Тогава не е чудно, че отказа двадесетте хиляди лири, които ти предложих, за да се отърва от теб. Просто си изчаквал, търсейки по-голяма сума.
Гневът на Данте достигаше границата на благоразумието. Той имаше много слабости, да, но не бе ловец на зестри. Пое си дълбоко дъх, изпусна го бавно и каза с нисък глас, който веднага привлече вниманието на маркиза:
— Не очаквам никаква зестра от вас, милорд. Нямам нужда от нея. Всъщност нямам нищо против да ви преведа сумата от двадесет хиляди лири, нещо като обратна зестра, ако се съгласите на този брак.
— Значи не те интересуват парите, а, момче? Вместо това си решил да си купиш почтеност, така ли, Морган? Е, можеш да си задържиш двадесетте хиляди лири и тръгни да си търсиш друг глупак. Няма да можеш да ме подкупиш и няма да ти позволя да използваш моята Джилиън, за да си осигуриш подходящо място в обществото. Когато дъщеря ми се омъжи, ако изобщо някога това стане, ще бъде за мъж, който ще я обича и цени такава, каквато е. Ще бъде за мъж, който знае какво е чест и ще й отдава уважението, полагащо й се като негова съпруга. Няма да позволя дъщеря ми да бъде съжалявана или подигравана и навсякъде, където влезе, да започват шепнешком да обсъждат похожденията на съпруга й. Като неин баща няма да приема нищо по-малко за нея.
Данте гледаше втренчено събеседника си. Не обвиняваше маркиза, че иска да опази бъдещето на дъщеря си. Дори и за краткото време, в което Фийби бе присъствала в живота му, знаеше, че и той един ден ще се чувства по същия начин.
— Какво ви кара да мислите, че не осъзнавам и ценя истинските качества на Джилиън? Защо смятате, че не изпитвам нежни чувства към нея?
— Заради това, което си. Да си кажем направо, Морган, ти си неспособен да се обвържеш с една жена. По дяволите, ти си неспособен да се обвържеш дори с няколко от тях! Не мога да обрека Джилиън на такъв живот.
— Защо просто не попитате Джилиън?
— Да я попитам ли?
— Да. Нека просто повикаме Джилиън и я попитаме дали иска да бъде моя съпруга. Оставете на нея да реши дали ще й бъда добър съпруг. Все пак тя ще е тази, която ще бъде осъдена, както красноречиво се изразихте, на живот с мен. Не трябва ли тя самата да реши дали желае такава съдба?
Маркизът го изгледа презрително.
— Може би ако Джилиън беше на себе си, щях да направя именно това, Морган. Онази Джилиън, която познавах, беше възпитана да има свое собствено мнение, да умее да преценява нещата и да ги вижда такива, каквито са. Но след като току-що станах свидетел на сцената в другата стая, бих бил пълен глупак, ако го направя. Видях нейната почит, нейното благоговение към теб. От момента, когато влезе през вратата, почти не се отделяше от теб. Предполагам, че си обработил съзнанието й до такава степен, че направо те обожава. Това, от което Джилиън се нуждае, е да бъде със семейството си, без ти да си наоколо, за да й влияеш. Приеми предложението ми за двадесет хиляди лири или не, но и в двата случая ще напуснеш къщата днес без Джилиън.
— Страхувам се, че е невъзможно, милорд. Нали разбирате, обещах на Джилиън, че няма да я изоставям тук днес, ако тя не го желае. И това е обещание, което имам намерение да удържа.
Маркизът се засмя с безгранична увереност.
— Съжалявам, че трябва да те разочаровам, Морган, но нямаш никакъв избор. Точно в този момент Джилиън вече не е в къщата. Нали чу преди малко каретата, която мина под прозореца? Джилиън беше в нея. Вече я няма, така че не виждам никаква причина да останеш в къщата ми и секунда повече.
При думите на маркиза през тялото на Данте премина хлад. Той не каза нищо, само стана, отиде до вратата, която съединяваше кабинета със салона, и я отвори рязко. Точно както лорд Адамли беше казал, Джилиън не беше там. Всъщност там нямаше никой. Стаята бе празна.
— Вие сте истинско копеле — рече Данте, все още втренчен през вратата.
— Може да си прав, но това е положението.
