— И аз й го обясних по подобен начин.
Джилиън се стресна от неочаквания глас. Не беше на Касия.
— Здравей, Джилиън.
Данте стоеше на няколко крачки от тях под огромен дъб, скръстил ръце на гърдите си и разкрачен. Ветрецът развяваше леко тъмната му коса. Изглеждаше страшно красив, сякаш излязъл от някакъв сън. Ако Джилиън затвореше очи, почти можеше да повярва, че се намират в Уайлдууд.
Тя го погледна. Стотици пъти през последните няколко дни се бе питала какво ли ще е да го види отново. Питаше се дали нещата, които й бяха наговорили за него, ще накарат сърцето й да не бие толкова бързо, когато той е наблизо. Не, не се бе променило нищо.
— Здравей, Данте — рече тя.
— Радвам се да те видя, Джилиън. — Приближи се до нея. — Фийби не е единствената, на която липсваш.
— Значи съжаляваш за решението си?
— За решението ми ли?
— Да, за решението си да напуснеш Адамли Хаус, преди да съм се върнала с Дори и Клер от ателието на мадам Олга.
Данте се усмихна тъжно.
— Беше ми казано да напусна Адамли Хаус, Джилиън. Веднага след като бях предупреден никога повече да не се опитвам да те виждам.
Джилиън смръщи вежди.
— Не разбирам. Когато се прибрах и видях, че те няма, съвсем естествено предположих, че си решил да ме оставиш там и…
— И естествено семейството ти не направи нищо, за да те накара да мислиш другояче. Забравяш нещо, Джилиън. Аз ти обещах. Казах ти, че няма да те оставя там, освен ако не го искаш. Не лъжа, следователно нямаше да наруша обещанието си, освен ако не съм бил принуден.
— Но ти не беше там — каза тя, като все още се опитваше да осмисли нещата.
— Не бях там, когато ти си се прибрала, защото баща ти ми нареди да си вървя. Той е нагласил цялата работа още преди да пристигнем в дома ти сутринта. Беше глупаво от моя страна да си помисля, че няма да направи нещо такова. На Дори и Клер е било наредено да не те връщат обратно, докато аз не си отида. Не знаех къде са те отвели, нито как са те убедили да тръгнеш с тях. Нямах друг избор, освен да си отида.
— Дори и Клер ми казаха, че трябвало да свършат една бърза работа. Поканиха ме да отида с тях и казаха, че може би ще се забавиш с маркиза. Увериха ме, че ще се върнем, преди да сте свършили. Помислих си, че това ще ми даде възможност да ги поопозная, за да видя дали ще мога да си ги спомня. Нямах причина да не им вярвам. Мисля, че аз излязох глупава.
— Ти, Джилиън, си последният човек, когото бих помислил за глупав. Била си твърде доверчива. И се надявам да не си загубила това си качество. — Данте погледна Фийби, която все още стискаше здраво ръката на Джилиън. — Фийби, мога ли да те помоля да отидеш до брега за няколко минути? Ако погледнеш внимателно, може и да зърнеш онази голяма оранжева риба, която живее в езерцето. Наричат я Тритон. Говори се, че ако я видиш, можеш да си пожелаеш нещо и то ще се сбъдне.
Фийби погледна Джилиън, сякаш се страхуваше, че отново може да изчезне.
— Всичко е наред — успокои я Джилиън. — Този път няма да си отида, без да съм се сбогувала с теб. Обещавам.
— Ще дойдем при теб след няколко минути — каза Данте.
— Да, милорд.
Джилиън наблюдаваше как Фийби върви бавно по брега на езерцето. Черните коси на момиченцето, прибрани назад с бледосиня панделка в тон с роклята, блестяха на слънцето.
— Нарича те „милорд“.
— Да, макар и да дойдох до заключението, че не се дължи на нещата, които са й разправяли за мен. Предполагам, че никой мъж не е наричала „татко“, дори и този, когото е познавала преди мен. — Данте помълча малко, после каза: — И на теб са ти говорили разни неща за мен, нали, Джилиън?
Джилиън продължи да наблюдава Фийби, която вървеше близо до водата и търсеше оранжевата риба.
— Да.
— Би ли ми казала какви са някои от тези неща?
Джилиън го погледна мълчаливо.
— Няма да те лъжа, Джилиън.
Тя го погледа още малко. Вярваше му. Той щеше да й каже истината.
— Казаха ми, че те наричат Разгулния граф, защото си имал много връзки с омъжени жени.
Данте издиша бавно.
— Да, Джилиън, имал съм много връзки с омъжени жени. Може и да не ти се струва вероятно и може би няма да го разбереш, но съм доста дискретен относно тази страна на живота ми.
— Дискретен?
— Да, за разлика от много мъже в двореца, но няма да се опитвам да защитавам миналото си пред теб. То не може вече да бъде променено. Само мога да кажа, че никога не съм съсипвал невинно момиче и никога не съм разрушавал щастлив брак. Жените, които съм познавал интимно, са били винаги нещастно омъжени. Не се интересувах от връзки, които щяха да донесат заплетени положения. Нямах намерение да се женя. Нямах желание да подвеждам някоя дама да си мисли, че може да промени решението ми. Не знам какво повече мога да ти кажа, Джилиън. Това просто се е случило и сега е моя отговорност да живея с тази мисъл.
Джилиън помисли върху думите на Данте. Струваха й се напълно правдоподобни. Той беше мъж, видял много от света. Никой не можеше да очаква, че той няма да има опит с жените. Джилиън реши да спомене за останалото, което й бе съобщено.
— Клер ми каза, че сте били любовници.
— Погледни ме в очите, Джилиън.
Джилиън се подчини. В златистокафявите дълбини видя да проблясва нещо — огън, който я обгърна цялата. Тя си пое дълбоко дъх и го задържа.
— Не съм бил любовник на Клер. Ти беше твърде малка, за да знаеш, но преди събитията отпреди пет години наричах брат ти мой приятел. Никога не съм се хвалил с жените, с които съм бил, но както става с тези неща, когато Клер пусна слуховете за някаква наша връзка, хората започнаха да говорят. Приказваше се, че съм имал връзки с жени, които дори не познавам. Но Клер — е, познавах я от Реджи. Тя ми даде ясно да разбера, че иска да има по-интимни отношения с мен, но аз й отказах. Никога не бих сложил рога на свой приятел. Клер ужасно се ядоса и не след дълго из залите започна да се шушука. Не мина и много време, преди Реджи да започне да ме търси и да настоява да се дуелираме.
— И ти отказа?
— Да, разбира се, че му отказах, но Реджиналд не се примиряваше с това. Един ден той ме предизвика прекалено много. Принуди ме да направя нещо, за което ще съжалявам до края на живота си.
В очите му се изписа искрено съжаление. Джилиън го докосна по ръката.
— Какво се случи?
— Предложих на Реджиналд да проследи някой ден Клер, когато тя води Алек на среща е истинския му баща.
Джилиън ахна.
— Искаш да кажеш, че всъщност Алек не е истински син на Реджиналд?
— Не, не е. Макар и да носи името Форестър, всъщност е син на виконт Лимли.
Тогава на Джилиън й просветна.
— Ето защо Марселъс ми каза, че проблемите между Реджиналд и Клер датират от дълго време преди това, което казва, че е имала с теб.
— Почти всички в двореца знаеха, че Алек не е син на Реджиналд. Но, невероятно, по някакъв начин Реджи не знаеше това. Аз никога нямаше да му кажа истината. Тя отне на Реджиналд гордостта, а това не
