пое дълбоко дъх. В момента му се искаше само да се върне в Уайлдууд, при Беатрис, колкото по-бързо можеше да го отнесе Фюри. Не знаеше защо; може би заради пречистването на съвестта си, което усещаше, задето е помогнал на хората от Ейъм, или заради неохотното, но одобрително кимване на Девъншир. Което и да беше, го караше да се чувства, сякаш е поел нов път — пътя към съвършено различен живот. И в представите си за този живот той включваше Беатрис.
Данте понечи да развърже Фюри, но се спря, защото забеляза малка бижутерска сергия на пазарчето на площада.
— Добър ден, милорд — каза собственичката, когато той се приближи. — К’во мога да направя за вас?
Данте порови из изложените дрънкулки.
— Търся някакъв подарък, но искам да бъде нещо специално.
— За дама ли, милорд? — попита ухилено жената.
— Може да се каже.
Накрая очите му се спряха на нещо, което хвърляше жълти, сини и виолетови отблясъци. Той го вдигна за златната верижка, на която беше закачено, като наблюдаваше как слънчевата светлина танцува по кръглия камък.
— Аха — рече жената. — Вий май харесвате Синия Джон.
— Познавам една дама, която веднъж изрази известна привързаност към него.
— Ами туй е вълшебен камък наистина. Бил благословен от древна магьосница да носи щастие и искрена любов на този, който го носи.
Данте извади една гвинея от джоба си и я подаде на жената.
— Това ще стигне ли?
— Предоволно, милорд! — рече жената с разширени очи. — Предоволно.
Когато пристигна в Уайлдууд, Данте хукна, като взимаше по две стъпала наведнъж, към предната врата. Не забеляза каретата от едната страна на къщата. Пътният куфар в подножието на стълбите също не успя да привлече вниманието му.
— Рени, добри ми човече — каза той, когато се сблъска с иконома в антрето, — къде мога да намеря Беатрис?
— Предполагам, че е в източния салон, милорд. Но… Данте мина с бързи крачки покрай него. Когато най-сетне стигна салона, сграбчи бравата и отвори двойните врати.
— Беатрис, аз…
Думите замряха на устните му. Беатрис не беше сама. Срещу нея седеше красива брюнетка, която се обърна и го погледна от канапето. Когато го видя, се усмихна ослепително.
— Очаквахме те, Данте, скъпи. Какво, за бога, те забави толкова?
Касия Бродригън, маркиза Сийгрейв, се изправи и тъмните й очи заблестяха весело. Носеше елегантен тъмносин пътен костюм с много бели дантели около шията. Гъстата кестенява коса се спускаше на букли около лицето й — лице, което въпреки трите изминали години караше Данте да я съзерцава с безмълвно възхищение. Реакцията на всеки мъж, който я зърнеше, бе същата; за най-голямо раздразнение на съпруга й Ролф.
Ролф и Данте бяха приятели от Оксфорд, заедно с третия им „партньор“, Адриан Рос — маркиз, който сега живееше в Ирландия със съпругата си Мара и децата им. Тримата бяха воювали във войните и по едно или друго време всеки от тях беше спасявал живота на другия. Касия се бе запознала с Ролф не много преди заминаването на Данте за Франция. Тя бе всичко, от което се нуждаеше приятелят му. За Касия Ролф представляваше същото.
Касия се засмя.
— Хей, ще стоиш там като ударен от гръм или ще дойдеш тук да ме поздравиш, както трябва?
Данте се окопити, прекоси стаята и притисна Касия до себе си.
— Кога пристигна, Касия? И къде е Ролф? — Той се огледа. — Очаквах първо да изпратиш вест, преди да изминеш целия този път от Съсекс дотук.
— Ами не бях сигурна дали си се върнал — рече Касия и го целуна леко по бузата. — Бях в Ланкашир, за да се погрижа за продажбата на имота там и реших да спра в Уайлдууд на път към града, за да видя дали вече си пристигнал. — Тя погледна през рамо и кимна по посока на Беатрис. — Сега виждам, че си.
— Значи не си получила писмото ми?
— Писмо ли?
— Това, което ти написах веднага щом се завърнах в Англия. Сега то сигурно пристига в Рейвънууд. Предполагам, че Ролф ще е там, за да го получи. Хубаво е, че дойде, Касия. Имам нужда от твоята помощ по един въпрос… — Той погледна над рамото й към Беатрис, която ги гледаше и попиваше всяка дума. — Запозна ли се вече с Беатрис?
— Да, наистина се запознахме. Това красиво момиче току-що беше започнало да ми разправя как вие двамата сте се запознали. Нещо за това как си я намерил да лежи, захвърлена на пътя в дъжда посред нощ.
— Дълга история. — Данте хвана Касия за ръката и я отведе в средата на стаята. После седна пред нея. — Когато намерих Беатрис, тя беше ранена в главата.
— Превръзката на главата й издава това обстоятелство — усмихна се Касия.
Данте погледна първо към Беатрис, после към събеседницата си.
— В резултат не помни коя е.
— Само че се казва Беатрис? — смръщи вежди Касия. — Колко странно!
— Не — отвърна Данте, — тя не помни истинското си име. Беатрис е просто име, с което решихме да я наричаме.
— Със сигурност можеше да измислиш нещо по-добро, Данте — рече Касия, като завъртя кисело очи. — Тя е прекалено хубава за такова грозно име. Според мен Джулиет или Виктория би било по-подходящо. Ами ти така като нищо можеше да я наречеш и Барбара, на онова същество от Касълмейн, дето само сее зло в Уайтхол.
Касия бе една от многото, които не обичаха Барбара Палмър, лейди Касълмейн — най-дълготрайната любовница на крал Чарлз. И то по основателни причини.
— А може би си я нарекъл на истинската любов на твоя поет-съименник? И значи ти реши да дадеш на горкото момиче името Беатрис? — Касия го погледна ужасено. — Данте, какво си си мислил?
— Просто така стана. Тя ще се нарича Беатрис, поне докато не открием истинското й име. Ако това изобщо стане. До този момент не сме имали никакъв успех. Истински Гордиев възел.
Очите на Касия светнаха от вълнение.
— О, обожавам мистериите! Имате ли някаква нишка?
— Всъщност не — рече Беатрис.
— Освен че обича да чете и умее да свири добре на няколко инструмента, най-интересният от които е виола да гамба.
Касия се обърна към Беатрис.
— Как успяваш, скъпа? Това е доста голям инструмент за една дама, особено като се има предвид дребничката ти фигура.
— Въпрос на правилно поставяне. Ако се интересувате, ще се радвам да ви покажа.
— Звучи интригуващо.
— Може би някой друг път — прекъсна ги бързо Данте. После продължи: — Единственото, което знаем, е, че Беатрис е била изоставена на пътя посред нощ с рана на главата и облечена само в нощница.
— Разбирам — рече Касия. — Признавам, доста странна нишка. — Тя помисли малко, а след това се обърна към Беатрис: — Пазиш ли още нощницата, скъпа?
— Сигурно я пазя. Трябва да е някъде в стаята ми. Касия се усмихна.
— Добре. Няма да е лошо да ми я донесеш, за да й хвърля един поглед. Всъщност — прибави тя — защо не го направиш веднага, скъпа Беатрис?
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
