Съществованието на модерния човек. Впрочем има повече емигранти, отколкото предполагаме, а също и такива, които никога не са помръдвали от мястото си.
— Това звучи много добре — каза Хелен. — По-добре от бюргерска стагнация.
Кимнах.
— Може да се обясни и с други думи; тогава не звучи така добре. Ала за щастие силата на въображението ни не е много голяма. Иначе и доброволците щяха да бъдат много по-малко.
— Всичко е по-добро от стагнацията — каза Хелен и изпразни чашата си.
Наблюдавах я, докато пиеше. Колко е млада, мислех аз, колко млада, неопитна, прелестно упорита, опасна и безразсъдна. Тя нищо не знае. Дори и това, че бюргерска стагнация е морална категория, а не географска.
— Би ли се върнал към нея? — попита тя.
— Не вярвам да мога. Моето отечество пряко волята ме направи гражданин на света. Такъв трябва да си остана сега. Връщане назад няма.
— Нито дори при някой човек?
— Нито дори при някой човек — казах аз. — Дори и земята води кълбовидно съществование. Тя е емигрант на слънцето. Няма връщане назад. Иначе се разразява буря.
— Слава богу. — Хелен протегна чашата си. — Никога ли не си искал да се върнеш?
— Винаги — отговорих аз. — Никога не се вслушвам в теориите си. Това им придава двойно очарование.
Хелен се засмя.
— Всичко това не е вярно!
— Разбира се, че не. Само малко паяжина, която скрива друго.
— Какво?
— Нещо без думи.
— Нещо, което съществува само нощем?
Не отговорих. Седях спокойно в леглото. Вятърът на времето бе спрял да духа. Вече не фучеше в ушите ми. Струваше ми се, че съм преминал от самолет в балон. Още витаех и летях, ала шумът на моторите бе заглъхнал.
— Как се казваш сега? — попита Хелен?
— Йозеф Шварц.
Тя за миг се замисли.
— Тогава и аз ли се казвам Шварц?
Не сдържах усмивката си.
— Не, Хелен. Това е само някакво име. Човекът, от когото го получих, също го бе наследил. Един далечен, мъртъв Йозеф Шварц продължава чрез мен да живее вече трето поколение като вечния евреин. Един чужд, умрял духовен прадядо.
— Не го ли познаваш?
— Не.
— Не се ли чувствуваш другояче, откакто имаш друго име?
— Да — казах аз. — Защото то е скрепено с къс хартия — паспорт.
— Дори и когато е фалшив?
Засмях се. Това бе въпрос от друг свят. Колко фалшив и колко истински беше един паспорт, зависеше от полицая, който го проверява.
— На тази тема би могло да се съчини философска парабола — отвърнах аз. — Тя би могла да започне с изследване що е името. Случайност или идентификация.
— Името си е име — сопна се Хелен. — Аз съм защищавала моето. То бе твоето. Сега идваш и си намерил отнякъде друго.
— То ми бе подарено. И за мен беше най-скъпоценният подарък на света. Нося го с радост. То означава за мен добрина. Човещина. Ако някога трябва да се отчая, то ще ми напомни, че добрината не е загинала. За какво ти напомня твоето? За един род от пруски воини и ловджии, за които светът се е състоял от лисици, вълци и пауни.
— Не съм споменавала името на семейството си — отговори Хелен и залюля на пръстите си едната пантофка. — Аз нося още твоето. Предишното, господин Шварц.
Отворих втората бутилка вино.
— Разказвали са ми, че в Индонезия имало обичай да си сменят от време на време имената. Когато някой се умори от своята личност, той я сменя, залавя си едно ново име и започва нов живот. Добра идея!
— Ти започнал ли си нов живот?
— Днес — казах аз.
Тя пусна пантофката на земята.
— Нищо ли не взимаме със себе си в новия живот?
— Едно ехо.
— Нито един спомен?
— Тъкмо ехото е спомен, който вече не боли и не кара да се срамуваш.
— Като на филм, така ли? — попита Хелен.
Погледнах я. Приличаше ми на човек, който в следния миг щеше да запокити чашата по главата ми. Взех я от ръката й и налях вино от втората бутилка.
— Това вино какво е? — попитах аз.
— „Шлос Райнхарсхаузен“. Прочуто рейнско вино. Напълно узряло. Ферментирало докрай. Натурално. Непрекръстено на пфцалско вино.
— Значи не е емигрант?
— Не е хамелеон, който си сменя боята. Не е някой, който се измъква от отговорност.
— Боже мой, Хелен! Не чуваш ли да шумолят крилата на бюргерското благоприличие? Не искаше ли да избегнеш неговата стагнация?
— Караш ме да казвам неща, които не мисля — отвърна тя раздразнено. — Какъв разговор водим? И защо? През първата нощ! Защо не се целуваме или не се мразим?
— Ние се целуваме и се мразим.
— Това са думи! Откъде си взел всички тези думи? Редно ли е да седим тук и да говорим по този начин?
— Не знам кое е редно.
— Тогава отде си взел всички тия думи? Толкова много ли си говорил оттатък и с толкова много хора ли си бил заобиколен?
— Не — отвърнах аз. — С малко. Затова сега думите се сипят като ябълки от кошница. И аз като теб съм изненадан.
— Вярно ли е това?
— Да, Хелен — казах аз. — Вярно е. Не виждаш ли какво означава?
— Не можеш ли да го кажеш по-просто?
Поклатих глава.
— Защо не?
— Защото се боя от констатации. И от думи, които констатират нещо. Не ти се вярва, но е така. Към това се прибавя и страхът от анонимния страх, онзи, който дебне някъде навън из улиците, за който не искам да мисля, нито да говоря, защото едно глупаво суеверие в мен счита, че опасността не съществува, додето не я забележа. Затова водим този неуместен разговор. Сякаш чрез него времето е задържано като при скъсана филмова лента. Внезапно всичко спира и нищо не може да се случи.
— Много е сложно за мен.
— И за мен. Не е ли достатъчно, че съм тук при теб, че си още жива и че не са ме задържали още?
— Затова ли си дошъл?
Не отговорих. Тя седеше пред мен — изящна амазонка, гола с чаша вино в ръка, предизвикателна, неотстъпваща, хитра и смела — и аз разбрах, че по-рано изобщо не съм я познавал. Не проумявах как бе