Данте се обърна към него.
— Осъзнавате ли на какъв риск подлагате здравето на Джилиън? Възможно е да мислите, че я предпазвате, но това може да причини загуба на паметта й завинаги. Надявам се, че ще поемете отговорността за това.
Маркизът махна небрежно с ръка.
— Глупости. Посъветвах се с нашия лекар и той ме увери, че всичко, от което Джилиън се нуждае, е мир и спокойствие и да бъде сред позната обстановка и хора, които я обичат. Именно в интерес на здравето й ти казвам да си отидеш и да не се опитваш повече да се свързваш с нея. Няма да я виждаш. Няма да говориш с нея. Дори няма да й пишеш писма, защото съм наредил на Нюпорт да унищожава всичко, което пристига с твоя печат. И ако не се придържаш към желанията ми, Морган, скандал или не, ще те осъдя за отвличане. Дори ще прибавя към обвинението магьосничество, защото ти сигурно си направил на дъщеря ми някаква магия. Лошо нещо в днешни времена е да се практикува магьосничество, Морган. И наказанията за това не са никак приятни, затова се вслушай в думите ми или ще се погрижа Негово величество да те изгони от страната завинаги, дори и това да ми струва живота.
Защо бяха дошли тук?
Джилиън продължаваше и продължаваше да си задава този въпрос, докато седеше в малката приемна на мадам Олга и очакваше с нетърпение да си отидат. Дори и Клер я бяха убедили да дойде с тях, като й бяха обещали, че няма да се бавят много. Бяха й казали, че ще се върнат в Адамли Хаус, преди Данте да привърши разговора си с маркиза, нейния баща.
Но ето че продължаваха да си седят с чаши жасминов чай пред тях. Дори дойде за някаква рокля, която беше поръчала, или поне така каза. Вече доста дълго се бавеха.
Докато чакаше, Джилиън оглеждаше лицата на снахите си, които прелистваха списанията с модели, поставени на изящната масичка пред тях. Изучаваше всяка тяхна черта, като се мъчеше да открие и следа от нещо познато. Дори беше самата красота. Подобно на Джилиън, бе ниска и дребничка, с меки пепеляворуси къдрици, обрамчващи големи очи с цвят на незабравка. От нея се излъчваше доброта и топлота, които още повече се усилваха от бременността й.
В пълен контраст с нея, Клер беше висока и прилична на статуя, с тъмнокестенява коса, прибрана назад и нагоре, за да подчертава най-добре класическите й черти. Патрициански скули; прав, елегантен нос; тъмни очи, които сякаш имаха способността да пронижат човек и да го смразят със силата си. От момента, в който се бе запознала с нея, Джилиън имаше усещането, че тя не е кой знае колко привързана към етърва си. Всъщност дори към никого от семейството. И като че ли таеше най-голямо презрение към съпруга си Реджиналд.
Клер вдигна поглед от списанието и прикова поглед в Джилиън. Джилиън побърза да извърне очи.
— Джилиън, скъпа, защо не ни кажеш какво си правила през цялото време, докато си била сама с лорд Морган?
Джилиън вдигна поглед, учудена от блясъка в тъмните очи на Клер.
— Всъщност няма кой знае какво за казване. След като Данте ме намерил на шосето в онази нощ, ме закарал в семейното си имение Уайлдууд в Дърбишир. Там е страшно красиво, с гъсти гори и планини, които достигат до облаците. И далеч не бяхме сами. Уайлдууд има доста голям персонал и една приятелка на Данте, маркиза Сийгрейв, дойде да го посети след известно време. Лейди Сийгрейв е красива и мила жена.
Клер се усмихна. Усмивката й беше неискрена. Всъщност накара Джилиън да се почувства доста неловко.
— А, да, красивата мила Касия! Знаеш ли, че беше обвинена за убийството на собствения си баща?
— Клер! — възкликна Дори, като едва не се задави с чая си. — Знаеш, че лейди Сийгрейв беше оправдана още преди години!
— Или поне така беше казано, но не бива да забравяме, че Касия бе близка с крал Чарлз. Доста близка. Кой би могъл да каже, че той не е наредил за по-голямо удобство онзи нещастен дук да бъде обесен на нейно място?
Дори поклати глава.
