— Е, ще му мисля, когато ми дойде до главата. Освен това, след като си замина оттук, ще се срещнем в Лондон, поне така му писах, за да видя нашия адвокат, господин Финчли, и да наредя да се извърши окончателното прехвърляне на имота в Ланкашир. А сега стига сме приказвали за мен и за възможните наказания, които ме очакват от моя съпруг. Да се върнем на първоначалната тема. Какво точно става между теб и Беатрис, Данте? Някак си съм склонна да мисля, че има нещо повече от това, което се вижда на пръв поглед.
— Говоря честно, Касия. Намеренията ми са напълно почтени.
— Разбира се, че са, скъпи. Беатрис не е омъжена.
Данте се намръщи.
— Какво има? Значи е омъжена, така ли? О, скъпи, това би могло малко да промени нещата, нали? В такъв случай тя би била разрешен лов и честно казано, не би имала шанс.
— Доколкото знам, Беатрис не е омъжена, Касия. — После прибави: — Поне засега.
Касия го погледна втренчено.
— Не ми казвай, че мислиш да се ожениш за момичето!
Данте се изправи и тръгна към бюфета, за да си налее така желаната чаша порто.
— Повярвай ми, Касия, намеренията ми, завръщайки се в Англия, бяха да прекарам остатъка от дните си, благославяйки обстоятелството, че отново съм у дома жив и здрав. Имах достатъчно любовни връзки. Повече от достатъчно. Щях да се превърна в стар, преситен ерген, но нещата взеха неочакван обрат и… — направи пауза, за да подаде на Касия чаша порто — … напоследък в главата ми се върти мисълта да си взема съпруга.
Касия отпи от чашата.
— Предполагам, разбираш, Данте, че не би могъл да се ожениш за жена, на която дори името не знаеш.
— В тази част на Англия често стават бракове с неистински имена.
Касия го погледна слисано.
— Кажи ми нещо — наистина ли си се опитал да откриеш коя е Беатрис и не си успял или просто не желаеш да разбираш?
— Съпруга, която няма памет, не би могла да знае нищо за миналото. По-точно за моето минало.
— Чуваш ли се какво говориш? Мислиш ли, че тя никога няма да открие истината? Ами ако паметта й се възстанови и ти научиш, че знае много добре кой е разгулният граф Морган? Ако е била в Лондон известно време, почти сигурно е, че поне е чувала за теб. Отсъствието, скъпи мой, често прави легенди от най- незначителните скандали. Дори и Беатрис да не знае кой си, наистина ли вярваш, че никога няма да разбере, че си бил с други жени? И то с немалко?
— Тя вече го знае.
Касия го погледна.
— Илайза Хавилок. Има замесено и дете. — Той помълча. — Имам дъщеря, Касия.
Касия зяпна.
— Мили боже, Данте!
— Илайза е умряла от чума — обясни Данте. — Фийби беше изпратена да живее с мен.
— И това ли пришпори мисълта ти за женитба? Да намериш удобна майка за това дете?
— Научих за съществуването на Фийби едва вчера, когато си дойдох у дома и я намерих да ме чака точно тук, в тази стая. Очевидно Илайза е оставила в личните си вещи писмо, в което ме е назовала като истинския баща на дъщеря си. Когато Оувъртън го открил, незабавно изпратил детето при мен. Чисто и просто си е измил ръцете. Не иска повече да има нищо общо с нея. Вече бях мислил за брак с Беатрис, но няма да бъде честно, ако ти кажа, че появата на Фийби в живота ми не ми е помогнала да взема окончателно решение.
Касия поклати глава.
— Горкичкото дете! Фийби ли каза? Красиво име. Сигурно е изплашена до смърт. А и Беатрис трябва да е объркана точно толкова. Какво ти каза?
— Забележително, тя каза, че Оувъртън е отвратителен човек, задето е изоставил детето, и че Фийби ще е по-добре без него. Обрисува ме като някакъв герой, задето съм дал утеха на Илайза, когато Оувъртън се е отнасял така лошо с нея. Въобще не й хрумна, че по този начин съм извършил прелюбодеяние.
