— Имаме бойна задача, Беатрис!
Данте се отправи към стълбите, като пътьом грабна един свещник от масичката до вратата и се заизкачва нагоре. На третия етаж поведе Беатрис по един коридор и накрая спряха пред тясно стълбище, което водеше към малка капандура на тавана.
— Къде отиваш?
— Отиваме на тавана. Сетих се, че когато ти показвах къщата, забравих да те доведа тук.
Беатрис го погледна и се почуди дали не е изгубил ума си.
— Това наистина не е необходимо.
— Хайде де, абсолютно безопасно е. Призраците отдавна вече ги няма, освен може би Дукесата.
— Дукесата ли?
— Да, разправят, че била гостенка тук на един бал, даван от дядо ми, първия граф Морган. Поне така мислят. Била е намерена мъртва на тавана, с отсечена с брадва глава. Главата й така и не била намерена. Оттогава бродела из тавана, за да търси главата си, или поне така се смятало. Човек не може да знае, като я няма главата й.
Беатрис му хвърли развеселен поглед.
— Защо просто не я попиташ?
— Ти не ми вярваш, нали, Беатрис? Е, да не ми кажеш после, че не съм те предупредил! — Подаде й свещника. — Дръж, докато отворя капандурата.
Изкачиха стълбите. Данте вдигна резето и бутна капака нагоре, който се приземи с трясък на пода над тях. Той се изкачи през отвора и протегна ръка към Беатрис, за да вземе свещника.
— Добре, дай ми сега ръката си. — Той се засмя. — Обещавам, че ще ти я върна обратно.
Хвана Беатрис за ръката и я изтегли в изпълненото със сенки помещение.
Таванът беше нисък и на места караше Данте да снишава глава, но Беатрис нямаше проблеми да стои изправена. Потрепващите светлинки на свещите караха сенките да танцуват по стените и осветяваха прашни куфари и най-различни мебели, натрупани къде ли не.
— Какво точно търсим? — попита Беатрис, като погледна един тъмен ъгъл, откъдето току-що бе чула цвърчене.
— Играчки-войници. Обещах на Фийби да ги сваля. Имам среща утре сутринта с един от арендаторите в селото, така че няма да имам време да ги намеря, когато се съмне.
Беатрис се усмихна. Данте можеше да изпрати някой от слугите да намери войниците на сутринта, но искаше сам да ги свали на Фийби. Това й харесваше.
— И откъде ще започнем да търсим?
Данте се огледа наоколо.
— Аз ще търся ей там. Ти можеш да стоиш наблизо, в случай че нашата приятелка Дукесата реши да ни посети.
— Тогава може би трябва да наредим да донесат чай отдолу — каза Беатрис и ококори очи към него. — Но пък тя няма да може да го изпие, нали й липсва главата?
Данте се изсмя. Беатрис повдигна капака на един куфар близо до краката си. Там намери нечии писма, прецизно подредени и завързани с връвчици. Видя се, че са адресирани до майката на Данте, графинята. Тя постави писмата обратно, затвори капака на куфара и продължи към следващия. Нещо вдясно от нея тупна шумно на земята и я накара да подскочи.
— А-а — рече Данте от другия ъгъл, — може би Дукесата идва да си търси главата.
Беатрис се намръщи. Нямаше намерение да му казва, че сърцето й едва не бе изскочило от страх.
— Не говори глупости! Тук няма призрак. Просто тази тъмнина… и всичките сенки…
Данте подаде глава иззад вратата на един голям гардероб и се ухили. Знаеше, че думите й са насочени повече към самата нея, отколкото към него.
— Продължавай да търсиш — рече тя и повдигна капака на друг куфар.
Беше пълен с дрехи, с детски дрехи. Беатрис вдигна най-горната. Беше мъничко палто с неразличим в тъмното цвят и скъсан на едното рамо ръкав. Под него имаше миниатюрни панталонки с протрити колене.
— Твои ли са били?
Данте погледна към дрехите.
— Сигурно да, след като са толкова повредени. Брат ми беше крайно внимателен към дрехите си. Винаги вървеше по пътеките и никога не се отклоняваше, докато аз предпочитах да газя из локвите.
— Този маршрут изглежда много по-интересен — каза Беатрис, сгъна палтото и го прибра обратно в куфара. После го затвори и продължи нататък. След малко махна парче плат, което покриваше висок плосък предмет, облегнат на скрин. Изпод плата се показа портрет на две момчета, седнали до огромна хрътка. Беатрис приближи свещта до него, за да види по-добре.
Едното дете беше седнало до кучето и бе поставило небрежно ръка върху главата му. Имаше пясъчноруса коса и ясни сини очи. Другото момче, седнало по турски пред кучето, имаше коса, черна като антрацит, и палаво проблясващи златисти очи.
— Не е толкова трудно да се сетиш кой съм аз, нали? — попита Данте, като внезапно изникна до нея.
— Това е Уилям, брат ти?
— Да. Даже и тогава изглеждаше като бъдещия граф — спокоен, уверен. А аз просто подсказвах с вида си, че ще донеса много главоболия, както обичаше да казва госпожа Лийдс.
— Случайно зная, че госпожа Лийдс е силно привързана към теб. Дори ми каза, че си изпращал пресни хранителни запаси на едно село, заразено от чумата.
Неочаквано вятърът навън задуха силно и през процепите на гредите зазвуча траурно свистене.
— Изглежда, Дукесата не е съгласна с мнението на госпожа Лийдс за мен.
Беатрис покри обратно портрета.
— Наистина не бива да ме дразниш така, милорд — рече тя и се отдалечи от него, като заобиколи един голям гардероб. — Не е много джентълменско от т…
В миг замръзна ужасена.
Там, близо до малкото кръгло прозорче, очертано на лунната светлина зад него, стоеше тяло; тяло, чиято глава определено липсваше.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Данте веднага се втурна към нея:
— Какво има, Беатрис? Нарани ли се? Какво стана?
Беатрис не отвърна. Не можеше. Дори не бе в състояние да помръдне. Просто гледаше като онемяла обезглавената фигура, докато вятърът навън виеше като изгубена душа. Или може би изгубена глава?
Данте не просто се закиска зад нея, ами избухна в гръмък смях. Веселостта му извади Беатрис от уплахата й. Тя присви очи към него, неспособна да повярва, че той й се присмива.
— Това е само шивашки манекен — рече Данте и поднесе свещника към тъмната фигура.
Сега тя беше придобила съвсем различен вид, далеч не толкова страшен. Беатрис се почувства като пълна глупачка.
— Беше на майка ми. — Данте все още се смееше. — Беатрис, наистина ли си помисли, че Дукесата е дошла за главата си?
На Беатрис й се прииска да го зашлеви; всъщност дори се опита, но не го стигна.
— Не ставай глупав, фигурата просто ме стресна. Каква реакция очакваш от мен след всичките ти пъклени приказки за призраци и други такива? — Тя го заобиколи. Сърцето все още тупкаше в гърлото й. — Още ли не си се отказал да търсиш онези твои войници за Фийби?
Данте тръгна в друга посока.
— Не, още не. Зная, че са някъде тук. Майка ми никога нищо не изхвърляше. И тъй като Фийби ме помоли, наистина бих искал да й ги намеря. Мисля, че са някъде тук…
Думите му бяха прекъснати от силен трясък и той изчезна сред целия този шум. Някъде долу се чу силно тупване. След това настъпи тишина.
