Данте пристъпи напред и седна на каменната пейка до нея. Намираха се под малък свод, образуван от покрити с цветове увивни растения. Слънцето грееше, а въздухът бе изпълнен с ухание на градински цветя. Наблизо бълбукаше малък фонтан.
Данте вдигна книгата от скута на Джилиън и погледна заглавието.
— Милтън?
Джилиън кимна.
— Изглежда, обичам митове и легенди. Току-що четох една поема, описваща река, наречена Лета.
Данте остави книгата и сложи панделката между страниците, за да отбележи мястото.
— А, да, реката на забравата, ако не ме лъже паметта.
Джилиън се изсмя на несъзнателното съвпадение.
— Изглежда, Лета е засегнала и теб, милорд.
— Може би си се чудила дали сегашното ти състояние е причинено от случайна глътка от водите й?
Джилиън се усмихна.
— Липсваше ми на вечеря.
— Приеми извиненията ми. Трябваше да свърша една работа.
— И Касия така каза.
— Къде е Фийби?
— С Касия е. Предполагам, че дава на Фийби урок по рисуване. Знаеш ли, тя е талантлива художничка.
— Знам.
Данте се втренчи в пътечката, покрита с натрошени раковини. Изглеждаше така, сякаш търсеше думите, за да изрази нещо, което го притесняваше.
— Тревожи ли те нещо? — Джилиън го хвана за ръката и я притисна нежно между дланите си. — Работата ти неприятна ли беше?
— Всъщност беше свързана с теб. — Той я погледна. — Имам новини.
— Наистина ли?
— Да. Вече мога да кажа, че разреших дилемата ти с Лета. Открих коя си.
Джилиън пусна ръката му, после се зачуди защо го е направила. Може би си мислеше, че с това ще го спре да продължи? Втренчи се уплашено в него, без да знае защо.
— Разбирам.
— Истинското ти име не е Беатрис, разбира се. Казваш се Джилиън Форестър. Лейди Джилиън Форестър. Баща ти е Александър Форестър, маркиз Адамли.
— Джилиън Форестър — повтори тя, сякаш изричайки името си, се мъчеше да си спомни нещо. Но нищо такова не се случи. — Спомена баща ми. Майка ми жива ли е още?
— Да. Името й е Джоанна и с баща ти живеят тук, в Лондон, в Адамли Хаус, заедно с тримата ти братя и семействата им.
— Имам трима братя? — Джилиън си спомни гласа, който беше чула в пещерата до Уайлдууд; същият, който я дразнеше и я наричаше „хлапе“. Сигурно беше на някой от братята й.
— Реджиналд е най-големият — продължи Данте. — Следват Арчибалд и Марселъс.
Джилиън мълчеше замислено и си повтаряше наум имената на всеки от семейството. „Реджиналд. Арчибалд. Марселъс.“
Тогава в съзнанието й изникна един образ — смътна картина на счупени очила и много малки деца, момчета и момичета, на различна възраст.
— Казваш, че семейството ми е тук, в Лондон?
— Да. И нямат търпение да те видят отново.
— Не са дошли с теб?
— Не им казах къде си. Исках аз пръв да ти кажа истината, за да те подготвя, преди…
Той се поколеба.
— Преди какво?
— Преди да те върна на тях.
— Да ме върнеш на тях? Звучи, сякаш съм изгубено копче или книга, която си взел назаем от онзи маркиз Адамли! За нещо такова ли ме считаш? И защо не са тръгнали да ме търсят, след като съм била отвлечена, както твърдят? Не ги ли е било грижа, че ме няма? Не ги ли е било грижа какво е станало с мен?
Джилиън се разстройваше все повече и повече. Цялото й тяло трепереше. Защо изпитваше такава неохота да се върне при семейството си и живота, който бе водила? Сякаш нещо й казваше да не отива, да не се връща. Защото връщането в онзи непознат за нея свят също означаваше да напусне Данте и Фийби, и целия този живот, който наистина познаваше.
— Джилиън, аз…
— Аз не ги помня, Данте! Те са ми чужди! Нима просто ще ме оставиш на прага им и ще си заминеш? Ами ако никога не си ги спомня? Трябва ли да прекарам остатъка от дните си с хора, които не познавам? Ами Фийби? Никога ли повече няма да я видя?
Джилиън трепереше цялата. Данте я притегли към себе си, за да я успокои, прегърна я и зашепна нежни думи в косите й. Джилиън затвори очи. Опита се отчаяно да не заплаче, но самата мисъл да напусне Данте и Фийби я изпълни с истински страх.
„За теб ще бъде много по-лесно, ако не ни се съпротивляваш, Джилиън.“
Джилиън се отдръпна от Данте.
— Какво каза?
Данте я погледна учудено.
— Нищо не съм казвал.
— Но аз току-що чух глас, който ми казваше да не се съпротивлявам, че ще ми бъде много по-лесно, ако не го правя.
Лицето на Данте замръзна.
— Разпозна ли гласа?
— Не — отвърна Джилиън. — Но не беше приятен глас. Заплашваше ме.
— Слушай, Джилиън. Баща ти каза, че си отвлечена от спалнята ти, което обяснява защо те намерих изоставена на пътя. Всъщност баща ти смята, че аз съм те отвлякъл.
— Ти? Че защо ще си мисли такова нещо? Ти спаси живота ми!
— Това няма значение, Джилиън. Поне засега. Мен също не ме е грижа какво си мисли баща ти. Искам да знаеш, че не съм те отвлякъл, но мисля, че може би ти знаеш кой го е направил. Предполагам, че е заключено някъде в паметта ти. Когато споменах семейството ти, оттам изникна гласът, който току-що чу. Може би ако ги видиш отново, паметта ти изцяло ще се върне.
— И ще мога да кажа на баща ми кой наистина ме е отвлякъл — довърши вместо него Джилиън.
Данте й се усмихна.
— Точно така. Бих искал утре сутринта да те заведа в Адамли Хаус, за да те запозная със семейството ти. Ще остана толкова дълго, колкото искаш. Ако искаш да си отидеш, след като се запознаеш с тях, ще тръгнеш заедно с мен. Няма да те оставя там.
Джилиън го погледна. Неочаквано си спомни нещо, което й беше казвал — че никога не лъже. И му вярваше. Тя се изправи бавно.
— Значи няма да ме оставиш там?
— Не, освен ако ме помолиш. Довери ми се, Джилиън. Давам ти дума, всичко ще бъде наред.
„Освен ако — помисли си Данте, докато вървяха заедно към къщата, — когато паметта ти се възстанови, не откриеш и ти кой всъщност съм.“
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Въпреки късното лятно слънце, въздухът бе странно хладен, докато каретата се движеше по тесните лондонски улици на път към Адамли Хаус.
Джилиън не можеше да не забележи този хлад, нито пък да обясни откъде идва, макар и да се
