Докато Касия разказваше на Фийби за нещата, които могат да се видят в Лондон, Беатрис гледаше през прозореца към Уайлдууд и се опитваше да потисне тревожната, натрапчива мисъл, че може никога повече да не се върне.
Уайлдууд бе най-красивото място, което си спомняше да е виждала. Може би това не беше кой знае колко, след като не си спомняше да е била другаде, но все пак обичаше всичко в него — цветните живи плетове от двете страни на полукръглата алея; безбройните стаи, всяка със свое собствено име; прислугата, която бе започнала да се отнася към нея така, сякаш си беше у дома; интригуващата му история; неподправената, недокосната красота на провинцията. Но най-много й харесваше начинът, по който се чувстваше там — на сигурно, безопасно място; у дома.
Тя докосна колието със Синия Джон, което Данте й бе подарил същата сутрин. Беше й казал, че където и да я отнесе пътуването до Лондон, винаги ще носи късче от Уайлдууд със себе си. Беатрис имаше нужда от това, защото сега се чувстваше, сякаш е застанала на ръба на висока скала, готова да скочи, но без да знае колко е дълбоко. Уайлдууд бе всичко, което наистина познаваше в живота си; всичко, освен мъжа, който седеше срещу нея на седалката в каретата; същият мъж, който стоеше до нея на скалата и се готвеше да скочи с нея.
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Чумата си беше отишла.
Градът отново бе оживял след дългата, принудителна карантина. Улиците бяха пълни с хора, които се разхождаха на ранното утринно слънце, разменяха си приятелски поздрави и се поспираха да побъбрят за събитията през последните петнадесет месеца. Всъщност просто се радваха, че са живи.
Докато каретата се движеше бавно по тясната, гъмжаща от хора улица, Беатрис поглъщаше с очи всичко, което се изпречеше пред нея — всяка табела на магазин, всяка къща — и търсеше нещо, което да предизвика възстановяването на паметта й. Лица, които никога не бе виждала, се обръщаха към нея да я поздравят, когато каретата спираше да изчака освобождаването на пътя. Дори и Лондонският мост с къщите по него, кацнали над реката, й бе непознат. Данте й показа сграда, наречена Уайтхол — дворец, който всъщност не изглеждаше като дворец — където живееха крал Чарлз и придворните.
— Не губи кураж, ако отначало не разпознаеш нищо — каза Данте, който сякаш четеше мислите й. — И за мен градът е нов. Нямаше ме три години. Не съм сигурен дали бих могъл да се оправя сам из улиците.
Беатрис му се усмихна. Знаеше, че се опитва да разсее тревогите й. После се обърна, за да погледа отново през прозореца.
Скоро след това спряха пред една голяма къща с впечатляваща четириетажна фасада на тиха, сенчеста улица на място, наречено Пикадили.
— Пристигнахме! — възкликна Касия и отвори вратата на каретата, преди кочияшът да успее да слезе от високото си място. — Най-сетне сме у дома.
Заедно бяха решили да останат в Сийгрейв Хаус, градския дом на Касия и Ролф, тъй като този на Данте, Морган Хаус, беше затворен след смъртта на Хелена. Трябваше да се наемат прислужници, да се почисти и да се направят още безброй много неща. Данте не искаше сега да натоварва Беатрис с това, макар че би й доставило удоволствие.
— Господи, сигурно сънувам! — долетя плътен мъжки глас отвън до каретата. — Това не може да е своенравната ми жена, която се завръща от кръстоносния си поход в провинцията.
Беатрис надникна през прозорчето на каретата. Висок мъж с тъмна коса и очи, които издаваха, че всъщност не е ядосан, а искрено облекчен да види съпругата си, се появи на входната врата на къщата. Очевидно това беше мъжът на Касия, Ролф — маркиз Сийгрейв.
Касия се втурна напред да го поздрави.
— Здравей, любов моя. Да знаеш как ми липсваше! — После уви ръце около врата му и притегли главата му надолу за целувка.
— Надявам се да не си мислиш, че тази целувка ще те спаси от гнева ми, госпожо. — Изражението му стана сериозно. — Много ми стана неприятно, когато видях, че те няма, Касия. Искаше ми се да имам избор дали да те придружа до Ланкашир или не.
Касия отстъпи назад и се завъртя в кръг. Богатите й поли се разпериха.
— Както виждаш, скъпи ми съпруже, нищо ми няма след пътуването без теб. И по-добре че го направих, защото в Дърбишир се сдобих с нова компания за пътуването до града. Наистина нямаше да има място за теб в каретата.
Ролф погледна натам. Беатрис слезе, леко усмихната. Ролф не я познаваше, но отвърна на усмивката й. Зад нея се показа Данте и Ролф се усмихна още по-широко.
— Боже господи, явно огньовете на ада вече са изгаснали. Блудният син най-сетне е у дома.
Той сграбчи Данте, после отстъпи назад и се ръкува с него, като го потупваше здраво по гърба.
— На твое място бих изчакал с голямото посрещане, приятелю — рече ухилено Данте. — Радвам се да те видя. Доста време мина.
— Твърде много, поне година, откакто с Касия пътувахме за последен път до Франция.
— Повече — потвърди Данте.
— Съжалявам за смъртта на Хелена, Данте. Чумата беше безмилостна в гнева си. Ако знаехме, щяхме да се опитаме да те върнем у дома по-рано.
Данте кимна.
— Благодаря ти, Ролф. Благодаря ти и за усилията да ме върнеш тук. Мисля, че трябва да се считаме късметлии, задето не сме загубили и други близки от епидемията.
— Аха. — Ролф забеляза Фийби, която надничаше иззад вратата на каретата. — Я да видим кой е тук?
Фийби изчезна.
Данте протегна ръка в каретата.
— Няма нищо, Фийби. Лорд Сийгрейв е мой приятел и е много добър човек.
Фийби излезе бавно от каретата, като държеше здраво ръката на Данте. После застана пред Беатрис и опря гръб в полите й.
Касия направи знак на Беатрис да се приближи, Фийби не се отделяше от полите й.
— Ролф, бих искала да те запозная с една наша приятелка. Можеш да я наричаш Беатрис.
— Приятно ми е да се запознаем, Беатрис. Това дете твое ли е?
— За бога, не. Тя е дъщеря на Данте.
Ролф го погледна.
— Вярно ли е?
— Дълга история.
— Която трябва да се разкаже вътре, предполагам. Нека проведем този разговор вкъщи, където можете да дадете почивка на уморените си от пътя кокали.
Ролф хвана Касия за ръката и я поведе към къщата.
— Той изглежда много мил — рече Беатрис, докато Данте й подаваше ръка, и хвана с другата ръчичката на Фийби.
— Той е един от двамата, които винаги са ми били по-близки и от братя. Другият е Адриан Рос, маркиз Кълхейвън.
— А, да, Адриан — каза Ролф, дочул последните думи на Данте. — Нашият скъп приятел и хубавата му червенокоса съпруга ще са в града след няколко дни. Писмото им пристигна в Рейвънууд веднага след като ти замина, Касия.
— Не е ли прекрасно? — каза Касия. — Сега всички ще бъдем заедно. Мисля, че все пак пътуването ми до Ланкашир беше хубаво преживяване.
— Това, скъпа моя, ще се реши по-късно — отвърна Ролф.
Когато влязоха вътре, плащовете им бяха прибрани и чаят къкреше в чайника, Данте прекара следващия един час, разяснявайки на Ролф събитията от последните две седмици — с помощта на Касия, разбира се.
