струваше лошо или неприлично. Всичко, свързано с техните целувки, й изглеждаше толкова в реда на нещата, че реши да не ги споменава.
— Не. Данте беше истински джентълмен, докато бях с него, и именно затова ми е толкова трудно да повярвам всичко, което току-що ми каза.
Марселъс заобиколи бюрото си и взе ръцете й. След това погледна право в очите й.
— Твърде вероятно е отсега нататък да чуваш много неласкателни неща за Данте както вкъщи, така и навън. Това не означава, че той е лишен от всякаква добродетел, Джилиън. Истината е, че въпреки недостатъците му, винаги съм намирал Данте Тримейн за прям и откровен — нещо, което не мога да кажа дори и за някои членове от семейството си. Никога не се е опитвал да отрича или прикрива недостатъците си и именно това ме наведе на подозрението, че обвиненията на Клер са фалшиви. През целия онзи епизод с Реджиналд и Клер, Данте никога не призна, че е бил любовник на Клер и повярвай ми, щеше да му е далеч по-лесно, ако го беше направил. Реджиналд щеше да го предизвика на дуел. Данте е известен с уменията си с шпагата почти толкова, колкото и с връзките си с жени. Щеше лесно да победи Реджиналд и цялата тази бъркотия щеше да свърши, но той не го направи.
— А как постъпи?
— Отиваше си всеки път, дори и когато веднъж Реджиналд едва не го нарече страхливец на публично място. И той бе единственият, който успя да покаже истината на Реджиналд за Клер.
— Истината ли?
Марселъс поклати глава.
— Не е нищо, за което трябва да се тревожиш. Нека просто да кажем, че трудностите между Реджиналд и Клер датират доста отпреди въображаемата връзка между Данте и Клер. Джилиън, искам да ме погледнеш в очите. Като човек, който работи със закона, силно вярвам в презумпцията за невинност. Като християнин също вярвам в промяната. Именно в онази стая Данте за пръв път дойде да ни каже, че те е намерил. Докато татко, Реджиналд и Арчи му крещяха, аз го слушах. Той беше искрен в загрижеността си към теб. Данте изглежда съвсем различен, и това ти го казва човек, който го познава от много години. Може би се е променил, докато е бил в чужбина. Ами да погледнем нещата от тази страна. Той е имал всяка възможност да се възползва от теб, но не го е направил. Постъпил е, както бих постъпил и аз, както би постъпил всеки един джентълмен и поради това се надявам, че няма да го съдиш твърде строго за миналото му.
Джилиън се усмихна.
— Благодаря ти. Оценявам откровеността ти. Много е смущаващо да загубиш паметта си и да не знаеш на кого можеш да се доверяваш.
— Наистина можеш да ми се довериш, Джилиън. Това, което винаги мога да ти дам, е честност. — След това се изправи. — А сега имам среща, на която не бива да закъснявам. Съжалявам, че трябва да те оставя така, но се налага. Ако имаш други въпроси, ще се радвам да ти отговоря на тях по-късно тази вечер. Искаш ли да извикам Дори да поседи с теб?
Джилиън поклати глава.
— Не, всъщност предпочитам да остана малко сама. Марселъс се усмихна.
— Добре, тогава ще се видим по-късно. И не забравяй, че утре вечер е балът в двореца.
— Сигурна съм, че ще бъде прекрасно.
Балът в двореца се даваше в чест на смъртта на Оливър Кромуел, Регента, и заедно с това — за края на тираничното му управление. Това щеше да представлява неофициалното завръщане в обществото на Джилиън след фиктивното й пътуване до провинцията при болната й леля. По този начин щеше да се сложи край на всякакви въпроси, които можеше да са възникнали през последните седмици за нейното отсъствие. Това щеше да послужи като защита срещу скандал. Все пак трябваше да пазят репутацията й, или поне така бе казал баща й с най-сериозен тон.
