гърди, клатушкащи се от месести стебла, крилати котки, кентаври, и Чамча с неговото подсъзнание бяха завладени от представата, че и той също е придобил качеството облачност, ставайки метафоричен, хибриден, и сякаш се срастваше с човека, чиято глава сега се гушеше между краката му и чиито крака бяха обвити около дългия му патрициански врат.
Обаче тази личност нямаше време за такива „бомбастичности“, беше всъщност изобщо неспособна да се изживява „бомбастично“, след като току-що беше видяла от водовъртежа на облаците да се появява фигурата на една бляскава жена в брокатено сари в зелено и златно, с диамант на носа и лак, напръскан върху навитата й на висок кок коса, за да я предпазва от напора на вятъра по тези височини, докато спокойно седеше на един летящ килим.
— Реха Мерчант — поздрави я Джебраил. — Не можа да откриеш пътя към небето или какво?
Безчувствени думи, невъзможно обръщение към една умряла жена! Може би неговото объркано състояние на перпендикулярно падане би могло да се предложи като смекчаващо вината обстоятелство… Чамча, стискайки краката си, неразбиращ отправи питане:
— Какво става, по дяволите?
— Не я ли виждаш? — извика Джебраил. — Не виждаш ли проклетия й бухарски килим?
— Не, не, Гибо — прошепна гласът й в ушите му, — не очаквай да потвърди. Аз съм само за твоите очи, може би ще полудееш, какво си мислиш ти, намакул, ти, свинско изпражнение, любов моя. Със смъртта настъпва честността, любими мой, така че аз мога да те наричам с истинските ти имена.
Докато облачната Реха си мърмореше ругатни, Джебраил отново извика на Чамча:
— Спуно? Виждаш ли я, или не?
Саладин Чамча не виждаше нищо, не чуваше нищо, не казваше нищо. Джебраил беше сам срещу нея.
— Не биваше да го правиш — поучи я той. — Не, сър. Грях. Нечестива работа!
— О, сега можеш да ме поучаваш — засмя се тя. — Ти си оня с високоморалния тон, и таз добра. Ти ме напусна — напомни гласът й на ухото му, сякаш го гризеше по меката част. — Ти, луна на удоволствието ми, се скри зад облак. А аз останах в тъмнина, ослепена, погубена заради любов.
Той се уплаши.
— Какво искаш? Не, не ми казвай, просто си върви!
— Когато беше болен, не можех да те видя заради възможния скандал, ти знаеше, че не мога, стоях настрана заради теб, но след това ти ме наказа, използва го като извинение да си тръгнеш, като облак, зад който да се скриеш. Това, а също онази, ледената жена. Копеле! Сега, когато съм мъртва, забравих как да прощавам. Проклинам те, мой Джебраил, нека животът ти бъде ад! Ад, защото там ме изпрати ти, проклет да си, откъдето и да идваш, дяволе, където и да отиваш, глупако, наслади се на кървавото топване!
Проклятието на Реха; и след това строфи на език, който не разбираше, целият пронизителност и шипене, в които си помисли, че разгада, а може би не, повторено името Ал-Лат.12
Той се вкопчи в Чамча; те профучаха през дъното на облаците.
Скорост, чувството за скорост се завърна, свирейки своята страховита нота. Покривът от облаци отлетя нагоре, водната настилка връхлиташе по-близо, очите им се отвориха. Писък, същият писък, който трепкаше в червата му, когато Джебраил плуваше по небето, се изтръгна от устните на Чамча; слънчев сноп проби устата му и я освободи. Но те бяха падали през преображението на облаците, Чамча и Фаришта, и имаше една втечненост, една неопределеност по краищата им и когато слънчевата светлина удари Чамча, тя освободи нещо повече от шум:
— Лети — изкрещя Чамча на Джебраил. — Започвай да летиш, сега! — И добави, без да знае източника, втората заповед: — И пей!
Как новото идва на света? Как се ражда?
От какви съединявания, премествания, свързвания е направено?
Как оцелява, каквото е крайно и опасно? Какви компромиси, какви сделки, какви предателства към своята тайна природа трябва да направи, за да отблъсне екипа рушител, ангела унищожител, гилотината?
