Салман Рушди се ражда през 1947 г, в Бомбай. Родителите му са заможни и образовани мюсюлмани, В дома му се говори на урду и английски, а малкият Салам (както галено го наричат в детинството) бързо овладява богатството и на двата езика. Момчето е будно и отрано има влечение към книгите, като изключително го пленяват великолепните приказки в 1001 нощ. Началното си образование Рушди започва в училище на британски мисионери, а на 13 години вече е стипендиант в Албиона. След завършването на задължителния курс постъпва в Кралския колеж в Кеймбридж.
Както и трябва да се очаква, обучението на Острова видимо променя неговите схващания за религията, която никога не е играла твърде голяма роля в семейството му. След завършването на колежа бъдещият писател се връща в Карачи, където се е установила фамилията. Тук започва работа в телевизията, но успехът бяга от него и той решава да се върне в Европа. Отново в Англия Рушди се пробва на актьорското поприще, играейки за театрална трупа в Кенингтън. Опитва късмета си и като автор на рекламни текстове при Оггиви и Мейтърс и Чарлз Бейкър, но през цялото време се занимава с литературно творчество.
Първото произведение на С. Рушди, Книга за Пир, излиза през 1972, а през 1975 г. следва фантастичният роман Гримус, за който авторът черпи идеи от суфистката поема от 12 в. Съвещанието на птиците. Следващият роман на Рушди Среднощни деца (1981 г.) получава една от най-престижните английски литературни награди — Букър, като наскоро организационният комитет обяви, че романът на Рушди е най-доброто произведение, награждавано през 25-годишното съществуване на приза. Романът му спечелва световна известност и омразата на официална Индия (където е забранен), — заради неласкавия портрет на Индира Ганди и нейния син Санджив, забъркан в противоречива програма за стерилизация. В следващия роман Срам (1983 г.) главни герои са членовете на богато семейство. Авторът използва семейната история като метафора на Пакистан, където книгата е забранена. През 1988 г. Рушди печели наградата Уайтбред за четвъртия си роман — Сатанински строфи. Книгата е забранена в Индия и Южна Африка и горена по улиците в Брадфорд, Йоркшир. Когато аятолах Хомейни призовава ревностните мюсюлмани да екзекутират писателя и издателите на книгата, Рушди е принуден да се скрие. По това бреме един от помощниците на Хомейни предлага 1 млн. долара за главата на писателя. През 1993 г. норвежкият издател на Рушди Вилям Нигаард е прострелян 4 пъти в гърба и едва оживява, а японският преводач на романа е убит. През 1997 г. наградата за главата на автора е удвоена, а през 1998 г. главният прокурор на Иран Мортеза Мокдале поднови смъртната присъда. През 1990 г. Рушди публикува есето Добросъвестно, за да омиротвори критиците си с извинение, в което потвърждава уважението си към исляма. Но иранските духовници не отменят присъдата. Последната Въздишка на мавъра (1995 г.) е центриран около съвременната история на Индия и изследва дейността на десните индуистки терористи, насочени срещу индийските мюсюлмани от низшите касти. Действието на Почвата под краката й (1999 г.) се развива сред хедонистични рокзвезди, размесвайки разказа с митология и елементи от научната фантастика. След религиозната смъртна присъда Рушди живее извън обществото, криейки се от убийци, но продължава да пише и публикува. Женен е два пъти. През 1976 г. за Клариса Луард и през 1988 г. за американската писателка Мериън Уигинс, но този брак се разпада заради наложения им нелегален живот. През септември 1998 г. иранското правителство заяви, че държавата няма да изпълни фетвата или да окуражава някой да го стори. Но през февруари 1999 г. аятолах Хасан Саней обеща награда от 2,8 млн. долара за убийството на писателя.
