Един сезон в ада

пробудя — и законите и нравите ще бъдат променени, благодарение на магическата му власт. Светът, оставайки същият, ще ме захвърли на моите желания, радости и безгрижие. О, живот, пълен с приключения, живот от детските книжки! За награда на мойте страдания — ще ми го дадеш ли? Той не може. Не познавам идеала му. Каза ми, че съжалявал и се надявал. Това не бива да ме засяга. Говори ли с Бога? Може би трябва да се обърна към Бога? Аз съм на дъното на най-дълбоката бездна и съм забравила да се моля.

Ако той ми беше обяснил своите скърби, щях ли да ги разбера по-добре от неговите насмешки? Той ме напада, с часове ме кара да се червя за всичко, което би могло да ме трогне в света, и се дразни, когато плача.

«Виждаш ли този елегантен младеж, който влиза в красивата и спокойна къща? Казва се Дювал, Дюфур, Арман, Морис, дявол знае как. Една жена се беше обрекла да обича този зъл идиот. Умря и сега навярно е светица на небето. Ще ме погубиш, както и той е погубил тази жена. Това е нашата участ. За нас — с милостивите сърца…» Уви! Имаше дни, когато всички действени хора му приличаха на играчки от гротескно бълнуване. Дълго се смееше. И ужасно. После отново се държеше като млада майка, като любима сестра. Ако не беше толкова див, щяхме да сме спасени! Но нежността му е не по-малко гибелна. Аз съм му покорна. Ах! Аз съм луда!

Някога може би той ще изчезне като по чудо. Но трябва да знам дали ще се възнесе на небето, за да видя успението на моя малък приятел!“

Странна двойка!

Бълнувания IIАлхимия на словото

За мене. Историята на една от моите лудости.

От много отдавна се хвалех, че притежавам всички възможни пейзажи, и намирах смешни знаменитостите на живописта и на новата поезия.

Обичах идиотските картини, надписите над вратите, декорите, цирковите платнища, фирмите и селските шарении, овехтялата литература, църковния латински, еротичните, неграмотни книги, романите от бабините младини, приказките за феи, детските книжки, старите опери, глупавите припеви и наивните ритми.

Бленувах за кръстоносни походи, безплодни откривателски пътешествия, републики без събития, потушени религиозни войни, революции на нравите, преселения на племена и континенти. Вярвах във всички вълшебства.

Измислих цветовете на гласните. А — черно, Е — бяло, И — червено, О — синьо, Ю — зелено. Дадох формата и движението на всяка съгласна. Блазнех се, че с инстинктивните ритми съм открил поетическо слово, достъпно, днес или утре, за всички сетива. Запазих си тълкуването.

Отначало това бе опит. Пишех мълчания, нощи, отбелязвах неизразимото. Запечатвах главозамайването.

* * *

Далече от стада, от птици, от жетварки,
какво ли пиех сред тревата, на колене,
от лешниците нежни наобиколен
сред марната мъгла от зной и здрач зелен?

Какво от младата Оаза в дните жарки —
лещак без глас, трева без цвят под свода замъглен —
далече от дома, с кратунки жълто-ярки
съм пил? Златист ликьор, избликнал в пот по мен.

Напомнях фирмата на някой хан крайпътен.
Прогони буря зла небето, скри го в прах.
Водите в девствения пясък се преляха,
Бог с вятър, с лед замерваше потока мътен;

през сълзи гледах златото — но жаден бях.

* * *

До четири часа в зори
сънят любовен трае лете.
И мирис празничен въззет е
        от вечер в сънните гори.

А долу между скели здрави,
под слънцето на Хесперидите,
работници, запретнали ръкави,
        след миг ще видите.

Сред тая Пустош с мъх, с роса
стените гладки те гласят —
да изрисува там градът
        фалшиви небеса.

Зарад работниците млади —
о, робите от Вавилон! —
Венеро, забравѝ наслади
        и тях — душите върху трон.

Царице на Пастири, дай,
ракия дай им — тъй са жадни
и за да вкусят все пак рай,
        в морето взрени, чакат пладне.

Поетическите вехтории заемаха голямо място в моята алхимия на словото.

Приучих се към простата халюцинация. Съвсем ясно виждах джамия на мястото на някоя фабрика,