„Очевидно си прави доста труд, за да изглеждат правдоподобни думите й“ — помисли си Джилиън, докато чакаше. Дори взе една книга и понечи да излезе. Неочаквано на Джилиън й хрумна нещо.
— Дори, какво ще кажеш да заведем децата в Пролетните градини на пикник? Дочух тази сутрин Реджиналд да разправя на Арчи за тях. Звучеше прекрасно, с тези дървета и Лебедовото езеро, за които стана дума. Има слънце и денят сигурно ще е чудесен. Децата могат да се спасят от скуката, като потичат и поиграят, а можем да им почетем от книгата и там. Ще бъде много забавно, страшно би ми се искало да излезем.
Отначало Дори беше съгласна с предложението, но после по лицето й започна да се спуска сянка на съмнение.
— Чудесна мисъл, Джилиън, но не мисля, че е добра идея, като се има предвид…
— О, хайде, Дори — рече Джилиън. — Твърде дълго сте били затворени с децата в тази къща. Помисли си какво приключение ще бъде това за тях. За мен също. Току-що ми каза, че децата са отегчени. Помисли си колко ще се радват да поизлязат. Мога да накарам някоя от кухненските прислужници да ни нагласи кошница с храна и ще вземем Мари-Терез да ни помага с децата.
Дори си помисли още малко и накрая кимна.
— Добре, стига да се върнем до четири. Тогава всички ще си дойдат вкъщи. Баща ти има резервен часовник в най-горното чекмедже на бюрото в кабинета си. Ще взема децата и ще помогна на Мари-Терез да ги приготви, докато ти се занимаваш с кошницата и донесеш часовника.
На Джилиън й се прииска да изкрещи от радост, но запази спокойно изражение, отиде до кухнята, помоли за кошница с храна и забърза към кабинета на маркиза.
Половин час по-късно тръгнаха със семейната карета. Бяха осем души — Дори, Джилиън, Мари-Терез и децата: четирите на Дори и синът на Реджиналд, Алек.
— Джони — извика Дори, когато преминаха през входа на Градините и поеха по една от главните алеи. — Искам постоянно да си до нас. Не желая да се загубиш по тези пътеки. Ужасно са оплетени и не се знае накъде водят.
Джони и Алек, следвани по петите от Самюел и Анна, вървяха по настланата с чакъл алея, кършеха клонки от близките храсти по пътя си и слушаха с половин ухо думите на майка си. Дори поклати глава, като не ги изпускаше от поглед.
— Тук изглежда доста приятно — каза Джилиън, когато стигнаха до малка групичка ябълкови дървета. Беше избрала място недалеч от входа и съвсем до главната алея. Щеше да й бъде лесно да ги намери отново, след като се срещне с Касия и Фийби.
Не беше сигурна къде точно се намира Лебедовото езеро, но реши да попита някого, след като се измъкне от Дори и децата. Как, как да го направи?
Извади от джоба си часовника на баща си. Беше един без четвърт.
— Да похапнем ли първо? — попита Дори.
— Мисля, че е по-добре да поизчакаме малко — отвърна Джилиън и погледна към по-големите деца, които вече се катереха по надвисналите дълги клони на един бряст. — Твърде са развълнувани, за да седнат да ядат точно сега, не си ли съгласна с мен? А Лизи подремва там с Мари-Терез. Нека им позволим малко да потичат и поиграят, след това ще обядваме и ще се върнем вкъщи.
— Добра идея — каза Дори и се усмихна, когато постлаха одеялото и седнаха. — Джилиън, благодаря ти, че предложи това излизане. Мисля, че децата имат нужда точно от това, а и ти ще имаш възможност отново да се опознаеш с тях.
Дори поседя мълчаливо няколко минути, като наблюдаваше играещите деца. Беше се облегнала на няколкото възглавници, донесени от къщи. Едната ръка лежеше небрежно на кръглия й корем. След малко, когато Джилиън мислеше, че вече е заспала, тя се обади:
— Джилиън, много ли е ужасно да загубиш паметта си?
