— С баща ти имаме — той хвърли поглед към маркиза — да обсъдим нещо. Няма да се бавим дълго. Така ли е, милорд?
Бащата на Джилиън изобщо не изглеждаше доволен.
— Има някои неща, които искам да обсъдя насаме с Морган, Джилиън.
Отчаянието по лицето на Джилиън се поразсея и тя се усмихна.
— Тогава ще се видим, когато свършите.
Данте кимна, отвърна на усмивката й и излезе от стаята.
— Бренди? — попита маркизът, когато с Данте се озоваха сами в кабинета. Беше значително по- гостоприемен, отколкото последния път.
— Не, благодаря ви, милорд — каза Данте, зае посоченото му място и зачака.
Лорд Адамли не заговори веднага. Той извади ключ от джоба на сакото си, отвори най-горното чекмедже на бюрото и извади нещо отвътре. След това го хвърли на Данте. Беше писмо. На червения восък, с който беше запечатано, личеше печатът на Адамли.
— Какво е това? — попита Данте, без да се помръдне да вземе писмото, както очевидно се бе надявал маркизът.
— Това, Морган, е писмо, с което нареждам на адвоката си да ти даде сумата от двадесет хиляди лири.
Данте го погледна, но все още не посягаше да вземе писмото.
— Доста голяма сума, милорд. Мога ли да попитам за какво е? Като джентълмен, със сигурност не бих очаквал никаква награда за това, че съм върнал дъщеря ви здрава и читава при вас.
— Това не е награда, Морган. Считай го за компенсация, осигуряваща обещанието ти като джентълмен и гаранцията, че след като напуснеш Джилиън днес, никога повече няма да се опитваш да я виждаш.
— Плащате ми, за да напусна дъщеря ви, сякаш никога не съм я виждал?
Маркизът кимна, напълно сериозен.
— Точна така.
— Какво ви кара да мислите, че ще приема тези условия? И какво ви кара да мислите, че просто така ще изоставя Джилиън?
Маркизът се изсмя на глас.
— Защото си този, който си. Ти си Данте Тримейн — разгулният граф Морган. Само твоята самоличност прави вероятно, дори необходимо да приемеш това предложение, което е доста щедро, като се имат предвид някои неща.
— Кои неща, милорд?
— Като например, че ако не приемеш това предложение при моите условия, ще те дам под съд за отвличане, независимо от скандала, който ще последва.
В главата на Данте се появи нещо; нещо, което маркизът не искаше да разкрива.
— Имам един въпрос към вас, милорд. Всъщност защо не информирахте никого за изчезването на Джилиън?
Лорд Адамли си пое бавно дъх.
— Това, Морган, не е твоя работа.
— Казвате, че според вас дъщеря ви е била отвлечена, отвлечена насила от тази къща, и все пак не известихте властите. Не сте изпратили хора да я търсят, освен един човек, както казвате, и то очевидно доста неспособен, защото до Уоруикшир никой не е чувал, че Джилиън е изчезнала.
— Търсеха я дузина мъже под ръководството на този мой човек, само че са търсили в погрешна посока. И независимо дали ми вярваш или не, бях на път да намеся и двореца. По дяволите, Морган, не знаех с кого си имам работа. Не знаех какво трябва да мисля. Имаше вариант да е пристанала. Имаше вариант да е отвлечена. И ако беше отвлечена, трябваше да почакам, за да ми съобщят размера на откупа. Имам врагове — кой политик няма? — и не знаех дали не е някой от тях, направил това с надеждата да ме съсипе. Но когато мина известно време и нямаше нито искане за откуп, нито вест за Джилиън, започнах да се страхувам ужасно. Знаех, че съм сбъркал, задето съм изчакал.
— Как сте успели да обясните внезапното изчезване на Джилиън на познатите си?
— Лелята на Джилиън, с която са много близки, е заболяла неочаквано. Джилиън е заминала незабавно при нея в Дорсет. Току-що се е върнала в Лондон.
Данте поклати глава.
— За всичко сте помислили. Било е успешно, нали? Въпреки всичко политическата ви кариера си остава непокътната.
Лицето на маркиза стана червено, много червено. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще експлодира.
— И заради Джилиън си мълчах, а сега, когато знам с кого е била през цялото време, се радвам, че съм постъпил така. По дяволите, Морган, знаеш ли какво ще стане с доброто й име, ако се разбере, че е прекарала две седмици сама с Разгулния граф? Ще бъде съсипано. Моето семейство не може да си позволи скандал като онзи, който ни стовари на главите последния път. Едва сме се възстановили след онзи грозен случай. Аз съм просто един баща, който се опитва да запази бъдещето на дъщеря си. Кой мъж ще я иска за жена, ако знае, че е била с теб?
Въпреки гнева си, който нарастваше все повече с всяка презрителна забележка на маркиза, и макар да знаеше, че Адамли се опитва да отвлече вниманието му от собствените си недостатъци, Данте осъзнаваше, че в думите на мъжа има известна истина. Въпреки че не се бе възползвал от Джилиън; въпреки че бе останала толкова чиста, колкото и в деня на раждането си, всички щяха да смятат, че я е опетнил.
Триста дяволи, те дори вече го вярваха!
Все пак той бе Разгулния граф!
Маркизът беше прав. Бъдещето на Джилиън щеше да бъде зачернено. Никой свестен мъж нямаше да я поиска за жена и където и да отидеше, зад гърба й щеше да се шушука, че Разгулния граф я е съсипал. Освен ако…
Данте плъзна писмото по бюрото към маркиза.
— Не приемам предложението ви за компенсация.
Адамли го погледна.
— Още ли искаш?
— Ни най-малко, милорд. Имам желание да приема по-различни условия от тези, които посочихте преди малко.
— Други условия ли? Какво си намислил?
— Много е просто, милорд — рече Данте, като го наблюдаваше внимателно. — Вместо двадесетте хиляди лири, милорд, ви моля за ръката на Джилиън.
ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Маркизът гледаше втренчено Данте, без да каже нищо, нито дума. Коженият стол изскърца под него, когато стана, отиде до прозореца и застана с гръб към Данте. Малкият пиринчен часовник на бюрото продължи да тиктака. Отвън, под отворения прозорец, премина кон с карета. Данте просто чакаше.
Не му се наложи да чака дълго. Маркизът се обърна, опря длани на бюрото и изрева:
— Проклет да си, Морган! Проклет да си до девето коляно! И проклета да е тази твоя Тримейнска наглост, която те кара да смяташ, че въобще бих приел нещо подобно! Кой, по дяволите, си мислиш, че си? Ще ти отговоря. Ти си разгулният граф Морган; мъж, който е съсипал повече жени, отколкото може да се преброят. Нима си си мислил, че трите години извън двореца могат да променят това? Моята Джилиън омъжена за теб? По-скоро ще я гледам как прекарва остатъка от дните си с все по-малка и по-малка надежда да си намери съпруг. Бих я гледал как живее живота си на стара мома, но не мога да я обрека на такова съществуване, каквото би имала като твоя съпруга. Да омъжа дъщеря си за теб? Нима ме мислиш за абсолютен глупак, Морган?
Данте пренебрегна жилещите думи и обидите срещу него и рода му, но маркизът продължи с гръмовен глас:
— Не си глупак, Морган. Несъмнено осъзнаваш, че бракът с Джилиън би ти донесъл значителна зестра.