В една зимна утрин малко преди разсъмване високо над Ламанша се взривява един джъмбоджет. Сред отломките две фигури падат към океана без парашути: Гавраил Фаришта, легендарната индийска филмова звезда, и Саладин Чамча, човекът с хилядата гласове, постигналият всичко яростен англофил, вкопчени един в друг, те фучат надолу и накрая са изхвърлени живи на покрития със сняг пясък на английския бряг. Чудо, но двойствено, защото скоро става ясно, че върху им се стоварват любопитни промени. Изглежда Гавраил е придобил ореол, докато за ужас на Саладин краката му стават по-космати, стъпалата му се превръщат в копита и от слепоочията му избиват рога. Така започват нашумелите Сатанински строфи. Гавраил и Саладин са протагонисти във Вечната борба между Доброто и Злото. Но кое какво е? Може ли демоните да са ангелоподобни? Може ли ангелите да са преоблечени демони? Докато двамата мъже падат през разказа, както и през времето и пространството към своя финален сблъсък, ние ставаме свидетели на цикъл необикновени истории, приказки за любов и страст, предателство и вяра: историята на Айша, обвитата в пеперуди визионерка, която повежда цяло индийско село на невъзможно поклонение; на Алилуя, алпинистката, преследвана от дух, който я подтиква да предприеме самоубийствен опит за самотно изкачване на Еверест; на убийства, метаморфози и безредици в един Лондон, видим, но незабелязван; и разбира се, историята на Махунд, пророка на Джахилия, града от пясък; Махунд, получателят на едно откровение, в което сатанински строфи се смесват с божествени. В тази прилична на голям кръговрат книга, където минало и бъдеще яростно се преследват, Салман Рушди ни повежда на епическо пътешествие сред сълзи и смях, на вълшебни истории и учудващи полети па фантазията, едно пътешествие към Злото и Доброто, които лежат неделими като сиамски близнаци в сърцата на жени и мъже.
Любен Лачански
В един все по-фундаменталистки свят изразяването на нови вярвания става все по-опасно, особено ако това предположение предизвиква една вече кодифицирана истина. Новите мислители, които недвусмислено предизвикват статуквото, попадат под строгата лупа на двете крайности: десните преторианци и либералните леви едногласно отричат и отлъчват всяко ново изражение като безсрамно, особено ако предизвиква някакво страстно религиозно или политическо вярване. Реакцията срещу Сатанински строфи на Салман Рушди се изразяваше главно в моралното възмущение на вярващи мюсюлмани и строго неприемане от уважавани творци. Рушди отблъсна много от световните религиозни общности, политически режими и културни братства с публикувания през 1989 г. роман за съвременния свят и раждането на една непрестанно растяща религия — исляма.
По подобен начин публикуваният през 1939 г. роман на Михаил Булгаков Майсторът и Маргарита хвърля хетеродоксален поглед върху генезиса на християнството и света на комунистическа Москва от 20-те години. Той също богохулства срещу едно религиозно чувство, поставяйки под въпрос произхода на религия, която милиони по света смятат за свещена Двата романа споделят общата загриженост за ролята на твореца в съвременното общество. Трябва ли той да бъде пионка на държавата, писач на пропаганда и защитник на благословените от държавата цели, или трябва да пренебрегва утвърдените от нея истини 6 търсене на своята собствена no-висша действителност? Ако творецът избере този път, каква стойност имат продуктите на неговото творчество за обществото или човечеството изобщо? Каква е и отговорността на индивида при интерпретирането на работата на твореца? Може ли индивидът да решава какви са достойнствата на неговата творба или това решение трябва да бъде санкционирано от държавата? Тези естетически проблеми се дебатират откакто човечеството за пръв път започва да произвежда изкуство. В Диалозите си Платон, един от първите естети б света, засяга тези въпроси и разработва системен подход към творчеството и неговата интерпретация. Рушди и Булгаков разглеждат твореца като някой, който разбърква статуквото. Без спорове обществото и която и да е институция (колективна или индивидуална) може да стане самодоволна или предразположена към тирания. Рушди и Булгаков представляват бунтовния и безкомпромисен творец като герой и критикуват и ругаят масите за тяхното безкритично приемане на людски или правителствени визии за истина. Творецът предлага различна истина, която обикновено го излага на присмех, обиди и понякога смърт и дава на наблюдателите пример за индивидуалност. Затова Рушди и Булгаков се възхищават от твореца и неговата творба, тъй като те представляват истината на един индивид. И двамата се отвращават от предаността на немислещите маси към нечие изкуство. Тези размисли са важни за разбирането на двата романа и дават пример за силата и
