светът извън границите на Германия изглеждаше дегенерирал, подъл, глупав и неспособен за нищо, освен да бъде превзет от Германия. Двата вестника не бяха местни ежедневници, някога се бяха ползували с добро име. Не само съдържанието, но и стилът им беше невероятен.
Наблюдавах човека с вестника до мен. Той ядеше, пиеше и четеше с наслада. Огледах се. Сред четящите не срещнах никъде признаци на отвращение; те бяха свикнали с ежедневната си духовна дажба също както с бирата си.
Продължих да чета и сред кратките вести намерих нещо за Оснабрюк. На „Лотерщрасе“ бе изгоряла къща. Улицата изникна пред очите ми. През валовете се отиваше до „Хегертор“, а оттам към „Лотерщрасе“, която водеше извън града. Сгънах вестника. Внезапно се почувствувах по-самотен от когато и да било преди извън пределите на Германия.
Постепенно свикнах с това, че шокът и фаталистичната апатия се редуваха. Свикнах и с това да си втълпявам, че сега не съм чак толкова застрашен. Опасността щеше да се увеличи, като наближа Оснабрюк, знаех го добре. Там имаше хора, които ме познаваха от преди.
Купих си един евтин куфар и малко бельо, както и някои неща, необходими за кратко пътуване, за да не правя впечатление по хотелите. После продължих пътуването. Още не знаех как щях да се свържа с жена си и всеки час променях плановете си. Трябваше да се оставя на случая; та аз дори не знаех дали не бе отстъпила на родителите си, които строго държаха за режима, и не се бе омъжила за другиго. След като бях прочел вестниците, вече не бях сигурен дали някой би имал нужда от много време, за да повярва това, което четеше — особено, когато нямаше възможност за сравнение. Чуждестранните вестници в Германия бяха строго цензурирани.
В Мюнстер отидох в един по-скромен хотел. Не можех нощем постоянно да будувам, а през деня да спя някъде; трябваше да рискувам да бъда записан в полицията от някой хотел в Германия. Познавате ли Мюнстер?
— Бегло — отвърнах аз. — Не е ли стар град с много църкви, там, където е сключен Вестфалският мир?
Шварц кимна.
— В Мюнстер и в Оснабрюк, 1648. След тридесет години война. Кой знае колко ще трае тази!
— Ако продължава така, няма да е дълго. На немците им бяха достатъчни четири седмици, за да завладеят Франция.
Дойде келнерът и съобщи, че затварят локала. Били сме последните гости.
— Няма ли друг, отворен? — попита Шварц.
Келнерът обясни, че Лисабон не бил град с шумен нощен живот. Когато Шварц му даде бакшиш, той се сети за един локал, таен, както се изрази той — някакъв нощен руски клуб.
— Много елегантен — допълни той.
— Ще ни пуснат ли? — попитах аз.
— Разбира се, господине. Исках да напомня само, че там има елегантни жени. От всички националности. Немкини също.
— Докога е отворен клубът?
— Докато има гости. Сега винаги има гости. Много немци сега, господине.
— Какви немци?
— Немци.
— С пари.
— Разбира се, че с пари. — Келнерът се засмя. — Локалът не е евтин, ала е много забавно там. Бихте ли казали, че ви праща Мануел? Тогава не е необходимо да обяснявате нищо повече.
— Та необходимо ли е да се обяснява нещо?
— Не. Портиерът ви записва с едно въображаемо име, като член на клуба. Само една формалност.
— Добре.
Шварц плати сметката. Бавно заслизахме по улицата със стъпалата. Бледите къщи спяха подпрени една на друга. От прозорците се чуваха въздишките, хъркането и дишането на хора, които нямаха грижи с паспорти. Стъпките ни отекваха по-силно, отколкото през деня.
— Светлината — каза Шварц. — Изненадва ли ви и вас?
— Да. Все още сме свикнали на затъмнена Европа. Тук мислим, че някой е забравил да я угаси и всеки миг очакваме въздушно нападение.
Шварц спря.
— Получили сме я в дар, защото в нас има частица от бога — внезапно с патос каза той. — А сега я крием, защото убиваме в нас тази частица.
— Доколкото познавам легендата, не са ни подарили огъня, а Прометей го е откраднал — отвърнах аз. — Затова пък боговете му завещали тогава една хронична цироза. Струва ми се, че това по-добре подхожда и на нашия характер.
Шварц ме погледна.
— Отдавна съм се отказал да се надсмивам. Също и да се страхувам от големите думи. Докато се надсмиваме и се страхуваме, правим опит да сведем нещата до по-малък мащаб от този, който имат.
— Може би — казах аз. — Обаче трябва ли непрестанно да се взираме в невъзможното и да казваме: невъзможно е! Не е ли по-добре да го смалим и така да оставим лъч надежда в себе си?
— Прав сте! Простете ми! Забравих, че сте беглец. Кой ли има време да мисли тогава за пропорции?
— Вие не сте ли беглец?
Шварц поклати глава.
— Вече не. Аз за втори път се връщам обратно.
— Къде? — учудих се аз. Не можех да повярвам, че иска да се върне пак в Германия.
— Обратно — отвърна той. — Ще ви обясня.
III
Нощният клуб бе един от типичните локали, поддържани от белоруски емигранти, плъзнали из цяла Европа след революцията през 1917 година, от Берлин до Лисабон. С една и съща прислуга — нявгашни аристократи, с едни и същи хорове от бивши гвардейски офицери, едни и същи високи цени, с едно и също меланхолично настроение.
Разчитах и на еднаквото им матово осветление. Немците, за които говореше келнерът, положително не бяха емигранти. Вероятно бяха шпиони, сътрудници на посолството или служещи в немски фирми.
— Русите се бяха устроили по-добре от нас — каза Шварц. — Бяха ни изпреварили в емиграцията с петнадесет години. А петнадесет години нещастие са много и носят богат опит.
— Те бяха първата вълна от емигранти — отговорих аз. — Още ги съжаляваха. Дадоха им право да работят, също и документи. Нансенови паспорти. Когато дойдохме ние, съжалението на света бе отдавна изчерпано. Досаждахме като термити и вече почти не се намираше, човек, който да се застъпи за нас. Не бива да работим, да съществуваме и все още нямаме документи.
Откак седнахме тук, станах нервен. Дължеше се вероятно на затвореното помещение с многото завеси, на съзнанието, че тук има немци и на факта, че седях прекалено далеч от вратата, за да мога да се измъкна; свикнал бях навсякъде да сядам близо до изхода. Нервен бях още и за това, че не виждах вече парахода. Кой знае дали нямаше да вдигне котва по-рано от определеното време, още през нощта, по нечие предупреждение.
Шварц изглежда разбра. Бръкна в джоба си и сложи двата билета пред мен.
— Вземете ги. Не съм търговец на роби. Вземете ги и ако желаете, вървете.
Погледнах го сконфузен.
— Разбирате ме погрешно. Аз имам време, цялото време на света е мое.
Шварц не отговори. Той чакаше. Взех двата билета и ги прибрах.
— Успях да намеря влак, който пристигаше в Оснабрюк рано привечер — продължи Шварц, сякаш нищо не се бе случило. — Внезапно имах чувството, че едва сега прекрачвам границата. Всичко дотук беше все още чужбина, дори и Германия; но сега всяко дърво говореше. Селата, през които минавахме, ми бяха
