— Няма ли да ядете? — попитах.
Унесен, Шварц поклати глава.
— Не бях предвидил, че цигарите можеха да ме издадат — продължи той. — Още веднъж проверих всичко, което имах в себе си. Кибритът, който носех от Франция, хвърлих заедно с останалите цигари и си купих немски. Тогава ми хрумна, че в паспорта ми имаше френски входна виза и печат; следователно френските цигари щяха да бъдат оправдани, ако ме бяха проверили. Върнах се в телефонната кабина мокър от пот и ядосан на страха и на себе си.
Трябваше да чакам. Една жена с голяма нацистка значка набра последователно два номера и излая някакви заповеди. Третият номер не отговори и жената разярена и властна излезе навън.
Набрах номера на моя приятел. Отговори женски глас.
— Извинете, мога ли да говоря с доктор Мартенс? — запитах аз и забелязах, че бях пресипнал.
— Кой е на телефона? — попита жената.
— Приятел на доктор Мартенс. — Не можех да издам името си. Не знаех дали бе жена му или някоя прислужница, ала пред нито едната от тях не можех да се открия.
— Вашето име, моля! — каза жената.
— Приятел съм на доктор Мартенс — отговорих аз. — Моля, съобщете му. По важна работа.
— Съжалявам — възрази женският глас. — Няма да съобщя за вас, ако не назовете името си.
— Трябва да направите изключение, доктор Мартенс очаква да му позвъня.
— Ако това е така, можете да ми кажете името си…
Отчаяно обмислях. После чух как тракна слушалката.
Стоях на мрачната ветровита гара. Моят първи опит, който ми се стори твърде лек, не сполучи и вече не знаех накъде. Може би трябваше да позвъня все пак направо на Хелен и да рискувам някой от семейството й да ме познае по гласа. Можех да се обадя и под друго име, ала кое? Доктор Мартенс — в момента друг не ми дойде наум. Още се колебаех, когато ми хрумна това, за което всяко момче на десет години веднага би се сетило. Защо да не позвъня у Мартенс под името на брата на жена ми? Той го познаваше отпреди десет години и още тогава не можеше да го понася.
Пак същият женски глас бе на телефона.
— Обажда се Георг Юргенс — остро обясних аз. — Моля, доктор Мартенс.
— Вие ли сте господинът, който позвъни преди?
— Обажда се командирът на хитлеристки щурмов батальон Юргенс. Бих искал да говоря с доктор Мартенс. Незабавно!
— Да — каза жената. — За секунда! Веднага!
Шварц ме погледна.
— Познато ли ви е непоносимото тихо пращене в слушалката, когато чакаме живота си на телефона?
Кимнах.
— Дори не е необходимо точно живота да очакваме. Може да е нищото, което се опитваме да умилостивим.
— Обажда се доктор Мартенс — чух най-после. Отново изпитах едно от състоянията, на които бих се смял преди. Гърлото ми бе пресъхнало.
— Рудолф — едва прошепнах аз.
— Какво, моля?
— Рудолф — повторих аз. — Обажда се един роднина на Хелен Юргенс.
— Не разбирам. Не е ли командирът на хитлеристки щурмов батальон Юргенс?
— Обаждам се вместо него, Рудолф. Вместо Хелен Юргенс. Разбираш ли сега?
— Изобщо нищо не разбирам — каза раздразнено мъжът от другия край на жицата. — Имам приемен час…
— Мога ли да дойда в приемния ти час, Рудолф. Много ли си зает?
— Но моля ви се! Аз не ви познавам, а вие…
— Олд Шетърхенд — казах аз.
Най-после ми бе хрумнало как се казвахме като момчета, когато играехме на индианци. Бяха имена от романите на Карл Май. На дванадесет години ние поглъщахме книгите. За миг не се чу нищо. После Мартенс каза тихо:
— Какво?
— Винету — отговорих аз. — Забравил ли си старите имена? Та това са любимите книги на фюрера.
— Правилно — каза той. Всеки знаеше, че човекът, който бе почнал Втората световна война, държеше в спалнята си трийсетте или повече томове на един писател за индианци, трапери и ловци, които дори едно петнадесетгодишно момче възприема с лека насмешка.
— Винету? — повтори Мартенс с недоверие.
— Да. Трябва да те видя.
— Не разбирам. Къде се намирате?
— Тук. В Оснабрюк. Къде можем да се видим?
— Имам приемен час — обясни механично Мартенс.
— Аз съм болен. Мога да дойда в приемния час.
— Нищо не разбирам от това, което казвате — отвърна Мартенс с глас, който предвещаваше някакво решение. — Ако сте болен, заповядайте в приемния час. Защо звъните специално?
— Кога?
— Най-добре в седем и половина. В седем и половина — повтори той. — Не по-рано!
— Добре, в седем и половина.
Окачих слушалката. Пак бях плувнал в пот. Запътих се бавно към изхода. Сред облаците вън се мерваше за миг бледият полумесец. Още седмица и ще има новолуние, помислих си аз. Подходящо време да се премине границата. Погледнах часовника. Имах още тричетвърти час. Трябваше да се махна от гарата. Винаги беше подозрително да се скиташ прекалено дълго там. Тръгнах надолу по най-тъмната и най- безлюдната улица. Тя водеше към старите валове на града. Една част бе изравнена и обрасла с високи дървета; друга част си беше както преди и водеше надлъж по реката. Поех по нея през един площад край църквата „Херц Иезу“.
От горния вал можеха да се видят отвъд реката покривите и кулите на града. Бароковият купол на катедралата блещукаше на неспокойната светлина. Този изглед ми бе познат; бе заснет на хиляди пощенски картички. Позната ми бе и миризмата на водата и на алеята с липите, която се виеше край вала.
Видях сред дърветата влюбени двойки да седят по обърнатите към града пейки и седнах На една свободна да изчакам половин час, докато тръгна за Мартенс.
Камбаните на катедралата забиха. Бях толкова възбуден, че физически усещах люшкането им, сякаш беше следствие от невидима игра на двама играчи, които си го подхвърляха. Единият играч бе старото Аз, което познавах, което тръпнеше от ужас, боеше се и не смееше да размисли върху положението си, а другото, новото!, което не желаеше да размисли, бе смело и рискуваше себе си, сякаш не би могло да съществува нищо друго — една забележителна шизофрения, на която бе зрител и трети, безпристрастен като съдник, ала с желание новото Аз да победи.
Помня добре този половин час. Помня дори учудването си, че се наблюдавах едва ли не клинично. Сякаш стоях в едно помещение с огледала; те си подаваха моя образ до една пуста безкрайност, а зад всеки огледален образ аз съзирах друг, който надничаше през рамото на първия. Огледалата ми се сториха стари, потъмнели и не можех да видя дали изразът бе търсещ, печален или изпълнен с надежда. Всички те угаснаха в сребристия здрач.
Някаква жена седна до мен. Не знаех какво искаше, а не ми бе известно дали режимът на варварите отдавна не бе принизил и тези неща до военни упражнения. Затова станах и тръгнах. Зад себе си чух жената да се смее, и никога не съм забравил тихия, донякъде презрителен и съжалителен смях на тази непозната жена на „Хорентайхсвал“ в Оснабрюк.
