изрази между другите неща своето силно раздразнение, че тялото му било намерено от китайската експедиция през 1960. — Малките жълти педали имаха нахалството, безочието да заснемат трупа ми.“ Алилуя Коун беше поразена от яркото жълто-черно шотландско каре на безупречния му къс голф. Всичко това разказа на момичетата от девическото училище в Брикхол Фийлдс, които бяха написали толкова много писма с молба да говори пред тях, че тя не можеше да откаже. „Трябва да го направите — молеха се те писмено. — Вие дори живеете тук.“ От прозореца на класната стая тя можеше да различи апартамента си от другата страна на парка, едва видим през засилващия се снеговалеж.
Онова, което не каза на класа, беше следното: когато призракът на Морис Уилсън описа с търпеливи подробности своето собствено изкачване и също така следсмъртните си открития, например бавния, със заобикалки, безкрайно деликатен и неизменно непродуктивен ритуал на чифтосването на йети, който той беше наблюдавал скоро на Южен Кол — на нея й се стори, че нейното видение на ексцентрика от 1934, първото човешко същество, опитало да изкачи само Еверест, сам един вид ненавистен снежен човек136, не е било случайност, а някакъв вид наблюдателен пост, една декларация за родство. Едно предсказание за бъдещето може би, защото беше в момента на раждането на тайната й мечта, невъзможното нещо: мечтата за самотното изкачване. Също така беше възможно Морис Уилсън да е ангелът на нейната смърт.
— Исках да говоря за призраци — казваше тя, — защото повечето планинари, когато слязат от върховете долу, започват да се чувстват неудобно и оставят тези истории извън отчетите си. Но те съществуват, трябва да призная, въпреки че съм от типа, който винаги е стъпвал здраво на земята.
Това беше смешка. Краката й. Дори преди изкачването на Еверест тя беше започнала да страда от остри болки и беше осведомена от своята домашна лекарка, една нетърпяща глупости бомбайка на име д-р Мистри, че страда от дюстабан. „Казано с прости думи, плоски стъпала.“ Нейните сводове, по начало слаби, бяха допълнително отслабени от годините с носене на маратонки и други неподходящи обувки. Д-р Мистри не можа да препоръча много: упражнения със свиване на пръстите, тичане с боси крака нагоре по стълбите, качествени обувни артикули. „Ти си достатъчно млада — каза тя. — Ако полагаш: грижи, ще живееш. Ако ли не, ще бъдеш инвалид на четиридесет.“ Когато Джебраил — по дяволите! — чу, че е изкачила Еверест с бодежи в краката, той започна да я нарича своя копринка. Беше прочел една книга на Бъмпър с приказки, където намери историята на една русалка, която напуска океана и приема човешки облик заради мъжа, когото обича. Тя получава крака вместо перки, но всяка стъпка, която прави, за нея е агония, сякаш ходи върху натрошени стъкла; въпреки това тя продължава да крачи напред по сушата, все по-далеч от океана. Ти го направи заради една планина, каза той. Би ли го направила за мъж?
Тя скри болките в краката от спътниците си планинари, защото съблазънта на Еверест беше тъй съкрушителна. Но сега болката беше все още тук, нарастваща, ако изобщо имаше разлика, по-силна. Късмет, една вродена слабост се оказа букаи за краката й. Край на приключението, помисли си Али; предадена от краката си. Образът на букаи остана в съзнанието й. Проклети китайци, размишляваше тя, повтаряйки призрака на Уилсън.
„За някои хора животът е толкова лесен — плака тя в обятията на Джебраил Фаришта. — Защо не свършват техните проклети крака?“ Беше я целунал по челото. „За теб винаги ще бъде борба — беше казал. — Искаш го прекалено силно.“
Класът я чакаше, като ставаше все по-нетърпелив от всичките тези приказки за фантоми. Те искаха историята, нейната история. Искаха да застанат на върха на планината. Знаете ли какво изпитва човек, искаше да ги попита тя, когато целият ти живот е съсредоточен върху един момент, дълъг няколко часа? Знаете ли какво е, когато единствената посока е надолу?
