без да има избор, той е марионетка, отиваща на война; и тя, виждайки го да идва, се обръща и се свива за скок и стенейки ужасяващо, идва към него с пялата си мощ. Джебраил разбира, че Имамът, воювайки както обикновено чрез пълномощници, ще го пожертва със същата готовност, както пожертва хълма от тела пред портите на двореца, че той е войник-самоубиец в служба на делото на духовника. Аз съм слаб, мисли си той, не съм й равен, но тя също е отслабена от поражението си. Силата на Имама движи Джебраил, поставя мълнии в ръцете му и битката е завързана; той хвърля копия-светкавици в краката й, а тя мята комети в слабините му, ние се убиваме един друг, мисли си той, ще умрем и ще има две нови съзвездия в космоса: ал-Лат и Джебраил. Подобно на изтощени воини на застлано с трупове поле, те залитат и си нанасят саблени удари. И двамата бързо отпадат.
Тя пада.
Надолу презглава се превърта ал-Лат, кралицата на нощта; забива се с главата напред в земята, разбивайки я на късчета; и лежи безглав черен ангел с откъснати от малката странична вратичка в дворцовата градина крила, всичко на раздробена купчина. — И Джебраил, отмествайки ужасен поглед от нея, вижда Имама чудовищно израснал, лежащ в предната градина на двореца със зинала към портите уста; и както хората влизат през портите, той ги поглъща цели.
Тялото на ал-Лат се е сбръчкало на тревата, оставяйки след себе си само едно тъмно петно; и сега всеки часовник в столичния град Деш започва да бие и продължава безкрайно, отвъд дванадесет, отвъд двадесет и четири, отвъд хиляда и едно, обявявайки края на Времето, часът, който е отвъд мерките, часът на връщането на изгнаника, на победата на водата над виното, на идването на Безвремието на Имама.
Когато нощният разказ се променя, когато без предупреждение развитието на събитията в Джахилия и Ятриб дава път на борбата между Имама и Императрицата, Джебраил за кратко се надява, че проклятието е свършило, че сънищата му са върнати към произволната ексцентричност на обикновения живот; но тогава една нова история се включва в стария модел, продължавайки всеки път, когато заспива, от точно същото място, в което е била прекъсната, и когато собственият му образ, преобразен в аватара на архангела, влиза в структурата, надеждата му умира и той още веднъж отстъпва пред неумолимото. Нещата бяха достигнали точката, когато някои от неговите нощни саги изглеждаха по-поносими от други и след апокалипсиса с Имама той се чувства почти доволен, когато следващият разказ започва, разширявайки неговия вътрешен репертоар, защото най-малкото внушава, че божеството, което той, Джебраил, се беше опитал неуспешно да убие, може да бъде Бог на любовта, както и на отмъщението, силата, дълга, правилата и омразата; и това също е един носталгичен вид разказ за една загубена родина; той създава усещане като за връщане към миналото… каква история е тази? Следва веднага. Да започнем от началото: в утрото на четиридесетия си рожден ден, в стая, пълна с пеперуди, Мирза Саид Ахтар гледаше спящата си жена…
В съдбоносната утрин на неговия четиридесети рожден ден, в стая, пълна с пеперуди, заминдарът144 Мирза Саид Ахтар бдеше над спящата си жена и усещаше сърцето си да се изпълва с любов до точката на пръсване. По изключение се беше събудил рано, ставайки преди зазоряване с накиселява-ща от лош сън уста, неговия повтарящ се сън за края на света, в който катастрофата неизменно беше по негова вина. Беше чел Ницше предната вечер — „безмилостният край на този малък твърде разпространен вид, наречен човек“ — и заспа с разтворена върху гърдите си книга. Събуждайки се от шумоленето на пеперудени криле в хладната сумрачна спалня, той беше ядосан на себе си за толкова глупавия избор на четиво преди сън. Обаче сега беше напълно буден. Ставайки тихо, той напъха краката си в чапали и безцелно се заразхожда по верандите на голямата господарска къща, все още в тъмнина заради спуснатите транспаранти, и пеперудите образуваха след него подобна на придворни опашка. В далечината някой свиреше на флейта. Мирза Саид вдигна бамбуковите транспаранти и завърза шнуровете им. Градините бяха потънали в мъглица, през която се завихряха облаците пеперуди, едната мъгла пресичаше другата. Тази отдалечена област винаги е била известна със своите лепидоптери145, с тези чудотворни ескадрили, изпълващи въздуха денем и