Артюр Рембо
Един сезон в ада
* * *
Някога, доколкото си спомням, животът ми бе пиршество, на което се разтваряха всички сърца и се лееха всички вина.
Една вечер взех Красотата на коленете си. И ми се стори горчива. И я охулих.
Опълчих се срещу правдата.
Побягнах. О, магьосници, о, нищета, о, ненавист, на вас поверено бе моето съкровище!
Успях да прогоня от съзнанието си всяка човешка надежда. За да удуша радостта, се нахвърлих връз нея с безшумните стъпки на хищник.
Повиках палачите, за да гриза, загивайки, прикладите на техните пушки. Повиках бедствията, за да се задавя с пясък и кръв. Нещастието бе моят Бог. Проснах се в калта. Изсуших се на вятъра на престъплението. Надсмях се над лудостта.
И пролетта ми донесе ужасния смях на лудия.
Но напоследък, когато бях вече готов да изпусна последния хрип, реших да потърся ключа от някогашния пир, на който апетитът ми може би щеше да се възвърне.
Милосърдие — ето го ключът. Това вдъхновение доказва, че съм бълнувал!
„Ще си останеш хиена и прочие…“ — извика ми Демонът, който ме бе увенчал с прелестни макове. „По- добре да умреш с това твое настървение, с твоя егоизъм, и всичките смъртни грехове.“
О! Вече съм отишъл твърде далече. Но, скъпи мой Сатана, заклевам те: стига с този бяс в зениците! И в очакване на няколко дребни позакъснели мерзости, аз ти изпращам, на тебе, който обичаш у писателя липсата на дар да описва и поучава, тези няколко отвратителни страници от моя бележник на прокълнат.
Нечиста кръв
На моите прадеди, галите, дължа избелелите си очи, ограничения ум и непохватност в борбата. Смятам, че дрехите ми са варварски като техните. Само дето не мажа косите си с масло.
Галите били най-примитивните по онова време гадатели, които дерели животни и горили треви.
От тях са ми останали: идолопоклонството и любовта към светотатството. О, и всички пороци, гняв, сладострастие — великолепното сладострастие! — и най-вече лъжата и леността.
С ужас ме изпълват всички занаяти. Господари и работници, всичките селяни — отвратителни. Ръката с перото не е по-долу от ръката с плуга. О, този век на ръцете! Никога няма да имам ръка. И после, покорството води твърде далече. Почтеността на просията ме покъртва. Престъпниците ме изпълват с погнуса като кастрати: аз самият съм непокътнат и ми е все едно.
Но кой направи езика ми тъй коварен, че и до днес да предпазва и направлява моята леност? Без да си служа с тялото — дори за да съществувам, — по-ленив и от жабата, аз живях навсякъде. Няма семейство в Европа, което да не познавам. Искам да кажа — семейства като моето, които дължат всичко на Декларацията за правата на човека. Познавам всяко синче от род!
Де да можех да имам предшественици, по което и да е време от историята на Франция!
Но не, нищо.
Добре знам, че винаги съм бил от по-нисша раса. Не мога да възприема бунта. Моята раса е въставала винаги, само за да граби: както вълците ръфат все още дишащото животно.
Спомням си историята на Франция, първородната дъщеря на Църквата. Аз, селякът, навярно съм поел към Божи гроб… Главата ми е пълна с пътища из швабските полета, с изгледи от Византия, от крепостите на Солим. Преклонението пред Дева Мария, умилението пред разпятието се будят в мен сред хиляди нечестиви феерии. Седя прокажен сред изпочупени гърнета и коприва в подножието на един изгризан от слънцето зид. По-късно, като рейтер, съм спрял на стан под нощите на Германия.
О! И още: танцувам шабат на червена поляна заедно със старици и малки деца.
Не се помня отвъд тази земя и извън християнството. Все тъй ще се виждам в отлетялото време. Но винаги сам, бездомен; какъв ли език съм говорил? Изобщо не се виждам сред сподвижниците на Христа. Нито сред хората на Властниците, неговите наместници тук.
