Малко по-горе, пред трите разпятия на Малката църква, стояха плътно един до друг около триста души. Почти всички бяха в нацистки униформи. Чух някакъв глас и потърсих оратора, ала не го открих. След известно време забелязах черен високоговорител на един подиум. Той стърчеше там, оголен и сам, автоматът, и крещеше за правото да се завоюва обратно всяка педя немска земя, за по-голяма Германия, за мъст и за факта, че мирът в света бил сигурен, ако светът постъпел тъй, както искала Германия, а това било правото.
Отново бе излязъл вятър и люшкащите се клони хвърляха неспокойните си сенки върху лицата, крещящия автомат и мълчаливите каменни скулптури на Христос и двамата разбойници на кръста на стената на църквата. Лицата на слушателите бяха съсредоточени и прояснени. Те вярваха в това, което им крещеше автоматът, и за тази странна хипноза, която се извършваше тук, бе показателно, че ръкопляскаха, сякаш бе човек, на този, който не можеше нито да ги види, нито да ги чуе. То ми се стори показателно и за празния, злокобен фанатизъм на нашето време, което, изпълнено с истерия и страх, върви след лозунги, без значение дали ги издига някой отдясно или отляво, стига да отнеме на масата досадното мислене и отговорността, че трябва да поддържа онова, от което се страхува, но не може да избегне.
Не очаквах в катедралата да има толкова много хора. После се сетих, че бяха последните дни от май и че през този месец всяка вечер се отслужваше литургия. За секунда размислих дали не е по-добре да отида в някоя от протестантските църкви; но не знаех дали са отворени вечер. Свих се близо до входа на един празен чин. Свещите блещукаха в олтара; останалата част на църквата бе слабо осветена и мъчно можех да бъда раз-познат.
Свещеникът в олтара бавно обикаляше сред облак от тамян, брокат и светлина, обкръжен от дяконите в червени раса с бели наметки и от димящата кадилница. Чух органа и пеенето на хора и внезапно ми се стори, че виждам същите екзалтирани лица като ония, очи, които сякаш се намираха в същия буден унес, изпълнени с вяра, която не пита, и с желание за сигурност и безотговорност. Тук всичко бе по-кротко и по- умерено, отколкото отвън, ала религията на любовта към бога и ближния не винаги е била толкова умерена — през мрачните столетия и тя е коствала много кръв. В мига, в който е престанала да бъде преследвана, самата тя е започнала да преследва — с клади, меч и гилотина. С ехиден смях братът на Хелен ми бе обяснил тия неща в лагера: „Ние приехме методите на вашата църква. Вашата инквизиция с нейните изтезания в името на бога ни научи как да се отнасяме с враговете на вярата. Ние сме дори по- снизходителни — само в редки случаи изгаряме живи.“
Докато ме поучаваше, висях на един кръст — един от по-невинните начини да се изтръгват от арестантите имена на хора.
Свещеникът в олтара издигна златната дарохранителница и благослови тълпата. Седях много спокойно, но имах чувството, че плувам в хладка баня от дим, утеха и светлина. Тогава започна последната песен: „През тази нощ бъди мой покровител и страж“. Бях я пял като дете и тогава за мен опасността бе тъмнината на нощта — същото бе сега със светлината.
Тълпата започна да напуска катедралата. Трябваше да чакам още петнадесет минути и се изместих в ъгъла, до една от големите колони, които подпираха свода.
В същия миг видях Хелен. Първо ми се стори, че вихрушка изви сред изтичащия навън поток от хора. Някой там си проправяше път срещу течението, избутваше хора встрани, плъзгаше се сред тях напред; за секунди видях едно бяло, гневно и решително лице и за миг помислих, че е жена, която е забравила нещо. Не я познах веднага, защото не я бях очаквал тук. Едва когато ме бе поотминала, там, където тълпата се разреждаше, по едно движение на рамото, с което си пробиваше път, познах че беше тя. Сякаш не се докосваше до нищо. Свободно се плъзгаше сред хората и непосредствено след това застана почти сама в широката централна алея, пред свещите, пред синия и червен сумрак на високите романски прозорци, внезапно слаба и малка и вече почти сама и беззащитна.