нощем, пеперуди с дарбата на хамелеони, чиито крила променят цвета си, щом кацнат на алените цветя, на охрените пердета, на бокалите от обсидиан или кехлибарените пръстени. В къщата на заминдара, а също и в близкото село чудото на пеперудите стана толкова познато, че започна да изглежда земно, но всъщност те се бяха върнали само преди деветнадесет години, както напомняха слугините. Те са били животни, обладани от демони, поне така гласеше легендата, придружаващи местната светица, святата жена, известна само като Бибиджи146 която живяла до двестагодишна възраст и чийто гроб, докато местоположението му не беше забравено, имаше свойството да лекува импотентност и брадавици. От смъртта на Бибиджи преди сто и двадесет години пеперудите изчезнаха в същото царство на легендарното, както самата Бибиджи, така че когато се върнаха точно сто години след заминаването си, отначало изглеждаха като поличба за предстоящо чудотворно събитие. След смъртта на Бибиджи — това трябва бързо да се каже — селото продължи да процъфтява, насажденията от картофи останаха изобилни, но имаше празнини в много сърца, въпреки че днешните селяни нямаха спомени за времето на старата светица. Така завръщането на пеперудите повдигна много духове, но когато очакваните чудеса не успяха да се овеществят, местните малко по малка отново затънаха в неудовлетвореността на всекидневието. Името на господарската къща на заминдара — Перистан, може би водеше началото си от приказните крила на магическите създания, а името на селото Титлипур147 със сигурност идваше оттам. Но имената, след като влязат във всеобща употреба, бързо се превръщат в прости звуци, етимологията им бива забравяна, както много от земните чудеса под праха на навика. Хората, обитатели на Титлипур, и ордите от пеперуди се разминаваха помежду си с един вид взаимно пренебрежение. Селяните и семейството на заминдара отдавна бяха изоставили опитите да изключат пеперудите от своите домове, така че когато и да се отвореше някой сандък, група крила излиташе от него като Пандорини дяволчета, които, докато се издигаха, променяха цвета си; имаше пеперуди под затворените капаци на гръмотевичните кутии, в тоалетните на Перистан, във всеки гардероб и между страниците на книгите. А като се събуждаш, намираш пеперудите, спещи на твоите бузи.
Най-накрая обикновеното става невидимо и Мирза Саид вече няколко години престана да забелязва истински пеперудите, но когато първите светлини на зората докоснаха къщата и пеперудите веднага започнаха да блестят, красотата на мига спря дъха му. Той тутакси се втурна към спалнята на жена си в крилото зенана148, в което спеше Мишал, обвита в мрежа срещу москити. Вълшебните пеперуди почиваха на откритите пръсти на краката й и очевидно едно москито също беше намерило пътя навътре, защото на ръба на ключицата й имаше линия от малки ухапвания. Той искаше да вдигне мрежата, да пропълзи вътре и да нацелува ухапванията, докато изчезнат. Колко възпалени изглеждаха! Колко ще сърбят, когато се събуди! Но се въздържа, предпочитайки да се наслаждава на невинността на спещите й форми. Тя имаше мека червеникаво-кафява коса, бяла-бяла кожа и очите й зад затворените клепачи бяха копринено сиви. Баща й беше директор на държавната банка, така че това беше неустоима женитба, една уредена сватба, която възстанови състоянието на древното западащо семейство на Мирза и след това с течение на времето въпреки неуспеха им да имат деца, разцъфна в съюз на истинска любов. Изпълненият с чувства Мирза Саид гледаше как Мишал спи и прогони последните отломки от своя нощен кошмар от съзнанието си.
— Как може да бъде изпята песента на света — доказваше той на себе си, — когато може да предложи подобни примери на съвършенство като това прелестно зазоряване?
Продължавайки този ред от щастливи мисли, той се обърна с безгласна реч към спящата си жена.
— Мишал, на четиридесет години съм и съм толкова доволен, колкото четиридесетдневно бебе. Днес виждам, че през годините съм потъвал все по-дълбоко и по-дълбоко в нашата любов и сега плувам подобно на някаква риба в този топъл океан.
Колко много му даваше, чудеше се той; колко много се нуждаеше от нея! Техният брак надхвърляше простата чувственост, беше толкова интимен, че една раздяла беше немислима.
— Да остарея до теб — каза й той, докато тя спеше, — ще бъде привилегия, Мишал.