Какъв ли съм бил през изминалия век? Едва днес открих себе си. Няма вече скитници, няма и смутове. Нисшите слоеве покориха вече всичко — народът, както се казва, разсъдъкът, нацията и науката.
О! Науката! Всичко е покорено. За тялото и душата — свето причастие са медицината и философията, билките на баячките и народните песни. И развлеченията на принцовете, и игрите, които те забраняват! География, космография, механика, химия!…
Науката, новата благородница! Прогресът! Светът напредва! А защо да не се върти в кръг?
Това е прозрението на числата. Вървим към Духа. Това е моето пророчество, сигурен съм. Всичко разбирам, но понеже не мога да го изразя без езически думи — по-добре да мълча.
Езическата кръв се връща! Духът е близо. Защо Христос не ми идва на помощ, да дари душата ми с благородство и свобода? Уви! Евангелието го няма! Евангелието! Евангелието…
Аз лакомо чакам Бога. Аз съм плебей — вече цяла вечност.
Ето ме по армориканското крайбрежие. Нека в падащия здрач да пламтят градовете. Моят ден догоря, напускам Европа. Морският въздух ще обжари дробовете ми. Далечните слънца ще ме ощавят. Да плаваш, да тъпчеш тревата, да ходиш на лов и най-вече да пушиш; да пиеш напитки, силни като разтопен метал — както са го правили скъпите прадеди около огъня.
Ще се завърна с железни членове, с тъмна кожа, със свирепи очи. Който ме гледа, ще мисли, че съм от силна раса. Ще имам злато. Ще бъда грубиян и безделник. Жените се грижат за всички кръвожадни сакати, дошли от горещия Юг. Ще се забъркам в политическите афери. Спасен.
Сега съм прокълнат. Родината ме ужасява. Най-добре е — пиянски сън на ронливия бряг.
Още съм тук. Ще поема по тукашните пътеки, под бремето на своя порок, порокът, пуснал корените на страданието до мене, откакто се е пробудил разумът — и който, устремен към небето, ме шиба, поваля и влачи.
Последната невинност и последният свян. Това е. Да не излагам на показ своята отврата и своята измяна.
Стига вече! Движението, товарът, пустинята, досадата и гневът.
На кого да служа? Кое животно да обожавам? Срещу кой ли свят образ да се опълча? Чие сърце да разбия? Каква лъжа да проповядвам? В чия кръв да газя?
По-добре да се пазя от правосъдието. Животът е суров, оскотяването — просто: да вдигнеш с изсъхнал юмрук капака на ковчега, да седнеш, останал без дъх. И няма старост, нито опасности: ужасът не е за французите.
— О! Аз съм тъй изоставен, че предлагам на всеки божествен образ пориви към съвършенство.
О, себеотрицание, о, мое чудно милосърдие! Тук — долу все пак!
De profundis Domine, ама че съм глупак?
Още като дете се възхищавах от непреклонния каторжник, пред когото винаги зее килията; влизах в кръчмите и хановете, които той бе осветил със свойто присъствие, гледах с неговите очи синьото небе и усърдното цъфтене на полята. Предугаждах неумолимото му присъствие в градовете. Той беше по-силен и от светец, по-досетлив и от скитник. Той и само той! — свидетел на собствената слава и разум.
По зимните пътища, нощем, без покрив, без дрехи, без хляб — един глас свиваше моето оледеняло сърце: „Слабост или сила: избирай — това е силата. Нито знаеш къде отиваш, нито защо отиваш. Надникни навсякъде. Отговори на всичко. Не ще те убият — ти отдавна си труп“. На сутринта имах такъв отсъстващ поглед, толкова безжизнен вид, че тези, които срещнах, може би не ме видяха.
Калта в градовете неочаквано ми се струваше червена и черна — като огледало, когато лампата се
