— Ваната за вашата баня, милейди — каза момче на около петнадесет години. Заедно с друго момче, приблизително на същата възраст, носеха вана, очевидно използвана повече за пране, отколкото за къпане. Второто момче извади калъп сапун.
— Госпожа Кръч каза да ви дам това. След минутка ще донесем и водата.
След тези думи те си отидоха.
— Ще сляза в салона, докато свършиш — рече Данте и ги последва.
Малко по-късно спря пред вратата на стаята им. Заслуша се за плясък на вода. Не се чуваше нищо.
— Джилиън?
Последва момент тишина, след което резето изщрака и вратата се отвори.
— Започнах да се питам дали все пак не си решил да прекараш нощта с конете — каза Джилиън.
Данте стоеше на вратата и я гледаше. Тя отиде до един стол близо до огъня и започна да суши косата си с кърпа. След това прокара пръсти през мокрите кичури и ги отмахна от лицето си. Носеше само една риза и когато мина покрай него, Данте усети уханието на лавандулов сапун.
Той пое дълбоко дъх.
— Мога да се върна по-късно, ако още не си свършила…
— Не, привърших с банята и госпожа Кръч скоро ще изпрати вечерята ни. — Тя го погледна и се усмихна. — Можеш, разбира се, да си съблечеш сакото, освен ако не възнамеряваш да спиш с него.
Данте свали дрехата си и я постави на гърба на един стол. След това се обърна към Джилиън и замръзна. Сега тя стоеше точно пред камината. Тялото й се очертаваше ясно през ризата — краката, хълбоците, гърдите й. В стаята сякаш изведнъж стана горещо.
На вратата се почука и влезе жената на съдържателя с вечерята.
— Надявам се лейди да е харесала сапуна — каза тя и остави табла с яхния от месо и зеленчуци, резени сирене и ябълков сладкиш.
— Да, благодаря ви — отвърна Джилиън.
Когато седнаха на малката масичка до огъня, Данте се опита да съсредоточи вниманието си върху храната.
— Какво има, Данте?
Той вдигна поглед от вечерята, от която бе хапнал съвсем мъничко.
— Нищо.
— Изглеждаш доста замислен.
— Просто нямам търпение да се приберем в Уайлдууд.
И да се махна от тази стая, преди да съм изгорял от жаждата да те направя моя.
Джилиън се изправи.
— Като че ли не съм толкова гладна, колкото си мислех. — Тя погледна към чинията на Данте. — Както изглежда, ти също.
Отиде до леглото, отметна завивките и легна.
— Мисля, че вече ще се оттегля. Стъбс каза, че ни чака дълго и изморително пътуване. Ти идваш ли?
Не можеше повече да издържа. Гледката с Джилиън, която го канеше да легне до нея, бе на път да смаже волята му.
— Не, Джилиън. В крайна сметка е по-добре да спя в конюшнята.
— Защо, милорд? Разсърдих ли те с нещо?
— Да го кажем с по-прости думи, Джилиън. Просто не мога да се доверя на себе си да лежа с теб в едно и също легло и да не те докосна.
Джилиън се усмихна.
— Леглото не е толкова голямо, че да очаквам, че изобщо няма да се докосваме.
— Когато казах „докосване“, имах предвид нещо повече от буквалния смисъл на думата. Не мога да си имам доверие да бъда толкова близо до теб, когато не мога да мисля за нищо друго, освен да те имам. Тази вечер си прекалено хубава, Джилиън. Сега се опитвам да живея почтено и морално, но волята ми има граници. Ако спя с теб, могат да се случат някои неща и всичко, което си чувала за мен, ще стане истина. Ти си невинна и аз няма да се възползвам. Това, което мога да кажа за себе си със сигурност, е, че никога не съм спал с неомъжена жена и нямам намерение да започна сега.
Джилиън го погледна и каза е обичайния си тон, сякаш това бе най-логичното обяснение на проблема им:
— Ами тогава ожени се за мен.
ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
Джилиън бе застанала толкова близо до Данте, че главата му се напълни със сладко лавандулово ухание. Косата й беше изсъхнала и падаше като водопад от къдрици по раменете й. Струваше му всичката воля, която можа да намери у себе си, за да не я сграбчи в прегръдките, омъжена или не, да я отнесе в леглото и да я люби до изгрев-слънце.
Но някак, може би по милостта на някой светец, който го пазеше отгоре, не го направи.
— Не ми отговори, милорд.
Данте я погледна.
— Не мога да се сетя за жена, за която искам да се оженя повече, отколкото за теб.
Джилиън се усмихна.
— Значи решихме нашата дилема, милорд. Какво ще правиш сега?
Данте се извърна настрани, защото ако останеше с нея още малко, нямаше да успее да се въздържи.
— Ще се видим утре, милейди. Тръгваме призори, защото не искам да чакам и секунда повече, за да те направя моя жена.
Джилиън го гледаше как си отива. Дори и след като загаси свещите и си легна, се питаше защо постъпи толкова нелепо. Не че съжаляваше, задето му бе предложила брак. Лежейки в леглото, неспособна да заспи; неспособна да прави нищо друго, освен да си мисли за Данте и да го желае при себе си, се питаше дали е могла да го убеди да пристъпи принципите си поне този единствен път.
Но даже докато го мислеше, знаеше, че в този случай Данте има нужда да може да казва на всекиго, че все пак си е останал джентълмен.
Каретата се отби от пътя и спря на една полянка, заобиколена с високи брястове. Започваше да се смрачава. Джилиън погледна през прозореца и видя наблизо малка каменна сграда. Данте, който яздеше Фюри още от тръгването им от хана, тъкмо влизаше вътре.
Джилиън отвори вратата, но не излезе.
— Стъбс, защо спряхме тук? Лорд Морган каза, че ще стигнем Уайлдууд на смрачаване. Да не сме се загубили?
— Н-не, м-милейди. Н-не сме с-се заг-губили. В-вече сме м-много близо д-до Уайлд-дууд. С-само на ч-час път. Н-не-гово б-благородие рече, ч-че трябвало да спрем т-тука, че д-да свърши н-някаква раб-бота.
Работа ли? Джилиън се запита каква ли може да бъде, но после си спомни, че Данте помага на онези нещастни жители на Ейъм. Несъмнено беше спрял тук, преди да стигнат Уайлдууд, за да види как вървят нещата.
— Благодаря ти, Стъбс. Сигурна съм, че Негово благородие няма да се бави дълго.
Наистина стана така.
— Би ли дошла с мен? — каза Данте, като отвори вратата на каретата.
— Какво има, милорд? Нещо случило ли се е? Да не би селяните да имат нужда от повече помощ?
Данте вече й помагаше да слезе от каретата.
— Селяни ли?
— Да, не спря ли тук, за да видиш как вървят нещата в селото с чумата?
— Не, Джилиън, грешиш. Селото, в което се намираме сега, не е Ейъм. Нарича се Пийк Форест и се
