овехтялата шапка,
Този ден Джебраил Фаришта бягаше във всички посоки из метрото на град Лондон и Реха Мерчант го намираше, където и да отидеше; тя стоеше до него на безкрайния ескалатор нагоре към Оксфорд Съркъс и в претъпканите елеватори на Тъфнел парк, отърквайки се о него изотзад по начин, който щеше да сметне за твърде възмутителен приживе. На крайните точки на градското метро тя хвърляше по него призраците на своите деца от върховете на дървета, прилични на хищни лапи, и когато излезе за въздух отстрани на Бенк ъф Ингланд, тя самата се хвърли театрално от върха на неокласическия й фронтон. И въпреки че нямаше ни най-малка представа за истинската форма на този най-протейски137 и хамелеонски от градовете, Джебраил се убеди, че той продължаваше да променя формата си, докато тичаше под него, така че спирките на метрото сменяха линиите и се следваха една друга в явно произволна последователност. Колкото пъти се появеше на повърхността, задушавайки се от този подземен свят, в който законите на пространството и времето бяха спрели да действат, се опитваше да спре такси; обаче нито едно не беше склонно да спре, така че беше задължен да се хвърли обратно в този адски лабиринт, този лабиринт без решение, и да продължава епическото си бягство. Най-накрая, изтощен отвъд надеждата, той се предаде на фаталната логика на своята лудост и излезе произволно там, с което призна, че трябва да бъде последната, без значение, спирка на неговото удължено и безплодно пътуване в търсене на химерата на обновлението. Той излезе в разбиващото сърцето безразличие на една замърсена от вятъра улица край инфектиран от камиони околовръстен път. Вече беше паднал мрак, когато с несигурни крачки, използвайки последните запаси от своя оптимизъм, влезе в един непознат парк, който изглеждаше призрачен от ектоплазмените свойства на волфрамовите лампи. Когато падна на коленете си в самотата на зимната нощ, той видя една жена, бавно движеща се към него през покритата със сняг трева, и предположи, че това трябва да е неговата Немезида, Реха Мерчант, идваща да поднесе смъртоносната си целувка, да го издърпа надолу към един по-дълбок подземен свят от този, в който беше съкрушила ранения му дух. Вече не го беше грижа и когато жената го доближи, той беше паднал напред на ръцете си, палтото му висеше свободно около него и му придаваше вид на голям, умиращ бръмбар, носещ по неизвестна причина мръсна сива мека шапка.
Като от голямо разстояние чу уплашения вик, който се откъсна от устните на жената, едно зяпване от неверие, радост и странно негодувание беше смесено и точно преди да изгуби съзнание, той разбра, че Реха му е позволила засега да постигне илюзията за сигурния пристан, така че нейният триумф над него да бъде още по-сладък, когато най-накрая настъпи.
— Ти си жив — каза жената, повтаряйки първите думи, които изобщо каза в лицето му. — Получил си си живота обратно. Това е същността.
Усмихвайки се, той заспа пред плоските стъпала на Али в падащия сняг.
IV. АЙША
Сега дори серийните видения се бяха преселили; те знаят града по-добре от него. И като последица от Роуза и Реха измислените светове на неговото архангелско друго аз започват да изглеждат също толкова осезаеми, колкото променливите действителности, които обитава, докато е буден. Например започна да идва това: жилищен блок, построен в датски стил в един край на Лондон, който след това ще отъждестви с Кенсингтън, накъдето с висока скорост го носи сън покрай универсалния магазин Баркър и малката сива къща с двойни изпъкнали прозорци, където Текери написа „Панаир на суетата“, и площада с манастира, където малките момичета с униформи винаги влизат, но никога не излизат, и къщата, където Талейран е живял на стари години след хиляда и една хамелеонови промени във верността и принципите, когато приема външната форма на френски посланик в Лондон и пристига в седеметажен ъглов блок със зелени балкони от ковано желязо горе до четвъртия, и сега сънят го издига бързо покрай външната стена на къщата и на четвъртия етаж отмества тежките завеси на прозореца в гостната, и най-накрая ето го да седи там, неспящ както обикновено, с очи, широко отворени в сумрачната жълта светлина, втренчени в бъдещето, брадатия тюрбаносан Имам.
