Шварц се обърна към мен.
— Разбирате ли ме какво искам да кажа? Аз се повтарям и си противореча.
— Струва ми се, че ви разбирам — отговорих аз. — Възможността за самоубийство е милост, която осъзнаваме много рядко. Тя дава на човека илюзията за свободна воля. Вероятно затова извършваме повече самоубийства, отколкото предполагаме изобщо. Само че не го съзнаваме.
— Та нали тъкмо това мисля и аз! — каза Шварц оживено. — Само да бихме ги признали за самоубийства! Тогава бихме били способни отново да възкръсваме от мъртвите. Бихме могли да живеем няколко живота, вместо да влачим циреите на опита от една криза към друга и най-после от това да загинем.
— Естествено, че не можех да обясня на Хелен тези неща — продължи Шварц. — Не бе и необходимо. Наред с лекотата, която внезапно изпитах, аз дори нямах тази потребност. Напротив: усещах, че обясненията само биха ни объркали. Тя искаше навярно да й кажа, че съм се върнал заради нея, ала с новото си ясновидство аз знаех, че това би било моята разруха. Миналото би ни връхлетяло тогава с всичките възможни аргументи за вина, опущения и наранена любов и никога нямаше да намерим изход. Ако едва ли не светлата идея за духовно самоубийство сега имаше смисъл, тя трябваше да бъде още и съвършена и да обхване не само годините на изгнание, а и годините преди него, иначе би възникнала опасност от втора гангрена, още по-стара, и тя незабавно би се проявила. Хелен стоеше там, един враг, готов да нападне с любов и тънко познаване на беззащитните ми места, а аз щях да бъда в толкова неизгодно положение, че не бих имал никакви изгледи за успех. Ако преди бях усетил чувството за избавление, присъщо за смъртта, сега същото би се превърнало в мъчително морално падение — не смърт и възкресение, а тотално унищожение. На жени нищо не трябва да се обяснява; с тях трябва да се действува.
Пристъпих към Хелен. Докоснах рамото й, почувствувах как трепери.
— За какво си дошъл — още веднъж попита тя.
— Забравил съм вече, Хелен — отвърнах аз. — Гладен съм. Цял ден не съм ял нищо.
До нея, върху малка изрисувана италианска маса, в сребърна рамка стоеше фотографията на един мъж, когото не познавах.
— Нужно ли ни е още това? — попитах аз.
— Не — изненадана каза тя. Взе фотографията и я пъхна в чекмеджето на масата.
Шварц ме погледна и се усмихна.
— Тя не я хвърли — каза той. — Не я скъса, Сложи я в чекмеджето. Така можеше да я извади отново и да я постави, когато пожелае. Не знам защо, но този жест на raison d’ktre3 ме възхити. Пет години по-рано не бих го разбрал и бих направил сцена. Сега той приключи едно положение, което застрашаваше да стане неестествено. Ние понасяме големи думи в политиката, ала не и в чувствата. Все още не за съжаление. Обратното би било за предпочитане. Френският жест на Хелен не значеше по-малко любов — само женска предпазливост. Веднъж я бях разочаровал; защо трябваше веднага пак да ми се довери? Затова пък аз не напразно бях живял във Франция; не я попитах нищо. Какво ли трябваше да питам още? И как бих имал право на това? Засмях се. Тя се смая. После лицето й започна да се прояснява и тя също се засмя.
— В същност развела ли си се с мен? — попитах аз.
— Не — поклати тя глава. — Но не заради теб. Не го направих, за да ядосам семейството си.
V
— Спах само няколко часа през тази нощ — каза Шварц. — Бях много уморен, но често се събуждах. Отвън нощта напираше срещу малката стая, в която лежахме. Мислех, че чувам шумове и в мигновена просъница аз, бягах и се стрясках.
Хелен се събуди само веднъж.
— Не можеш ли да спиш? — попита в тъмното тя.
— Не. Не съм и очаквал.
Тя светна. Сенките побегнаха от прозорците.
— Не можем всичко да искаме — казах аз. — Над сънищата си нямаме власт. Има ли още вино?
— Достатъчно. В това отношение може да се разчита на семейството ми. Откога пиеш вино?
— Откакто съм във Франция.
— Добре — каза тя. — Разбираш ли вече нещо от вина?
— Не много. Главно от червено вино. Евтиното. Хелен стана и отиде в кухнята. Върна се с две бутилки и тирбушон.
— Нашият прославен фюрер промени стария закон за виното — каза тя. — Преди не биваше да се добавя захар на естественото вино. Сега дори ферментацията може да се прекъсне.
Тя забеляза недоумяващото ми лице.
— През лоши години така киселите вина стават по-сладки — със смях обясни тя. — Една шмекерия на господарската раса, за да увеличи износа и да вкара повече валута.
После ми подаде бутилките и тирбушона. Отворих шише мозелско. Хелен донесе две тънки чаши.
— Откъде имаш този загар? — попитах аз.
— През март бях в планината. На ски.
— Гола?
— Не. Но човек може да лежи гол.
— Откога караш ски?
— Някой ме научи — отговори тя и предизвикателно ме погледна.
— Добре. Казват, че било много здравословно.
Напълних една чаша и й я подадох. Виното бе тръпчиво и по-ароматично от бургундските вина. Не бях пил такова, откак напуснах Германия.
— Не те ли интересува кой ме е научил? — попита Хелен.
— Не.
Погледна ме изненадано. Преди навярно щях да я разпитвам цялата нощ. Сега нямаше по-маловажно нещо от това. Ефимерната недействителност на вечерта отново настъпи.
— Променил си се — каза тя.
— Тази вечер на два пъти ми каза, че не съм се променил. И едното, и другото е без значение — отвърнах аз.
Тя държеше чашата си, без да пие.
— Може би ми се иска да не се беше променял.
Отпих.
— За да ме смажеш по-лесно?
— Смазвала ли съм те преди?
— Не знам. Едва ли. Беше много отдавна. Като си помисля какъв съм бил тогава, не бих могъл да си отговоря защо не си се опитвала.
— Винаги се опитвам; не го ли знаеш?
— Не — казах аз, — обаче сега съм предупреден. Виното е добро. Вероятно ферментацията му не е пресечена.
— Както при теб?
— Ти не само си много възбуждаща, а и забавна, а това е изключително рядко и прелестно съчетание.
— Не бъди толкова сигурен — отвърна тя ядосано и седна на леглото, все още с чаша в ръка.
— Не съм сигурен. Но крайната несигурност, когато не води до смърт, може да доведе до абсолютна сигурност — казах аз със смях. — Това са обикновени думи, но съдържат само простия опит на едно кълбовидно съществование.
— Какво е това кълбовидно съществование?
— Моето. Онова, което никъде не може да се задържи; което никога не бива да пуска корен; винаги трябва да се търкаля. Съществованието на емигранта. Съществованието на индуския скитник-монах.
