото.
Те удържаха позициите три дни. На втория ден останаха почти без боеприпаси: русите можеха спокойно да напредват. Не последва обаче никаква атака. По-късно, възползувайки се от здрача, няколко германски самолета прелетяха над линиите и хвърлиха боеприпаси и храна. Войниците прибраха една част от хвърленото и се нахраниха. През нощта пристигнаха подкрепления.
Дисциплинарните батальони слагаха готово сковани дървени платформи. По тях поставяха нови оръдия и тежки картечници. Един час по-късно започна ненадейна атака без артилерийска подготовка. Русите се озоваха внезапно на петдесет метра от първата линия. Част от ръчните бомби не експлодираха. Русите се втурнаха напред.
В блясъка на експлозиите Гребер забеляза пред себе си каска с бели очи под нея, отворена уста, а отзад — ръка, която се издигаше като недодялан жив клон. Той стреля нататък, грабна от новобранеца до него една ръчна бомба, която той бърникаше, и я хвърли пред себе си. Тя експлодира.
— Отвивай капсулите, идиот! — изкрещя той на новобранеца. — Дай ги насам! Не ги дърпай!
Следващата бомба не експлодира. „Саботаж — мина му през ума. — Саботаж на пленниците от военните фабрики, които сега се обявяват против нас.“ Той хвърли друга, клекна, видя, че към него хвърчи руска бомба, просна се в калта, усети въздушния натиск от експлозията и почувствува удар като от камшик, тупалка и кал. Скочи отново и изкрещя:
— Хайде! Бързо! Давай! — и чак когато ръката му остана празна, се обърна и видя, че зад него нямаше никакъв новобранец и че ръката му беше изцапана не с кал, а с човешко месо. Той се плъзна в ямата, потърси пипнешком, намери един войнишки пояс и двете последни бомби, които оставаха, и видя как някакви сенки се катереха по края на трапа, прескачаха го и тичаха напред. Той се свря отново на дъното…
„Пленник съм — помисли си той. — Пленник. В капан“. Изпълзя предпазливо в края на ямата. Калта го прикриваше достатъчно. Необходимо беше само да не мърда. В светлината на един лампион успя да забележи, че парчетата от трупа на новобранеца се бяха полепили навсякъде из трапа — крак, оголена ръка, раздробено тяло. Бомбата го беше засегнала право в корема. Тялото му бе поело цялата експлозия върху себе си и по този начин бе запазило Гребер.
Продължи да лежи, като не смееше да си подаде главата над ръба на ямата. Видя как картечницата от укреплението вдясно откри огън. После затрака тази отляво. Докато те стрелят, не е загубен. Целият терен пред тях се намираше в обсега на кръстосания им огън. Никакви руси вече не минаваха. Изглежда само една част от тях бяха успели да пробият. „Трябва да се приближа до укреплението“ — помисли си той. Болеше го главата, чувствуваше се полузамаян, но в подсъзнанието му съществуваха няколко съвсем ясни и точни мисли. В това се състоеше именно разликата между опитния войник и новобранеца: в такива случаи младият войник е изцяло обзет от паника, която го прави по-непредпазлив. Гребер знаеше, че може да се престори на умрял, ако русите се появят отново. Мъчно щяха да го забележат в калта. Обаче колкото по-близо успееше да се промъкне до укреплението, толкова по-добре щеше да бъде за него по-късно.
Пропълзя до най-близката дупка, падна в нея и устата му се напълни с вода. След малко запълзя нататък. В следващия трап имаше двама убити. Почака малко. После чу експлозиите на ръчни бомби и разбра от отблясъците, че те идват от лявото укрепление. Русите бяха пробили и там и сега атакуваха от двете страни. Картечниците залаяха. След малко престанаха да се чуват детонациите от ръчни бомби; от укреплението обаче продължаваха да стрелят. Гребер пропълзя напред. Знаеше, че русите ще се върнат отново. Тъй като те предполагаха, че в големите трапове ще намерят войници, малките представляваха по- сигурно скривалище. Той стигна до една трапчинка и легна в нея. Заваля дъжд като из ведро. Тежките картечници млъкнаха. Тогава артилерията откри отново огън. Пряко попадение засегна дясното укрепление.
