Той си позволи сантименталността да прати целувка към нея и след това се измъкна на пръсти от стаята. Отново на главната веранда в частните си покои на горния етаж, той хвърли поглед към градините, които започваха да се виждат, след като зората вдигна мъглицата, и видя гледката, която щеше да разруши душевния му покой завинаги, разбивайки го без надежда за възстановяване, в същия миг, когато той се увери в своята ранимост от опустошенията на съдбата.
Една млада жена беше клекнала на моравата с протегната лява длан. На тази повърхност кацаха пеперуди, докато с дясната си ръка тя ги повдигаше и ги пъхаше в устата си. Бавно, методично, тя закусваше с мълчаливо съгласните криле.
Нейните устни, бузи, брадичка бяха силно оцветени от многото различни цветове, които се бяха изтрили от умиращите пеперуди.
Когато Мирза Саид Ахтар видя младата жена да яде леката си закуска на неговата морава, той почувства толкова силен прилив на похот, че веднага се почувства засрамен.
Това е невъзможно — нахока се той, — в края на краищата не съм животно.
Младата жена носеше шафранено жълто сари, увито около голотата й по подобие на бедните жени от тази област й, когато се наведе над пеперудите, сарито увисна свободно напред и откри малките й гърди пред втренчения поглед на прикования заминдар. Мирза Саид протегна ръце да се вкопчи в перилата на балкона и лекото движение на бялата му курта трябва да беше привлякло погледа й, защото тя бързо вдигна глава и погледна право в лицето му.
И не погледна веднага отново надолу. Нито стана и побягна, както той наполовина очакваше да направи.
Ето какво направи: почака няколко секунди, сякаш да види дали има намерение да заговори. Когато не го направи, тя просто поднови своята странна закуска, без да сваля очи от неговото лице. Най-странното във всичко това беше, че сякаш: пеперудите се спускаха като по фуния надолу от просветляващия въздух, отивайки с готовност към протегнатите й длани и собствената си смърт. Тя ги държеше за връхчетата на крилете, отхвърляше глава назад и с върха на тесния си език ги вмъкваше бързо в устата. Щом задържеше устата си отворена, тъмните устни се разделяха предизвикателно и Мирза Саид изтръпна, виждайки пеперудите да пърхат в тъмната пещера на смъртта си и въпреки това не правеха никакъв опит да избягат. Когато беше удовлетворена, че той е видял това, тя съедини устни и започна да дъвче. Останаха така, селската жена долу, земевладелецът горе, докато очите й се извъртяха нагоре в своите гнезда и тя падна тежко на лявата си страна, гърчейки се бясно.
След няколко секунди неподвижна паника Мирза изкрещя: — Хей, къща! Хей, събуди се, спешен случай! — В същото време побягна към величественото махагоново стълбище от Англия, донесено тук от някакво невъобразимо Уоруикшайър, някакво невероятно място, където крал Чарлз I в един влажен и неосветен приорат се беше изкачил по същите стъпала, преди да изгуби главата си през седемнадесетия век на друга временна система. Надолу по тези стълби профуча Мирза Саид Ахтар, последен от рода си, тъпчейки върху призрачните отпечатъци от обезглавени крака, докато бързаше към моравата.
Момичето се гърчеше, мачкайки пеперуди под своето търкалящо се и ритащо тяло. Мирза Саид стигна пръв при нея, въпреки че прислужниците и Мишал, събудени от неговия вик, не бяха твърде изостанали. Той сграбчи момичето за челюстта и насила я отвори, пъхвайки лежащо наблизо клонче, което тя веднага прехапа надве. Кръв се процеди от порязаната й уста и той се уплаши за езика й, но точно тогава болестта я остави, тя се успокои и заспа. Мишал нареди да бъде занесена в собствената й спалня и сега Мирза Саид беше задължен да се втренчи във втора спяща красавица в това легло и беше поразен за втори път от това като че ли твърде богато и дълбоко усещане, за да бъде наречено с грубото име похот. Той откри, че веднага му се догади от собствените му нечисти помисли и че същевременно е въодушевен от чувствата, които се въртяха в него, свежи чувства, чиято новота много го развълнува. Мишал дойде до съпруга си.
— Познаваш ли я? — попита Саид и тя кимна.
— Сираче. Прави малки емайлирани животинки и ги продава край главния път. Припадничава е от съвсем малка.