— Бях във втората двойка с шерпа Пемба — каза тя. — Времето беше отлично. Толкова ясно, че човек можеше да погледне направо през небето към онова, което лежи отвъд. Първата двойка вече трябва да е стигнала върха, казах на Пемба. Времето се задържа и ние можем да вървим. Пемба стана много сериозен, голяма промяна, защото той беше един от клоуните на експедицията. Никога не е бил на връх преди, както и аз. На този етап нямах планове да вървя без кислород, но когато видях, че Пемба има подобно намерение, си помислих, о’кей, аз също. Беше глупава прищявка, наистина непрофесионална, но внезапно исках да бъда жена, седнала на върха на шибаната планина, човешко същество, а не машина за дишане. Пемба каза: Али биби, не го правете, но аз просто тръгнах. След малко минахме край другите слизащи надолу и аз можах да видя прекрасното нещо в техните очи. Те бяха толкова надрусани, обхванати от такъв възторг, че дори не забелязаха, че не нося кислородната екипировка. Бъдете внимателни, извикаха ни, оглеждайте се за ангели. Пемба беше попаднал на добър ритъм на дишане и аз поех в крачка с него, вдишвайки с неговото вдишване и издишвайки с неговото издишване. Почувствах, че нещо повдигна върха на главата ми и просто се хилех, хилех се от ухо до ухо, и когато Пемба поглеждаше към мен, можех да видя, че и той го прави. Приличаше на гримаса, на болка, но беше просто глупашка радост. — Тя беше жена, докарана до трансцендентност, до чудото на душата, от тежките физически усилия да се издърпа по покрита с лед висока скала. — В този момент — каза тя на момичетата, които се изкачваха до нея стъпка по стъпка през целия път, — повярвах на всичко: че вселената има звук, че можеш да повдигнеш булото и да видиш лицето на Бог, всичко. Видях Хималаите да се простират под мен и това също беше Божието лице. Пемба трябва да е забелязал нещо в изражението ми, което го е обезпокоило, защото ми извика: Внимавайте, Али биби, височината. Спомням си един вид реене над последния склон нагоре към върха и тогава бяхме там, със стените, пропадащи от всяка страна. Такава светлина: вселената, пречистена в светлина. Исках да разкъсам дрехите си и да я попия с кожата си. — Никакъв кикот от класа. Те танцуваха голи с нея по покрива на света. — Тогава започнаха виденията, дъги, преобръщащи се и танцуващи в небето, сиянието, изливащо се надолу подобно на водопад от слънцето, и там имаше ангели, другите не се бяха пошегували. Аз ги видях, както и шерпът Пемба. Ние бяхме на колене пред тях. Неговите зеници изглеждаха бели, както и моите. Сигурна съм. Вероятно щяхме да умрем там, ослепели от снега и оглупели от височината, но тогава чух шум, силен остър гръм като от пушка. Той ме изтръгна от това. Трябваше да крещя на Пем, докато и той също се отърси и поехме надолу. Времето се променяше бързо, задаваше се снежна буря. Сега въздухът беше тежък, тежест вместо тази светлина, тази лекота. Едва стигнахме до мястото за среща и четиримата се стоварихме в малката палатка на Лагер 6, двадесет и седем хиляди фута. Там не се говори много. Ние всички трябваше да изкачим отново нашия Еверест, отново и отново цялата нощ. Но в един момент попитах: „Какъв беше този шум? Някой от вас ли стреля с пушка?“ Те ме гледаха сякаш не съм с всичкия си. Кой би направил нещо толкова тъпо на тази височина, казаха те, и във всеки случай, Али, знаеш много добре, че никъде в планината няма пушки. Естествено те бяха прави, но аз го чух, толкова зная: бум-бум, изстрел и ехо. Това е — завърши тя рязко. — Край. Историята на моя живот.
Тя вдигна един бастун със сребърна дръжка и се приготви да си тръгне. Учителката, мисис Бери, излезе напред, за да изрече обичайните баналности. Но момичетата не можеха да се откажат.
— Какво беше това в края на краищата, Али? — настояха те; и тя, изглеждаща внезапно с десет години по-стара от нейните тридесет и три, вдигна рамене.
— Не мога да кажа — отговори им тя. — Може би призракът на Морис Уилсън.
И напусна класната стая, тежко облягайки се на своя бастун.
Градът — истинският Лондон, яр, нищо по-малко! — беше облечен в бяло, подобно на опечален на погребение в Изтока. — Чие проклето погребение, мистър, диво се запита Джебраил Фаришта, не моето, надявам се и вярвам. Когато влакът пристигна на гара Виктория, той скочи от него, без да го изчака напълно да спре, изкълчи глезена си и се просна между количките за багаж и подигравателните усмивки на чакащите лондончани, притискайки, докато падаше, все по-сплесканата си мека шапка. Реха Мерчант не се виждаше никъде и използвайки момента, Джебраил побягна през разхвърляната тълпа като мъж, обладан от зъл дух, само за да я открие на бариерата за проверка на билетите, носейки се търпеливо на своя килим, невидима за всички очи освен неговите, на три фута над земята.
— Какво искаш — избухна той, — каква работа имаш тук?
— Да наблюдавам падението ти — веднага отговори тя, като добави. — Огледай се, вече те накарах да изглеждаш като кръгъл глупак.
Хората освобождаваха пространството около Джебраил, дивия мъж със свръхголямото палто и
