коя съм. Не мога да си спомням неща, за които да съжалявам.
— Ако ужасните неща в миналото можеха да причинят амнезия, на мен отдавна да ми се е случило.
Беатрис го докосна по ръката.
— Сигурна съм, че каквото и да си направил, не е толкова ужасно. Нещата често изглеждат страшно големи, когато човек ги държи в главата си. Когато ги каже, понякога открива, че не са чак толкова лоши.
Данте си пое дълбоко дъх. Скоро щяха да разберат дали е така.
— Фийби е моя дъщеря, но майка й никога не е била моя съпруга.
Последва мълчание, което трая само секунди.
— Мисля, че не е чак толкова необичайно.
— Всъщност тя беше съпруга на друг човек.
— О!
Данте продължи:
— Когато за пръв път срещнах Илайза, беше прекрасна нощ в началото на лятото. В Уайтхол, на поляните до реката, имаше бал с маски. Отдръпнах се от множеството; не мога да си спомня защо. Спомням си само, че чух тихите ридания на Илайза в тишината на нощта. Свих по един завой близо до живия плет. Намерих Илайза да седи сама на каменната пейка под дебелите клони на дървото. Плачеше, скрила ръце в длани, и крехкият й гръб се тресеше. Когато приближих, тя се стресна и веднага се опита да скрие обляното си в сълзи лице. Подадох й носната си кърпа и я попитах дали мога да й помогна с нещо. В отговор тя отново се разрида.
Данте помълча малко. Онази нощ той не търсеше любовна връзка — вече имаше такава, — но нещо в Илайза — безпомощният, беззащитен блясък в очите й на лунната светлина — го накара да седне до нея на онази пейка и да я прегърне, докато тя плачеше. Това, което последва, бе неизбежно.
— Защо плачеше Илайза? — попита Беатрис.
— Тогава научих, че Илайза е младоженка и е прекарала по-голямата част от сватбеното си пътешествие сама, защото след ужасна първа брачна нощ — случка, за която ни най-малко не била подготвена — съпругът й, маркиз Оувъртън, предпочел да прекарва времето си другаде. Но все пак й изразявал отвращението си всеки път, когато му се удадяло случай, и я хокал, докато, след по-малко от две седмици, й отнел и последната капка достойнство. Никой не би трябвало да бъде принуждаван да се чувства толкова малоценен. Предложих й утеха и двамата — той помълча — имахме връзка в продължение на няколко месеца.
— Ти си се влюбил в нея?
Данте поклати глава.
— Страхувам се, че не беше толкова просто. Предполагам, че Илайза е чувствала силно увлечение към мен, вероятно и ме е обичала, но — за нещастие — аз никога не изпитах същото към нея. Беше ми много близка, но не бих могъл да кажа, че я обичах.
— Поне не си бил толкова нечестен, че да я подведеш да смята така.
— Може да имам много отрицателни качества, Беатрис, но не съм нечестен. Това е единственото нещо, което мога да заявя непоколебимо. Просто никога не съм бил добър в лъжите. Така че никога не подведох Илайза да мисли, че я обичам. Но сега, след като научих за Фийби, стигам до заключението, че когато Илайза е открила, че е бременна, е решила да прекрати връзката ни. Никога не ми каза за детето. До днес не знаех за съществуването на Фийби.
— Това се вижда от изражението на лицето ти — рече Беатрис. — Но защо майката на Фийби внезапно е решила, че сега трябва да узнаеш истината? И защо се е освободила от дъщеря си?
— Илайза е мъртва, Беатрис. Умряла е от чума в началото на годината. Съпругът й научил за Фийби, когато намерил едно писмо сред личните й вещи. Било е написано за мен преди години, но никога не е било изпратено. В него се е казвало, че аз съм истинският баща на Фийби. В резултат на това вече не искал детето и ми го изпратил.
Беатрис се намръщи.
— Това е наистина отвратително! Как може човек да обича толкова години едно дете и после да го захвърли така лесно?
— Както вече казах, маркизът не е от най-добрите хора. От страха по лицето й, когато ме погледне, съдя, че Фийби добре знае това. Този мъж — може би единственият мъж, когото познава от краткия си опит — я е накарал да се плаши от всички останали.
Беатрис изглеждаше искрено ядосана.
— Е, тогава на Фийби ще й е по-добре без него!
Данте я погледна. Тя не казваше нищо за връзката му с Илайза.
— Значи не ме мислиш за подлец сега, когато ти казах истината за връзката си с майката на Фийби?
— Не говори нелепи неща, Данте! Ти си утешил човек, който е бил несправедливо унижаван. Как бих могла да те осъждам за това? Ако преди си знаел за Фийби, не се съмнявам, че щеше да поемеш отговорността за нея, както би направил всеки джентълмен.
— Много хора биха казали, че един джентълмен преди всичко никога не би се забъркал във връзка с омъжена жена.
— Значи майката на Фийби, Илайза, е трябвало да прекара остатъка от живота си с мъж, който се е отнасял лошо с нея? И не е трябвало никога да изпита щастие? Несъмнено това е било уреден брак.
— Да.
— Бракът никога не бива да бъде финансова сделка. Единственият резултат от това е страдание. — Тя го погледна и прибави: — Дори не зная защо толкова силно съм убедена в това, но е така.
Данте едва се сдържа да не се усмихне.
— Изглежда, доста свободомислеща си.
Беатрис се изправи.
— Може би. Не бих могла да знам със сигурност. Това, което знам, е, че свободомислието отваря апетита ми. Би ли се присъединил към мен за един резен джинджифилов сладкиш, милорд?
И с това въпросът приключи.
Данте надникна в стаята, която беше осветена само от една свещ. Фийби седеше на леглото с подвити под бялата ленена нощница крака, а тъмните къдрици се спускаха по раменете й. Гледаше втренчено нещо в дланта си.
— Здравей — рече той и влезе.
Фийби скри нещото в юмрука си, обърна се към него и го погледна уплашено. Данте се приближи до нея и приседна на леглото.
— Харесва ли ти новата ти стая, Фийби?
— Да, господине.
— Това беше моята стая, когато бях малък. Имах цяла армия от дървени войници на онзи прозорец. Често им говорех нощем, докато другите спяха. Те са много добри слушатели. Мисля, че са опаковани и сложени в някой сандък горе на тавана. Ако искаш, мога да ти ги сваля и…
Тя продължи да го гледа втренчено. Данте се усмихна.
— Предполагам, че дървените войници не представляват особен интерес за едно малко момиченце.
И тъй като Фийби все още не отговаряше, Данте реши да прескочи предисловията и да премине право към причината за идването си.
— Фийби, помислих си, че сигурно си объркана, задето са те довели тук.
— Ти си моят баща — каза с равен глас Фийби.
— Да, така е. Разбираш ли какво означава това?
— Да. Мъжът, за когото мама е била омъжена, всъщност не ми е баща. Никой не е знаел това, преди тя да умре. Понякога, когато ми четеше, тя ми говореше за теб. Казваше ми, че си джентълмен. Но аз не биваше да казвам на никого за това. То беше тайна, но мама забрави да я запази.
Данте я погледна учудено.
— Ти си много интелигентна, Фийби.