— Не виждаш ли, че именно заради това трябва да разбереш коя наистина е Беатрис? Дори и да не я е грижа за миналото. Ами ако се ожениш за момичето, замесиш и детето и няколко месеца след това на прага ти цъфне още един съпруг? Би било доста неловко за обясняване. А Фийби в крайна сметка ще загуби още една майка. Не би било честно спрямо детето, Данте. Нито пък към Беатрис.
— Ами ако никога не открием коя всъщност е Беатрис? Какво трябва да направя тогава? Да я оставя в най-близкото село и да забравя, че някога съм я срещал? Не мога да направя това, Касия. Няма да го направя.
Касия го погледна и се усмихна меко.
— Сигурно е доста необикновена.
— Кой е необикновен? — попита Беатрис, докато влизаше в стаята.
Данте и Касия се обърнаха към нея, усмихнати и мълчаливи.
— Съжалявам, че се забавих толкова дълго. Беше ми трудно да намеря нощницата. — След това я подаде на Касия. — Извинете ме за състоянието й, лейди Сийгрейв. Била е и по-хубава.
Касия взе дрехата и я огледа внимателно. Макар и скъсана, дантелата на яката беше валенсианска, а материята — тънък мек лен. Единият ръкав беше полуоткъснат на рамото, а платът беше покрит с петна от кал и кръвта на Беатрис. Касия обърна нощницата обратно и започна да разглежда вътрешността на ръкава. Накрая постави дрехата на масата.
— Мадам Олга.
Данте и Беатрис я погледнаха учудено. Касия отново вдигна нощницата.
— Това е изработено в ателието на мадам Олга на улица „Сейнт Джеймс“.
— Откъде разбрахте?
— Виждаш ли тази малка лилия, избродирана от вътрешната страна на ръкава? Това е нейният знак. Слага го на всичките дрехи, изработени от нея. Виж. — Касия обърна маншета си и там се показа същият знак. — Винаги когато съм в града, ползвам услугите на мадам Олга. Изглежда, от богато семейство си, Беатрис, защото клиентите на мадам Олга плащат скъпо за изящната й работа. Ще бъде съвсем просто да се реши въпросът с твоята самоличност. Просто трябва да занесем тази нощница на мадам Олга и да я попитаме кой я е купил. Тя ще я познае. Ще изпратя Куигмън, коняря ми, с писмо до Ролф, за да го уведомя за пристигането ни в града. И утре призори потегляме за Лондон. Уверена съм, че до края на седмицата ще разберем коя си.
Две карети — едната пълна с багажа, а другата с Касия, Фийби, Данте и Беатрис, потеглиха по настланата с чакъл алея, водеща от Уайлдууд към Северния и Южния път за Лондон.
И все пак, вместо да изпитва вълнение от това пътуване, защото дълбоко в себе си знаеше, че се връща у дома, Беатрис беше изпълнена е колебания и страх. Това я тревожеше. Защо предстоящото откриване на самоличността й я изпълваше с лоши предчувствия?
— Веднъж ходих в Лондон — рече Фийби, като се примъкна по-близо до нея на седалката. — Мама ме взе със себе си да видим Добрата дама и ядохме сладкиш с извара със захаросани плодове. — След това личицето й потъмня. — Мама умря, след като се върнахме в Дорсет. Госпожица Стаутуел каза, че се опитала да я накара изобщо да не ходи в града и че единствената причина да умре била, че ме взела със себе си там и аз също съм можела да умра. Каза, че мама била егоистка, задето ме завела там. Добрата дама ми харесваше.
— Може би ще видим отново Добрата дама — рече Беатрис. — Знаеш ли името й?
Фийби поклати глава.
— Не, но живееше в хубава къща с много цветя наоколо.
— И в моята къща в Лондон има цветя — намеси се Касия, — и нашата готвачка прави чудесен сладкиш с извара. Има и едно място, наречено Тауър, където има диви животни — като мечки и лъвове. Може и да отидем там.