Бях станал, за да уловя погледа й. Не посмях да махна с ръка. Имаше още прекалено много хора; в църквата подобно нещо би направило впечатление. Първата ми мисъл бе — жива е. Не е умряла и не е болна! Странно как в нашето положение първо за това мислим! Толкова сме изненадани, че нещо си е както преди, че някой още е тук.
Тя бързо продължи нагоре към хора. Измъкнах се от чина и я последвах. Пред стола за причастие Хелен се спря и се обърна. Внимателно заогледа хората, които още коленичеха, и бавно се върна по алеята. Спрях се. Тя бе толкова убедена, че ще ме открие някъде по чиновете, че мина съвсем близко до мен и едва не ме докосна. Последвах я. „Хелен — плътно до гърба й казах аз, когато тя отново спря. — Не се обръщай! Излез навън! Ще те последвам. Не трябва да ни виждат тук.“
Тя трепна, сякаш я бях ударил, и след това продължи. Защо ли бе дошла тук? Излагахме се на голяма опасност да бъдем познати. Но и аз самият не допусках, че ще има толкова, много хора.
Видях я да върви пред мен, но не изпитвах нищо друго освен загриженост час по-скоро да се измъкнем от църквата. Носеше черен костюм и малка шапчица, главата си държеше много вдигната, но леко наклонена встрани, сякаш се ослушваше за стъпките ми. Останах няколко крачки назад, толкова, че да не я изгубя от очи; неведнъж се бях убеждавал, че ни откриват, като стоим прекалено близко до някой друг.
Тя мина покрай каменния купол със светена вода, през големия портал и веднага сви наляво. Един широк път, настлан с каменни плочи, се виеше край катедралата, отделен бе от големия площад пред нея с железни вериги, прихванати от пясъчникови колове. Тя прескочи веригите, направи няколко крачки в тъмното, спря и се обърна. Не мога да обясня какво изпитах в този миг. Ако кажа, че пред мен сякаш мина целият ми живот, привидно отделен от мен, и внезапно се обърна и ме погледна — това е пак клише, и е вярно, и не е вярно, и въпреки това го почувствувах, но то не бе всичко. Приближих се към Хелен, към нейната слаба, тъмна фигура, към бледото й лице, очи, уста и оставих зад себе си всичко, което е било. Времето, което сме били разделени, не потъна; то остана, ала като нещо, което бях чел, а не изживял.
— Откъде идваш? — почти враждебно попита Хелен, преди да съм я приближил.
— От Франция.
— Пуснаха ли те?
— Не. Минах границата нелегално.
Бяха почти същите въпроси, които ми бе поставил Мартенс.
— Защо? — попита тя.
— За да те видя.
— Не трябваше да идваш!
— Знам. Повтарял съм си го всеки ден.
— Защо тогава дойде?
— Ако знаех, нямаше да съм тук.
Не смеех да я целуна. Тя стоеше плътно до мен, но тъй вцепенена, сякаш готова да се счупи, ако я докоснеш. Не знаех какво мисли, но отново я бях видял, тя живееше, а сега можех да си отида или да очаквам онова, което щеше да дойде.
— Ти не знаеш? — попита тя.
— Ще го знам утре. Или след една седмица. Или по-късно.
Погледнах я. Какво трябваше да се знае? Знанието бе малко пяна, която играе по вълните. Всеки вятър можеше да я издуха, ала вълната оставаше.
— Ти си дошъл — промълви тя и лицето й се отпусна, стана нежно, приближи една крачка. Хванах я за раменете, а ръцете й бяха притиснати Към гърдите ми, сякаш все още искаше да ме отблъсне. Имах чувството, че стоим дълго време един срещу друг на черния ветровит площад пред катедралата сами и уличният шум само глухо ни докосваше, отдалечен като с висяща стъклена стена. Вляво, на около стотина крачки, диагонално на площада, се намираше ярко осветеният Градски театър с белите стъпала; помня още, че дори се почудих, че не го бяха превърнали в казарма или в затвор.
Край нас мина група хора. Някой се засмя, а неколцина се извърнаха към нас.
— Ела — прошепна Хелен. — Не можем да останем тук.
— Къде да идем?
— В твоето жилище.
Помислих, че не съм чул добре.
— В твоето жилище. Къде другаде?
