— Да. — Девъншир отпи глътка бира. Част от нея покапа по брадичката му. Той я избърса със салфетка. — Как заварихте положението в Дърбишир при завръщането си?
— Много добре, милорд. Имал съм късмет, като се има предвид, че не съм бил там, за да наглеждам нещата.
— Как е във Версай?
Данте се усмихна.
— Почти същото като в Уайтхол, само че говорят на различен език. — После продължи: — Новините за чумата достигнаха до Версай, но не описваха истинските размери на епидемията. Разбрах това, когато и собствената ми майка бе повалена от нея и почина преди няколко месеца.
Девъншир кимна и отпи още една глътка.
— Хелена беше една от последните велики дами. Както знаете, лейди Девъншир бе много привързана към нея. Майка ви ще липсва на мнозина.
— Най-вече на мен, милорд. Винаги ще ми тежи на съвестта, че не можах да бъда с нея при кончината й. — Данте помълча малко, но когато видя, че Девъншир не прави никакво усилие да отговори, продължи: — Но и това не е целта на молбата ми да се срещнем, макар че чумата играе голяма роля в нея. Докато пътувах от Дувър към Уайлдууд, ми се наложи да потърся услугите на лекар.
Данте направи пауза. Реши, че е по-добре да премълчи причината, защото щеше да се види принуден да разкрие присъствието на млада неомъжена жена в дома си. Бъдещето на всяка дама, за която се знаеше, че е била насаме в компанията на Разгулния граф, щеше да бъде съсипано, независимо от името или почтеността й. Определено най-добрият път бе да говори неясно.
— Кочияшът ми спря пред едно село. Всъщност трябва да кажа, че спря пред барикада, блокираща достъпа в селото.
Девъншир кимна.
— Ейъм. Знам много добре за положението им.
— И аз така разбрах. Това, което правят онези добри хора — да държат болестта да не излиза извън границите на селото, е благородно и себеотрицателно и много от тях умират заради това.
— Пастор Момпесън е човек, доста надраснал времето си. Ако поне половината от засегнатите селища в страната бяха приели същите карантинни методи, болестта нямаше да затрие почти една трета от населението на Англия досега.
Данте се стресна при тези думи.
— Това ли е реалният брой на жертвите?
— Да, и това са известните случаи. Много хора отказваха да признаят за болестта от страх да не ги накажат. Кой може да знае колко всъщност са били?
— Което именно е причината да ви поканя тук, милорд. Хората от барикадата при Ейъм ми казаха, че вие се грижите за хранителните им запаси. Аз също им изпратих прясна храна от Уайлдууд, но чувствам, че това не е достатъчно. Хората имат нужда от плат за дрехи, от восък за свещи, от въглища за отопление. Не мога да не призная, че това е доста скъпо начинание.
Девъншир се поизправи заинтригувано.
— И какво предлагаш, Морган?
Данте заговори направо по същество:
— Баща ми притежаваше, заедно с вас, дял от царевичната мелница в Калвър.
— Да. — Девъншир се наведе напред, като вече слушаше внимателно.
— Като че ли си спомням, че вие доста години преди смъртта му предлагахте да купите неговия дял, но той отказваше.
— Инат човек беше баща ви.
— Такъв беше, милорд. Но аз не съм. Скоро проучих производството на тази мелница през последните три години на моето отсъствие. Изглежда, върви доста добре.
— Миналата година имаше разходи за ремонт, но иначе…
— Все още ли се интересувате от закупуване на Моргановия дял от тази мелница?
Лорд Девъншир погледна озадачено Данте.
— Преследвах баща ви повече от десетилетие да ми продаде дела си от мелницата, но той отказваше, каквото и да му предложех. Не беше заради парите, разбира се. За него това бе нещо като игра.
— В това отношение сте прав, милорд — усмихна се Данте. — Спомням си, веднъж адвокатът на баща ми каза, че за него отказите му да ви продаде дела си от мелницата били нещо като игра на шах, но в по- голям мащаб.
Девъншир кимна.
— След като знаете това, защо искате сега да ми го продадете, Морган? Имате нужда от пари? Затънали сте в дългове?
— Напротив, милорд. След като прегледах счетоводните книги на Морганови, видях, че съм стъпил на здрава финансова основа; доста учудващо, като се има предвид отсъствието ми.
— Наели сте честни хора.
— Баща ми обичаше да казва: „Плащай им добре и те ще ти се отплатят.“
— Мъдър човек беше баща ви. И много умен търговец. Което ме прави още по-любопитен да разбера защо желаете да се махнете от едно толкова печелившо предприятие като мелницата в Калвър.
— Да кажем просто, че искам да опростя активите си. Данте извади от джоба на сакото си сгънат лист хартия и го подаде на лорд Девъншир.
— Смятам, че тази сума ще ви се стори разумна за дела ми в мелницата.
Девъншир взе хартията и погледна Данте над горния й ръб. Очите му не издаваха нищо. Накрая каза:
— Ще пиша на адвоката си в Лондон да се погрижи сумата незабавно да бъде преведена в личната ви сметка.
— Тук обаче бих искал да ви съобщя единственото условие на тази сделка — прекъсна го Данте. — Бих искал да го чуете и обмислите, преди да сме сключили сделката.
— Което е?
— Не желая парите да бъдат превеждани в личните ми сметки. Вместо това, искам да ги сложите в отделна, единствено за нуждите на хората от Ейъм. Бих желал това да е анонимна сделка, без да се споменава моето участие в нея. Имам ви доверие, че ще контролирате парите, за да бъдат използвани по предназначение. През всичките години, в които баща ми имаше делови отношения с вас, независимо от играта на шах, той винаги казваше, че сте честен и почтен човек, милорд, макар и малко инат.
Девъншир се засмя и изгълта остатъка от бирата си. После стана и стисна ръката на Данте.
— Не знам как да го кажа, без да премина определените граници, но се гордея с вас, Морган, и баща ви също щеше да се гордее с вас, след като ви удушеше, задето сте ми продали дела, разбира се.
Данте се усмихна и кимна.
— Благодаря ви, милорд.
Девъншир подхвърли една монета на момичето, за да плати бирата си, понечи да си тръгне, но се обърна:
— Ако нямате нищо против, Морган, ще ви запитам защо е това желание за анонимност?
Данте го погледна.
— Може би си мислите, че това би било прекрасна възможност да отстраня част от тъмното петно, което сложих върху името Морган, и наистина би било така, но именно затова искам сделката да остане в тайна. Не желая в нея да има скрит мотив. Това само би злепоставило истинското ми намерение. Просто се чувствам задължен да го направя. Може би се дължи на смъртта на майка ми. Не бих могъл да кажа. А освен това — прибави усмихнато той — не бих искал разгулният граф Морган да бъде известен като филантроп.
След тези думи Девъншир се обърна и излезе, като клатеше глава.
Данте остана в стаята, колкото да изпие още една халба бира. Беше доволен от изхода на срещата. Знаеше, че може да се довери на лорд Девъншир, че ще изпълни желанията му и няма да позволи и на едно пени да отиде другаде, освен по предназначение — към Ейъм.
Данте се изправи да си върви, като отклони още една явна покана от момичето. Когато излезе навън, си
