Сатанински строфи

предаността, които са нужни, за да предизвикаш общоприетите вярвания с оригинални мисли. Това е урок, който Животът на Рушди онагледява и кара чувствителните и мисловни читатели да се запитат: Каква идея е той? Каква съм аз?

Джордж Р. Лукас

Много читатели на Запад смятат романа за бляскава атака срещу религиозния фанатизъм. За много мюсюлмани от Изток и Запад той е злонамерено нападение срещу техните най-съкровени вярвания. Има и други мнения: либерални и консервативни християни не харесват неговата непочтителност, а либералните мюсюлмани не одобряват фетвата срещу Рушди и подкрепят неговото право да публикува и дори се възхищават от творчеството му. Но важният дебат, онзи, който има значение в реалния свят, е между крайностите, а между тях сякаш остава една непреодолима пропаст. Ислямът е религиозна традиция, който в много от най-влиятелните си кръгове съзнателно се стреми към самопречистване от модерните либерални тенденции. Въпреки че съществуват дълги и къси ислямски приказки и има множество високо ценени автори на проза, модерният роман не е удобна литературна форма в мюсюлманския свят. Често той се идентифицира със Запада, с простото забавление и разпуснатите нрави. Освен това мюсюлманските писатели, които създават романи, често са критични към традицията.

Почти фаталното нападение срещу Наджиб Махфуз, египетския носител на Нобелова награда за литература, илюстрира опасностите, пред които са изправени и най-прославените автори в епохата на религиозна поляризация. Можем да сме сигурни, че повечето мюсюлмани се отвращават от подобни атаки Но чувствата, които ги предизвикват, са добре познати в страни като Египет, Иран, Пакистан и дори Турция. За консервативния мюсюлманин ислямът не е просто религия в смисъла, който повечето хора от Запада влагат в този термин — лична вяра, която дарява надежда и утеха в един светски свят. Ислямът е начин на Живот, законник, всеобхващаща културна рамка, в която романите са определено маловажни и потенциално опасни. Това, че един обикновен романист смее да осмива основите на вярата, е нетърпимо. В западната европейска традиция на романите се гледа по съвсем различен начин. След разрушително успешните атаки на Просвещението от XVIII век срещу християнството интелектуалците на Запад почти изцяло зарязаха християнската рамка, като обясняващ всичко светоглед. За мнозина религията се превърна във враг, в потисник на свободомислието, враг на науката и прогреса. Въпреки че и християнството от бреме на бреме поражда радикални форми (например Католическото работническо движение и Освободителната теология) отношението към религията на онзи тип хора, които ценят сериозната литература, е отрицателно. Така наречените католически писатели като Т. С. Елиът и Греъм Грийн по-често изразяват съмнения, отколкото вяра. И дори най-великият християнски роман — Братя Карамазови на Фьодор Достоевски — е толкова мъчителен в изследването на предизвикателствата на вярата, че вероятно е отблъснал повече хора от нея, отколкото е привлякъл. Защото докато религията се опитва да привилегирова един език над всички останали, романът винаги е бил място за спорове между различни езици, ценности и разкази за променящите се отношения между тях, които са властови отношения. Романът не се опитва да установи привилегирован език, а настоява за свободата да рисува и анализира борбата между различните претенденти за подобни привилегии. Карлос Фуентес нарече романа „привилегирована арена“. Той не претендира за други права, освен да бъде сцената, на която да се провеждат големите дебати за обществото.

През XX век на романа започна да се гледа като на изначално опозиционен и критичен към културата, която го е създала. Той по-скоро предизвиква, а не предлага ценности. Модерните романи са хвалени за тяхната смелост да изобличават лицемерието, да предизвикват традицията, да изследват табуизирани теми. Типичен отговор на фетвата е заявлението на Силвия Албертаци: Свободата на словото е по-важна от обидата, която може да причини една книга. Това изявление е немислимо в дълбоко религиозна култура.

Самият Рушди произхожда от либерално семейство, което не е силно привързано към религиозните традиции: Моите отношения с формалната религиозна вяра са шарени Израснал съм в индийско мюсюлманско семейство и въпреки че и двамата ми родители бяха вярващи, нито един от тях не беше настоятелен или доктринер. Два или три пъти годишно по време на големите религиозни празници намирах кат нови дрехи край леглото си, обличах ги и отивах с баща си на голямата молитва пред Петъчната джамия в Бомбай, за да падам и ставам с множеството, мърморейки неразбираемия арабски, точно както децата католици правят или по-скоро правеха с латинския. През останалата част на годината религията ми минаваше на заден план. Аз имах бавачка-християнка, за която на Коледа украсявахме елха и пеехме песнички за бебето Исус, без да се чувстваме ни най-малко неловко. Моите приятели бяха индуси, сикхи и парси и това не ми се струваше особено важно („В Бога се уповаваме“).

По времето, когато пише романа, той явно не се смята за мюсюлманин. Със сигурност Рушди никога не е бил почитател на онзи вид ислям, който смята, че неверието е криминално престъпление. Той е повлиян от ранния период на западната и източната романистика и като писател е приел Великата модерна гледна точка, че писането на откровено спорна белетристика е мисия, а може би и задължение. Сатанински строфи са друг етап в една постоянна критика на подобен екстремизъм. Обаче онова, което ги направи различни, е, че той избра да критикува не само модерни религиозни водачи като аятолах Хомейни, но посмя да постави под въпрос самите корени на исляма: вдъхновената природа на Корана и авторитета на пророка Мохамед. За един светски европеец критиката на исляма в романа изглежда много мека и експериментална. Но подобна на нея никога не е имало 6 мюсюлманския свят. Имало е свободомислещи и подигравчии, но те са били винаги изцяло несериозни. Изглежда Рушди се е опитал да стане мюсюлманския Волтер, но ислямът никога не е преминавал през етап на „висша критика“, на каквато Западът подложи Библията през последните два века. На светския Запад неговата критика се струва рутинна, но в ислямския Изток тя е неизразима. Модернистките предпоставки, от които произхожда, са неуместни и трудно разбираеми за него. Много мюсюлмански критици твърдят, че Сатанински строфи освен обиден роман е и лоша белетристика.

Смесицата от културни влияния, която Рушди нарича „етнификация“ на културата, е една от най- жизнерадостните страни на неговата творба. Той подхвърля фрази на хинди, арабски и урду, които карат западняка да се чувства малко аутсайдер. До голяма степен романът е критика на западния шовинизъм и на антиимигрантските предразсъдъци. Неговите индийци не са ангели, въпреки че понякога приемат формата на такива. Но никой не е изразил по-точно тази страна на романа от самия Рушди: „Сатанински строфи“ са всичко — това е светът, видян през очите на преселника. Извлечен е от опита от изкореняването, разчленяването и преображението (бавно или бързо, болезнено или приятно), които са обичайното състояние на преселника и от което си мисля, че може да бъде извлечена метафора за цялото човечество.

Сатаната, прикован така към едно скитническо, странстващо, неуседнало състояние, е без всякакво сигурно обиталище; въпреки че като последица от ангелската си природа има един вид империя в течната пустиня или въздуха, все пак това със сигурност е част от наказанието му да съществува… без нито едно определено място или пространство, което да му позволи да даде върху него покой на ходилото си.

Даниел Дефо, „Историята на Дявола“

I. АНГЕЛЪТ ДЖЕБРАИЛ

— 1 —