Всичко това й изглеждаше нелепо — този объркан ребус, когато истината беше тъй проста. Не се бе случило нищо, което да накърни скъпоценната й репутация. На Джилиън почти й се искаше да се бе случило, за да има поне някакво оправдание за този безсмислен фарс. Но баща й, Марселъс и всички останали я уверяваха, че трябва да бъдат предприети тези стъпки и че е страшно необходимо, затова Джилиън се бе съгласила на техния план. Въпреки това намираше странно, изключително странно, че влагаха толкова много усилия за запазването на репутацията й, а не си бяха направили труда да я потърсят, когато беше изчезнала.
Защо Данте я бе оставил тук, особено след като й бе обещал да се върне да я вземе? Джилиън не искаше да вярва на Клер, която казваше, че Данте я е използвал, както много други, и че сега я е зарязал, защото му била непотребна. Описанието на Данте, направено от Марселъс — като джентълмен, макар и малко опетнено, й харесваше повече.
Но имаше едно нещо, което не можеше да отрече. Данте го нямаше; беше я оставил тук въпреки обещанието си и както изглеждаше, нямаше никакво намерение да се върне.
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Данте гледаше как дъщеря му влиза в трапезарията с обичайната си забързана походка и се отправя към мястото си на масата. Но това продължи, докато детето не забеляза отсъствието на Джилиън. То се спря на място и впери поглед в стола.
— Къде е Беатрис?
Данте се страхуваше от този въпрос от момента на излизането си от Адамли Хаус без Джилиън. Беше прекарал последните няколко часа в мисли какъв идиот е, че изобщо е завел Джилиън в Адамли Хаус. И бе още по-голям идиот, задето бе позволил да я отведат. Защо не се вслуша в онова тревожно колебание, когато маркизът го повика в кабинета си? Защо не отказа да си отиде, докато не му я върнеха?
Данте вече знаеше отговора. Той нямаше никакви права над Джилиън. Тя не беше негова съпруга, нито пък някога щеше да бъде. Беше си отишъл само защото знаеше, че докато е там, Форестърови няма да я върнат обратно. Нямаше идея къде може да са я отвели. Щеше да бъде безсмислено да остане на стола в кабинета на маркиза. Нея я нямаше и сега трябваше да каже истината на дъщеря си.
Данте се изправи и отиде до Фийби.
— Беатрис я няма, Фийби.
Детето не се помръдна.
— Къде е?
Как можеше да й обясни нещо, което сам не искаше да повярва? Как можеше да го изрази така, че тя да го разбере?
— Фийби, спомняш ли си как Беатрис ти обясни защо си изпратена при мен?
— Каза, че ти си истинският ми баща и че след като майка ми е починала, съм дошла да живея при теб, защото тук е моят дом.
Данте кимна. Това беше най-простото и очевидно обяснение. Разбира се, ако се пренебрегнеше истината за зачеването на Фийби.
— Ами Беатрис има майка и баща, и дори братя. Досега не си беше у дома, защото беше забравила коя е.
— Защото не можеше да си намери паметта.
— Точно така. Но сега ние знаем коя е. Открих как е истинското й име и кое е семейството й.
Фийби помисли малко.
— Истинското й име не е Беатрис?
— Не, не е. Името й е Джилиън. Джилиън Форестър. Баща й е маркиз Адамли.
Фийби помълча, докато обмисляше думите му.
— Като онзи човек ли? Онзи, дето мама беше омъжена за него?
— Да, бащата на Джилиън е маркиз — също като човека, за когото майка ти беше омъжена.
— Той лош ли е с Джилиън, както беше онзи човек е мен? Може би ако е така, тя ще може да живее с нас?
Тези думи, изречени с тъничкия й гласец, пронизаха Данте право в сърцето. Той взе двете й ръце в шепите си.
— Фийби, какво е направил онзи мъж, за когото беше омъжена майка ти, за да е лош с теб? Удрял ли те