Не за пръв път Мирза Саид беше изпълнен със страхопочитание пред дарбата на жена си да се замесва с други човешки същества. Той самият едва ли можеше да разпознае повече от шепа селяни, но тя знаеше галеното име на всеки, семейните истории и доходи. Те й разказваха дори сънищата си, въпреки че малко от тях сънуваха повече от веднъж месечно, тъй като бяха твърде бедни, за да си позволяват подобен лукс.
Преливащата нежност, която почувства на разсъмване, се върна и той я прегърна през раменете. Тя облегна главата си на него и каза нежно:
— Честит рожден ден.
Той я целуна по косата. Стояха прегърнати, гледайки спящото момиче. Айша: жена му каза името.
След като сирачето Айша стигна пубертета и стана заради умопомрачената си красота и изражението си на гледаща в друг свят обект на желанието на много млади мъже, започна да се говори, че търси любовник от небето, защото се мисли за твърде добра за смъртните мъже. Нейните отхвърлени ухажори се оплакваха, че от практическа гледна точка тя няма право да бъде толкова придирчива, защото на първо място е сирак и на второ е обладана от демона на епилепсията, който със сигурност ще отблъсне всички небесни духове, които иначе биха могли да проявят интерес. Някои огорчени младежи стигнаха дотам да внушават, че тъй като недостатъците на Айша ще й попречат някога да намери съпруг, тя може да започне да си взима любовници, така че да не прахосва тази красота, която напълно справедливо би трябвало да бъде дадена на по-малко несигурна личност. Въпреки тези опити на младите мъже на Титлипур да я превърнат в своя курва, Айша остана целомъдрена, като нейната защита беше поглед с толкова яростно съсредоточаване върху кръпка въздух над лявото рамо на човека, че редовно беше бъркан с презрение. След това хората научиха за новия й навик да поглъща пеперуди и промениха мнението си за нея, убедени, че не е с всичкия си и затова опасна за лягане, в случай че демоните се прехвърлят в любовниците й. След това похотливите мъже от селото я оставиха на мира, сама с нейните животни-играчки и странната й прехвръкваща диета. Обаче един младеж започна да сяда на малко разстояние от нейната врата, обърнат дискретно в противоположната посока, сякаш е на пост, въпреки че тя вече нямаше нужда от защитници. Той беше бивш недокосваем от съседното село Чатнапатна, който беше приел исляма и името Осман. Айша никога не благодареше за присъствието на Осман, нито той искаше подобна благодарност. Покритите с листа клони на селото се люлееха над главите им от лекия ветрец.
Селото Титлипур се беше разраснало под сянката на огромна индийска смокиня, единствен монарх, който управляваше със своите многочислени корени над площ повече от половин миля в диаметър. Досега растежът на дърво в селото и на село в дървото беше станал толкова заплетен, че беше невъзможно да се направи разлика между двете. Някои области от дървото бяха станали добре известни любовни кътчета; други бяха птичи пътечки. Някои от по-бедните работници бяха построили груби подслони в ъглите на яки клони и в действителност живееха в гъстия листак. Имаше клони, които се използваха като пътеки из селото, от брадите на старото дърво бяха направени детски люлки, а на места, където се спускаше ниско над земята, неговите листа образуваха покриви за много колиби, сякаш висящи от зеленината подобно на гнезда на птици-тъкачки149. Когато се събираше селският пан-чаят150, той се разполагаше на най-якия клон. Селяните бяха свикнали да споменават за дървото чрез името на селото и за селото просто като „дървото“. На обитателите-нечовеци на индийската смокиня — медни мравки151, катерици, бухали — им беше оказвано уважението, дължимо на съграждани. Само пеперудите бяха пренебрегвани като надеждни, отдавна показали, че са лъжливи.
Това беше мюсюлманско село, затова приелият исляма Осман беше дошъл тук в палячовските си одежди и със своя „бум-бум“ вол, след като беше възприел вярата от отчаяние, надявайки се, че променяйки името си на мюсюлманско, то ще му донесе повече добро от по-ранни преименувания, например когато недокосваемите бяха преименувани в „деца на Бога.152“. Като дете на Бога в Чатнапатна не му беше позволявано да черпи вода от кладенеца, защото докосването на един парий щяло да замърси питейната вода… Без земя и сирак като Айша Осман изкарваше прехраната си като палячо. Волът му носеше яркочервени хартиени конуси върху рогата си и много сърмена драперия