— Всъщност е повече объркващо, отколкото ужасно, но само защото силно вярвам, че след време ще си я възвърна. Ако не го вярвах, сигурно щях да умра от страх. Но все пак е странно да забравиш всичко, особено когато си била цял живот част от едно семейство, а в същото време не си спомняш никого.
Дори кимна и погледна към мястото, където играеха децата. Неочаквано се изправи от възглавниците.
— О, господи, Джилиън, Джони го няма! Не го виждам никъде. Анна! — извика тя. — Къде е Джони?
Момиченцето се спря и се обърна при стреснатия глас на майка си.
— Ни ’нам.
Дори се опита да се изправи, но бременността й я затрудняваше.
— Трябва да го намеря, преди да се е изгубил.
— Остани тук с другите — каза Джилиън. — Ще отида да го намеря. Току-що пристигнахме, не може да е отишъл далеч.
Джилиън отиде при децата.
— Къде за последен път видяхте Джони?
— Гледаше един заек до ей ония храсти — каза Алек, като сочеше с пръст.
Джилиън пое нататък. Когато подмина храстите, се озова на една усамотена пътечка. Джони не се виждаше никъде. Забеляза отвор в земята, където бяха паднали дървета. Пръстта около дупката беше прясно разровена и бе голяма точно толкова, колкото да се вмъкне малко дете.
— Джони? — обади се тя с дрезгав шепот. — Джони, тук ли си?
Последва тишина, след малко се чу шумолене на листа.
— Джони, не е време да си играем номера. Излизай веднага оттам, иначе ще изплашиш майка си.
Едно малко личице с мръсни нос и бузи излезе от убежището си.
— Изплаши заека.
— А ти ужасно изплаши майка си — намръщи се Джилиън. — Хайде, излизай оттам.
Джони изпълзя бавно навън. Костюмчето му беше страшно измърсено, а платът на лявото коляно бе скъсан. На всичкото отгоре едната му обувка липсваше.
— Майка ти няма да бъде много доволна, като види какво си направил — каза Джилиън. — Хайде, връщай се при нея.
— Загубих си обувката някъде тук.
— Ще ти я донеса — отвърна тя. — Хайде, върви, преди майка ти да се е разтревожила сериозно.
Джилиън наблюдаваше как Джони тича обратно по пътеката. Когато се увери, че си е отишъл, приклекна и огледа импровизираното скривалище. Точно както беше очаквала, една малка обувчица се бе заклещила в клоните на падналото дърво. Тя я измъкна и се изправи. Но не се запъти обратно към мястото на пикника, а продължи по пътеката в обратна посока.
Когато сви по завоя, видя един мъж, който наблюдаваше кацнала на близкото дърво птица с далекоглед.
— Извинете, господине, знаете ли къде се намира Лебедовото езеро?
— Аха — отвърна той, без да откъсне очи от птицата, — вървете по тази пътека до края й. След това има един завой и ще го намерите. Ама внимавайте, госпожице, тука човек лесно се загубва.
Джилиън му поблагодари и продължи нататък. Вече вървеше по края на езерцето, когато зърна Фийби, застанала на няколко метра пред нея.
— Фийби!
Джилиън приклекна, момиченцето се втурна към нея и тя го прегърна здраво. След това я поотдръпна от себе си, за да я огледа.
— Липсваше ми!
— И ти ми липсваше. — Фийби я погледна изпитателно. — Защо си отиде?
Джилиън я хвана за ръката и двете тръгнаха заедно. Мъчеше се да намери простички думи за една не толкова проста ситуация.
— Спомняш ли си как дойде при баща си, когато госпожица Стаутуел те доведе?
— Аха.
— И си спомняш, когато ти казах, че си дошла да живееш при него, защото той е твой баща и неговият дом е твой дом. Е, аз също имам семейство и трябва да се върна при тях, така както и ти се върна при баща ти.