Кой е той? Един изгнаник. Което не трябва да се бърка със, позволете да се набъркам, всички други думи, които хората подмятат наоколо: emigre, експатриран, бежанец, имигрант, тишина, изкуство. Изгнанието е мечта за славно завръщане. Изгнанието е видение за революция: Елба, не Св. Елена. Това е един безкраен парадокс: да гледаш напред, като гледаш: винаги назад. Изгнанието е топка, хвърлена високо във въздуха. Тя виси там, замръзнала във времето, преобразена във фотография; отказано движение, провесена невъзможност над родната му земя, той очаква неизбежния момент, в който фотографията трябва да започне да се движи и земята изиска своето. Тези са нещата, които мисли Имамът. Неговият дом е нает апартамент. Това е чакалня, една фотография, въздух.
Дебелите тапети, маслиненозелено райе на кремава основа, са леко избелели, достатъчно, за да подчертаят по-ярките правоъгълници и овали, където преди са висели картини. Имамът е враг на картините. Когато той се нанесе, картините безшумно се хлъзнаха от стените и се прокраднаха навън от стаята, отмествайки сами себе си извън обхвата на неговото неизречено неодобрение. Обаче на някои изображения е разрешено да останат. На полицата на камината държи малка група пощенски картички, представящи обикновени пейзажи от родната му страна, която той нарича просто Деш138: планина, издигаща се застрашително над град; живописна селска сцена под могъщо дърво; една джамия. Но в неговата спалня на стената срещу твърдото походно легло, където лежи, виси по-въздействаща икона, портретът на жена с изключителна сила, прочута с профила си на гръцка статуя и дългата черна коса, която е толкова дълга, колкото тя висока. Една могъща жена, негов враг, неговата противоположност: той я държи наблизо. Точно както далече в дворците на нейното всемогъщество тя ще стиска портрета му под кралската си мантия или ще го крие в медальона под гърлото си. Тя е Императрицата и името й е — какво друго? — Айша. На този остров — изгнаният Имам, и у дома в Деш — Тя. Те заговорничат за смъртта на другия.
Пердетата от дебело златисто кадифе се държат спуснати по цял ден, защото иначе злото нещо може да пропълзи в апартамента: чуждоземността, странството, чуждестранната нация. Суровият факт, че е тук, а не Там, върху което са съсредоточени всичките му мисли. В редките случаи, когато Имамът излиза да поеме кенсингтънски въздух, в центъра на квадрата, образуван от осем млади мъже с тъмни очила и издути костюми, той скръства ръце пред себе си и втренчва погледа си върху тях, така че нито един елемент или частица от този омразен град — тази помийна яма от пороци, която го унижава, давайки му убежище, така че трябва да й е признателен въпреки похотливостта, алчността и суетата на нейния начин на живот — да не може да кацне, подобно на прашинка, в очите му. Когато напусне това омразно изгнание, за да се върне победоносно в другия град под планината от пощенската картичка, ще бъде въпрос на гордост да може да казва, че е останал в пълно неведение за Содома, в който е бил задължен да чака; невежа и заради това неопетнен, непроменен, чист.
Другата причина за дръпнатите пердета е, че има очи и уши около него, не всички от тях приятелски естествено. Оранжевите здания не са неутрални. Някъде от другата страна на улицата има вариообективи, видеоекипировки, насочени микрофони; и винаги риск от снайперисти. Над, под и встрани от него са сигурните апартаменти, наети от неговите телохранители, които се разхождат по Кенсингтън стрийт, преоблечени като жени в була и сребристи носове; добре е човек да бъде твърде предпазлив. За изгнаника параноята е предпоставка за оцеляване.
Баснята, която чу от един от своите любимци, американското дьонме