Раждането винаги ли е падение?
Имат ли ангелите крила? Могат ли хората да летят?
Когато мистър Саладин Чамча изпадна от облаците в Ламанша, той почувства сърцето си сграбчено от толкова неумолима сила, че разбра, че за него е невъзможно да умре. След това, когато краката му бяха отново здраво посадени на земята, той щеше да започне да се съмнява в това, да приписва неправдоподобностите на своя преход на объркването на възприятията му от взрива, а своето и на Джебраил оцеляване — на сляпо, глупаво щастие. Но по онова време не изпитваше съмнение; онова, което беше поело командването над него, беше волята за живот, неподправена, неустоима, чиста, и първото нещо, което тя направи, беше да го осведоми, че не иска да има нищо общо с патетичната му личност, това полупреустроено нещо от мимикрия и гласове, тя имаше намерение да отмине всичко това и той усети, че й се предава, да, продължавай, сякаш беше страничен наблюдател в собственото си съзнание, в собственото си тяло, защото тя започна точно в центъра на неговото тяло и се разпространи навън, превръщайки кръвта му в желязо, променяйки плътта му в стомана, освен че я усещаше като юмрук, който го е обгърнал отвън, държейки го по начин, който беше едновременно непоносимо стегнат и нетърпимо нежен; докато накрая не го завладя напълно и можеше да движи устата му, пръстите му, каквото си избереше, и щом веднъж се увери в своето господство, се разпростря навън от тялото му и сграбчи Джебраил Фаришта за топките.
— Пей — заповяда нещото на Джебраил. — Пей.
Чамча се държеше здраво за Джебраил, докато другият не започна първо бавно и после с увеличаваща се скорост и сила да маха ръцете си. Все по-силно и по-силно махаше и докато махаше, от него изригна песен и подобно песента на призрака на Реха Мерчант, тя беше пята на език, който не знаеше, по мелодия, която никога не беше чувал. Джебраил никога не отричаше чудото; за разлика от Чамча, който се опитваше да се разубеди в съществуването му, той никога не престана да твърди, че газалите са били небесни, че без песента махането е щяло да бъде напразно и че без махането със сигурност са щели да се ударят във вълните като скали или нещо такова и просто да се разбият на късове при съприкосновението със стегнатия барабан на морето. Вместо това те започнаха да намаляват скоростта. Колкото по-енергично Джебраил махаше и пееше, пееше и махаше, толкова по-ясно изразено беше забавянето, докато най-накрая двамата заплуваха към Ламанша подобно на късчета хартия в бриза.
Те бяха единствените оцелели от крушението, единствените, които паднаха от „Бостан“ и живееха. Бяха намерени изхвърлени от вълните на един плаж. По-приказливият от двамата, онзи с пурпурната риза, се кълнеше с несвързани думи, че са вървели по водата, че вълните са ги пренесли нежно до брега; но другият, на чиято глава като по магия беше прилепнало наквасено бомбе, отрече това:
— Боже, имахме късмет — каза той. — Колко щастлив можеш да бъдеш?
Аз очевидно знам истината. Наблюдавах цялото това нещо. Колкото до вездесъщност и всесилност, засега не предявявам претенции, но надявам се, мога да се справя с подобно нещо. Чамча го желаеше и Фаришта направи каквото беше пожелано.
Кой беше създателят на чудото?
От какъв вид — ангелска, сатанинска — беше песента на Фаришта?
Кой съм аз?
Нека го кажем така: кой притежава най-добрите мелодии?
Това бяха първите думи, които Джебраил Фаришта, неправдоподобен като морска звезда, каза на ухото му, когато се събуди на заснежения английски плаж:
— Преродени отново, Спуно, ти и аз. Честит рожден ден, мистър, честит рожден ден!
При което Саладин Чамча се закашля, запръска слюнки, отвори очите си и както подобава на новородено бебе, избухна в глупави сълзи.
— 2 —
Прераждането винаги е било много важно за Джебраил, петнадесет години най-голямата звезда в историята на индийското кино, дори преди като „по чудо“ да победи Кошмара, за който всички бяха
