— Не.
— Тя не искаше да тръгне. Затова го направи!
Поклатих глава.
— Не е могла да издържи повече болките, господин Шварц — предпазливо казах аз.
— Не вярвам — отговори той. — Защо тогава ще го направи тъкмо в деня преди пътуването? Или е мислела, че болна няма да я пуснат в Америка?
— Защо не оставите умиращия сам да определи докога може да издържи? — отвърнах аз. — Това е най-малкото, което можем да сторим!
Той ме загледа втренчено.
— Тя е издържала до краен предел — казах аз. — Заради вас, нима не виждате? Само заради вас. Щом е разбрала, че сте спасен — предала се е.
— Ами ако не бях толкова сляп? Ако не бях искал да отиваме в Америка?
— Господин Шварц — отвърнах аз, — това не би спряло болестта.
Той поклати странно глава.
— Отиде си, а изведнъж, сякаш никога не е била — прошепна той. — Погледнах я, отговор не получих. Какво сторих? Убих ли я, или я направих щастлива? Обичаше ли ме, или бях само един стълб, на който се опираше, когато й се харесваше? Отговор не намирам.
— Нужен ли ви е?
— Не — каза той, внезапно притихнал. — Простете ми. Навярно не.
— Отговор няма. Има само един, този, който си даваме сами.
— Разказах ви го, защото трябва да знам — прошепна той. — Какво е било? Дали един празен, безсмислен живот, животът на ненужен човек, на рогоносец, на убиец…
— Това не знам — казах аз. — Но и на любящ, ако щете, на светец, ако отдавате някакво значение на тези неща. Но за какво са тия определения? То е съществувало. Не е ли достатъчно?
— Съществувало е, но съществува ли още?
— Докато сте тук, то съществува.
— Само ние още го задържаме — прошепна Шварц. — Вие и аз. Никой друг. — Той втренчено ме загледа. — Не забравяйте това! Някой трябва да го задържи! То не трябва да си отива! Останахме само двама. При мен не е сигурно. То не трябва да умира. Трябва да продължи да живее. При вас е сигурно.
При цялото ми неверие едно странно чувство ме прониза. Какво искаше този човек? Заедно с паспорта си да ми прехвърли и своето минало? Или все пак искаше да посегне на живота си?
— Защо трябва да умира във вас? — попитах аз. — Вие ще живеете, господин Шварц.
— Няма да посегна на живота си — отвърна Шварц спокойно. — Няма да го сторя, след като видях Усмихнатия и знам, че е още жив. Ала паметта ми ще се опита да заличи спомена. Тя ще го накъса, ще го надроби, ще го преправя, докато стане безопасен и годен да преживее. Няколко седмици още и не бих могъл да ви разкажа това, което ви разказах днес. Затуй исках да ме изслушате! У вас то ще остане неподправено, защото не представлява опасност за вас. А някъде все пак трябва да остане — внезапно безутешно каза той. — У някого, тъй както е било, поне още известно време. — Той извади от джоба си два паспорта и ги сложи пред мен. — Ето и паспорта на Хелен. Билетите са вече у вас. Сега имате и американска виза. За двама — усмихна се призрачно той и замълча.
Втренчих поглед в паспортите.
— Наистина ли вече нямате нужда от вашия? — попитах аз с огромно усилие.
— Можете да ми дадете вашия в замяна — каза той. — Трябва ми само за ден-два. За границата.
Погледнах го.
— В чуждестранния легион не питат за паспорти. Известно ви е, че там приемат емигранти. А докато съществуват още хора като Усмихнатия, би било престъпление да се прахоса един живот със самоубийство, след като може да се изпрати срещу варвари, подобни на Усмихнатия.
Извадих паспорта от джоба си и му го подадох.
— Благодаря — рекох аз. — Благодаря от сърце, господин Шварц.
— Ето и пари. Съвсем малко ми трябват. — Шварц погледна часовника. — Искате ли да направите още нещо за мен? След половин час ще я откарат. Искате ли да ме придружите?
— Да.
Шварц плати сметката. Излязохме навън, в крещящото утро.
Параходът чакаше в Тежу бял и неспокоен.
Стоях в стаята до Шварц. Разбитите огледала още висяха. Сега те бяха празни. Счупените парчета бяха изнесени.
— Не трябваше ли да остана последната нощ при нея? — попита Шварц.
— Вие бяхте при нея.
Жената лежеше в ковчега като всички мъртъвци; с безкрайно чуждо лице. Тук не се интересуваше от нищо вече — нито от Шварц, нито от мен, нито от себе си. Невъзможно бе да си представи човек как е изглеждала. Тук лежеше една статуя. Само един човек още имаше представа каква е била, докато е дишала: Шварц. Шварц обаче вярваше, че тази представа имам сега и аз.
— Тя има още — каза той, — тук имаше още…
Той извади от едно чекмедже няколко писма.
— Не съм ги чел, вземете ги.
Взех писмата и поисках да ги сложа в ковчега. После размислих — мъртвата най-после принадлежеше единствено на Шварц, той го вярваше. Писмата от други нямаха вече нищо общо с нея — той не искаше да й ги даде, ала не искаше и да ги унищожи, защото все пак бяха част от нея.
— Ще ги взема — казах аз и ги пъхнах в джоба си. — Те са без всякакво значение. Не струват дори петачето за чиния супа.
— Патерици — отвърна той. — Знам. Веднъж бе споменала, че има нужда от патерици, за да продължи да ми бъде вярна. Представяте ли си? Абсурд някакъв…
— Не е — казах аз, а после много предпазливо, събрал цялото съчувствие на света, добавих: — Защо най-после не я оставите на спокойствие? Тя ви е обичала и е останала при вас, докато е могла.
Той кимна. Изведнъж ми се видя съвсем безпомощен.
— Това исках да знам — измърмори той.
Стана горещо в стаята със силната миризма, мухите, угасените свещи, слънцето вън и мъртвата. Шварц улови погледа ми.
— Помогна ми една жена — каза той. — Тежко е в чужда страна. Лекарят. Полицията. Откараха я. Снощи я върнаха. Преглеждали са я. Причината за смъртта. — Той безпомощно ме погледна. — Те са я… тя вече не е цяла — казаха ми да не я откривам…
Дойдоха носачите. Затвориха ковчега. Шварц залитна.
— Ще ви придружа — казах аз.
Не бе много далеч Утрото беше лъчезарно, а вятърът виеше като овчарско псе зад върволица от перести облаци. Малък и изгубен, Шварц стоеше беззащитен под голямото небе на гробищата.
— Ще се върнете ли в жилището си? — попитах аз.
— Не.
Бе взел един куфар със себе си.
— Знаете ли някой да подправя паспорти? — попитах аз.
— Грегориус. От една седмица е тук.
Отидохме при Грегориус. С паспорта на Шварц свърши бързо; не бе необходимо да е много прецизен. Шварц носеше у себе си проспекта на едно регистрационно бюро за чуждестранния легион; достатъчно бе само да пресече границата и да хвърли в казармата моя паспорт. Легионът не се интересуваше от миналото.
— Какво стана после с момчето, което бяхте взели със себе си? — попитах аз.
— Чичото го мрази; но момчето е щастливо, че този път поне човек от семейството го мрази.
Погледнах човека, който сега носеше моето име.
— Желая ви всичко добро — казах аз и отбягнах да го нарека Шварц. Не ми дойде наум нищо друго освен тази тривиална фраза.
