Реджиналд в Сейнт Джеймс? Ако беше отишъл, сега единият от двама ви, най-вероятно Реджиналд, щеше да бъде мъртъв. И с това ти само щеше да потвърдиш вината си за нещо, което не си направил. Реджиналд отказваше да приеме твоята невинност и опитите ти да се измъкнеш от тази каша. Може би си забравил, но аз присъствах на последния ти сблъсък с него, когато той цъфна изведнъж и замалко не те нарече страхливец, задето отказваш да се дуелираш с него. Но и с това не се задоволи. Продължи да те обвинява, че си спал едва ли не с всяка жена от Двора, че си съсипвал както съпруги, така и невинни дъщери. Изненадан съм, че не се опита да каже, че си спал и с кралица Катрин, макар и всички да знаем колко нелепо би било това. И през цялото време Клер стоеше там и се усмихваше самодоволно на резултата от интригите си. Тук вече нещата преминаха границата на елементарни подозрения и се превърнаха в истински обвинения.
— Виждала съм същите неща да се случват между майка ми и баща ми — намеси се Касия, — при все че никой от тях не живееше образцов живот. В крайна сметка те успяха да се съсипят един друг, а мен оставиха да понасям последствията.
— И аз не съм живял кой знае колко целомъдрено, Касия — рече Данте, — в случай че си забравила.
— Може би, но не си съсипвал никого. Познавам те, Данте, ти никога никого не би наранил умишлено. Всъщност опитваше се да избегнеш точно това с Реджиналд и Клер и затова попадна в тази бъркотия. Реджиналд знаеше, че обвиненията на Клер са фалшиви. Не е глупак, но беше твърде избухлив и болезнено горд, за да го признае.
Данте мълчеше замислено. След няколко минути отново вдигна поглед към приятелите си.
— Е, и какво трябва да направя сега? Да вляза с маршова стъпка в Адамли Хаус и да съобщя на всеослушание, че съм намерил неотдавна изгубената им дъщеря да лежи на пътя някъде си в Дърбишир и о, да, между другото, тя няма абсолютно никакъв спомен коя е или кои са те?
— Можете да почакате тук — каза мрачно Нюпорт и посочи към малкото кътче до вратата, запазено за куриери и други подобни, — докато проверя дали Негово благородие е в състояние да се срещне с вас.
Данте наблюдаваше как старият Нюпорт се обръща и се чудеше дали очевидната му флегматичност се дължи на напредналата възраст, или на неохотата му да изпълни тази задача.
Когато икономът изчезна някъде във вътрешността на Адамли Хаус, Данте използва възможността, за да огледа антрето на тази къща, която Беатрис — или по-точно Джилиън — наричаше дом.
Богата мебелировка, старинни безценни гоблени върху гладки, облицовани с плочи стени — всичко това беше предназначено да впечатли посетителя с богатството и положението на могъщия маркиз. Дори във фоайето срещу вратата имаше бойни доспехи. Данте почти не им обърна внимание. Всъщност усети, че се мъчи да си представи Джилиън, седнала в страничния салон, част от чиято вътрешност можеше да види през открехнатата врата, с леко подвити под нея крака, зачетена в любимата си книга. Усмихна се, когато си спомни за тихите вечери, прекарани заедно с нея в Уайлдууд, седнали пред огъня. Тогава той можеше да разбере как се развива действието в книгата само по промяната на изражението й.
Когато научи истинската й самоличност и първият му шок отмина, Данте реши, че ще е най-добре да отложи съобщаването й на Джилиън, докато не се срещне със семейството й. Ролф и Касия се съгласиха. Макар и да искаше той да бъде този, който ще й каже, желаеше да види и каква ще е реакцията на Форестърови. Трябваше да разбере защо я е намерил на пътя в онази нощ и защо никой досега не я е потърсил.
От личния си опит с нейното семейство съдеше, че най-вероятно тя е избягала. Ако беше така, сигурно се бе измъкнала набързо, без дори да има възможност да се облече в прилични дрехи.
