— Мама ми казваше, че не иска да израсна като нея. Мога да чета и да пиша името си. Тя ме научи. Мога и малко да смятам. Мама казваше, че никой не учел момиченцата на разни неща, защото хората не искали те да бъдат умни. Казваше, че това било погрешно и че тя не искала с мен да се случи така.
— Майка ти също беше много интелигентна. Но след като нея я няма, а аз съм твоят баща, вече ще живееш при мен. Това неприятно ли ти е?
— Госпожица Стаутуел каза, че всъщност няма никакво значение, дето си истинският ми баща. Каза, че сигурно ще ме изпратиш в пансион. Каза, че сигурно си папист и дори можеш да ме изпратиш в ман… ман… — Очевидно Фийби търсеше думата.
— Манастир?
— Да. Тя каза, че господа като теб не обичат малки деца и ги изпращат да живеят в манастири, докато пораснат достатъчно, за да се омъжат за мъжете, които са им избрали. Скоро ли ще замина за манастира, сър?
Данте се намръщи.
— Не, Фийби, няма да ходиш скоро. Всъщност никога няма да отидеш в манастир. Първо, аз не съм католик, макар че имам приятели католици и те са много приятни хора. Изборът на религия на един човек не го прави ужасен.
— Госпожица Стаутуел каза, че папистите са зли.
— Госпожица Стаутуел греши за това, както и за много други неща. Какво друго ти е казвала?
— Каза, че мама е курва, а ти си прелюбодеец, който я е съблазнил и е развратничил с нея, когато тя вече е била омъжена.
Мили боже, тази жена беше истинско чудовище! Данте се радваше, че вече е изпратил лицемерната госпожица Стаутуел по дяволите, защото ако още беше в Уайлдууд, със сигурност досега щеше да я е удушил.
— Тя каза, че съм коп… коп…
— Копеле — довърши вместо нея Данте.
— Да, и че това било много срамно, и че никой никога нямало да ме иска. Каза, че си щял да ме биеш, ако съм лоша, и че трябва да стоя тихо и да говоря само когато ме попитат нещо, докато порасна и стана гувернантка като нея.
„Да пукна, ако това стане“ — помисли си Данте и издиша бавно.
— А сега, Фийби, искам да ме слушаш много внимателно. Никога не бива да се срамуваш, че си тази, която си, или заради майка си, защото тя беше изключителен човек — като теб.
— Мама ми четеше приказки преди заспиване.
Неочаквано Данте си припомни Илайза, милата Илайза, седнала до Фийби, така както той седеше сега, да й чете приказки, докато заспи. Илайза бе малко странна, вярваше в рицари и убийци на дракони. При мисълта, че тя е запазила това си чудесно качество, въпреки грозотата на брака си, в душата му бе докосната една невидима струна.
— Госпожица Стаутуел казваше, че приказките са дело на дявола — прекъсна мислите му Фийби.
— Самата госпожица Стаутуел е дело на… — Той успя да спре навреме. — Фийби, госпожица Стаутуел не е добър човек, след като ти е казвала всички тези неща. Те просто не са истина. Госпожица Стаутуел не е харесвала майка ти, затова ти е говорила така. Била ли е някога лоша с теб?
— Веднъж ме удари по ръката с бастуна си, защото си бях взела малко кейк от кухнята. Аз се разплаках. След това не ми даде да вечерям.
— А ти харесваше ли майка си, Фийби?
— Да, сър, много. Тя не харесваше госпожица Стаутуел. Казваше, че е прасе. — Фийби поклати глава. — Не, не прасе, а ограничена. Какво означава „ограничена“, сър?
— Ограниченият човек е този, който не го е грижа, че това, което казва или вярва, наранява хората около него.
— Като госпожица Стаутуел.
— Точно така, и след като го знаеш, също така трябва да разбереш, че това, което ти е казала, не означава нищо. Тя не е добър човек, затова я изгоних.
— Радвам се, че си го направил. Мама искаше да я изгони, но той не й позволи.
— Маркизът ли?
Фийби кимна.
— Фийби, трябва винаги да си спомняш майка си такава, каквато ми я описа.
— Тя си играеше с мен и с куклите ми и ми пееше.
— Винаги помни тези неща за майка си и забрави това, което госпожица Стаутуел или маркизът са ти казвали, защото те не са я познавали така, както ние с теб.
Фийби се намръщи, после каза:
— Мама ми липсва.
Тя извади юмрука изпод подвитите си крака, разтвори пръсти и оттам се показа малък медальон с портрета на Илайза, прикрепен на тънка златна верижка.
Данте съзря приликата и почувства само тъга.
— Зная, че ти липсва, Фийби. Запази този медальон и така майка ти никога няма да бъде далеч от теб. Никога. — Той помълча малко и каза: — Има ли други неща, за които искаш да ме попиташ?
Зачака напрегнато въпроси за връзката му с Илайза: защо не я е отвел от грубия й съпруг, защо й е позволил да напусне Лондон, защо не се е опитал да я види отново — въпроси, които и той самият си задаваше.
Фийби го погледна.
— Как наричаше войниците си?
Данте се усмихна.
— „Кавалерите“, Фийби.
— „Ка-ва-ле-ри-те“?
— Да. Те са воювали за крал Чарлз I.
— Неговата глава е била отсечена.
— Да, точно така. Войниците от неговата кавалерия имали дълги коси и се обличали в хубави дрехи. Също така били много изкусни с шпагата. Искаше ми се да стана такъв.
Очите на Фийби грейнаха заинтригувано.
— Бил ли си се с шпагата си като тях?
— Бях твърде малък, за да воювам заедно с тях, но се научих да боравя с шпага.
— Ще ми покажеш ли?
— Младите дами не… — Той се спря. Защо пък да не можеше да научи дъщеря си да борави със сабя? Илайза със сигурност щеше да го направи. — Да, Фийби, ще ти покажа как се прави това. Само че не сега. Твърде късно е, а и ти си уморена. Време е вече да заспиваш.
Данте отметна завивките и Фийби легна на леглото, като стисна верижката с образа на Илайза в мъничката си длан. После вдигна поглед към него и в този момент Данте можеше да се закълне, че през нейните очи го гледа Илайза. Той се усмихна.
— Лека нощ, Фийби.
— Лека нощ, господине.
Данте се отправи към вратата.
— Господине?
— Да, Фийби?
— Може би утре можеш да видиш дали войниците са все още горе на тавана?
— Хайде — каза Данте и издърпа Беатрис от стола. Книгата, която беше на коленете й, падна на пода.
— Какво има? — попита тя, като реши, че каквото и да е, е ужасно спешно. Може би Фийби беше избягала. Може би ужасната госпожица Стаутуел я беше отвлякла. — Фийби добре ли е?
— Да, чудесно. Поговорихме си хубавичко и сега тя спи в новата си стая.
— Тогава кое е толкова спешно?