И ако положението беше такова, той нямаше никакво намерение да я връща обратно.
Малко след това Нюпорт се върна. В изражението му се усещаше доста по-голяма степен на високомерие.
— Длъжен съм да ви уведомя, че Негово благородие е зает в момента и не е в състояние да се срещне с вас, лорд Морган. Можете да оставите съобщение, ако желаете.
— Казахте ли на лорд Адамли, че съм тук по спешен въпрос и трябва да го видя незабавно?
— Да, разбира се, но Негово благородие не може…
— Няма значение. Сам ще му кажа.
Данте избута Нюпорт настрани и се отправи по същия път, по който икономът беше дошъл. Не обърна внимание на възмутените възгласи, които чуваше зад себе си, защото знаеше, че младото му тяло и по- дългите му крака лесно ще увеличат разстоянието между него и стария Нюпорт. Нямаше идея къде отива, но краката му сами го отведоха до една затворена врата в края на коридора. Данте почти не спря. Не си направи труда да почука, а направо сграбчи дръжката на бравата, отвори вратата и влезе без всякакви условности.
Александър Форестър, маркиз Адамли, седеше зад лъскавото си бюро от орех и седеф и лицето му бе скрито зад писмото, което четеше.
— Надявам се да е излязъл тихо, Нюпорт.
— Не, милорд.
Маркизът се изправи с бързина и ловкост, неотговарящи на напредналата му възраст.
— Морган, какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?
— Може би вече сте забравили, милорд, но помолих за аудиенция при вас.
— Която отказах — или може би не бях достатъчно ясен? Не си желан тук, Морган, така че си върви, преди да съм наредил да те изхвърлят.
— Както казах на Нюпорт, имам да обсъдя с вас един важен въпрос. Може би той не се е изразил ясно.
— Предаде ми съобщението ти съвсем недвусмислено, както съм сигурен, че е направил и с моя отговор. Нюпорт умее да се оправя с измет като теб. Няма нищо, което да трябва да обсъждам с теб.
— Уверявам ви, че въпросът е от голяма важ…
— Върви си, Морган! Няма да повтарям.
— … за дъщеря ви.
Маркизът млъкна. Погледна Данте и над очите му се спусна облак, но не на гняв, а на огромен, явен страх. Данте го наблюдаваше внимателно.
— Какво знаеш за Джилиън, Морган?
— Зная, че дъщеря ви е жива и е добре.
Облекчението най-сетне позволи на маркиза да освободи дълго сдържания въздух в гърдите си.
— Слава богу. Къде е тя?
— В безопасност е.
— Попитах те къде е, Морган.
— Ще ви кажа, милорд, но след малко, след като поговорим няколко минути. Е, ако имате да ми отделите толкова време.
— Разбира се, че мога да отделя. Разтревожих се до смърт за нея. Къде е би… — Маркизът остана прав и в погледа му неочаквано се настани подозрение. — Какво има, Морган? За откуп ли става дума? С това ли си се заел сега? Вече не си доволен да съсипваш бракове и си започнал да отвличаш? Говори по същество. Колко искаш, за да върнеш Джилиън при нас?
Данте не беше сигурен, че е чул добре събеседника си.
— Моля?
— Хайде, стига, не си отвлякъл Джилиън за нищо, нали? Трябваше да се досетя, че си бил ти, но смятах, че си във Франция. Помислих също, че Джилиън е избягала с някого, но няма начин да повярвам, че моята дъщеря би напуснала дома си, за да се омъжи за някой като теб. Крал Чарлз прояви достатъчно разум да те изпрати в изгнание. Бях сигурен, че никога повече няма да ти бъде позволено да се върнеш. Ако знаех, че това е станало, отдавна щях да съм тръгнал след теб и Джилиън. Какъв е този извратен навик, Морган, да причиняваш хаос в дома ми? Ако и косъм е паднал от главата й, кълна се, че ще си мъртъв, преди да успееш да мигнеш…
— Не зная за какво говорите, лорд Адамли. Дойдох тук просто да ви уверя, че дъщеря ви е жива и здрава.
