ушите им, позволявайки им да преместват планини, да спират часовници, да диагностицират болести?
Той не може да разбере.
В деня след завръщането на Мишал в Титлипур момичето Айша, която хората бяха започнали да наричат кахин, пир164, напълно изчезна за цяла седмица. Нейният злочест обожател Осман палячото, който я следваше на разстояние по прашния картофен коловоз към Чатнапатна, разказа на селяните, че се вдигнал ветрец и духнал прах в очите му; когато успял да ги почисти, тя „просто беше изчезнала“. Обикновено когато Осман и неговият вол започваха да разказват своите измислени истории за джинове, вълшебни лампи и Сезам, отвори се, селяните гледаха търпеливо и го подкачаха, добре, добре, Осман, запази ги за онези идиоти в Чатнапатна; те може да си падат по такива неща, но тук, в Титлипур, ние знаем как стоят нещата и че дворци не се появяват, освен ако хиляда и един работници не ги построят, нито изчезват, освен ако същите работници не ги бутнат. Обаче в този случай никой не се присмя на палячото, защото щом се отнасяше за Айша, селяните бяха готови да повярват всичко. Те постепенно бяха повярвали, че снежнокосото момиче е истинската наследница на Бибиджи, защото не се ли бяха появили отново пеперудите в годината на нейното раждане и не я ли следваха като плащ? Айша беше реабилитацията на дълго вгорчаваната надежда, породена от завръщането на пеперудите, и доказателство, че все още са възможни велики неща в този живот, дори за най-слабите и бедните в страната.
— Ангелът я е отнесъл — чудеше се жената на сарпанча Хатиджа и Осман избухна в сълзи. — Но не, това е чудо — обясни неразбиращата стара Хатиджа.
Селяните закачаха сарпанча:
— Как може да си старейшина на селото с толкова нетактична съпруга, направо не ни го побира умът.
— Вие ме избрахте — отговаряше той намусено.
На седмия ден след нейното изчезване Айша бе забелязана да крачи към селото отново гола и облечена в златни пеперуди, със своята сребриста коса, вееща се на лекия ветрец. Тя отиде направо в дома на сарпанча Мохамед Дин и поиска панчаятът на Титлипур да бъде събран за спешна среща.
— Сполетя ни най-голямото събитие в историята на дървото — довери му тя. Мохамед Дин, неспособен да й отказва, определи времето на срещата за същата вечер след смрачаване.
Тази нощ членовете на панчаята заеха местата си на обичайния клон на дървото, докато Айша кахин стоеше пред тях на земята.
— Летях с ангела в най-високите висоти — каза тя. — Да, дори до лотосовото дърво в най-далечния край. Архангелът Джебраил ни донесе вест, която е и заповед. Всичко се изисква от нас и всичко ще ни бъде дадено.
Нищо в живота на сарпанч Мохамед Дин не го беше подготвило за избора, пред който щеше да бъде изправен.
— Какво иска ангелът, Айша, дъще? — попита той, борейки се да овладее гласа си.
— Волята на ангела е — всички ние, всеки мъж, жена и дете от селото да започнат веднага да се приготвят за поклонение. Заповядано ни е да отидем пеша оттук до Мека Шариф165, за да целунем Черния камък в Кааба, в центъра на Харам Шариф, свещената джамия. Там непременно трябва да отидем.
Сега квинтетът на панчаята започна разгорещено да спори. Трябваше да бъдат взети под внимание посевите и невъзможността да бъдат изоставени домовете en masse.
— Това е невъзможно, дете — каза й сарпанчът. — Добре известно е, че Аллах извинява тези, които наистина са неспособни да отидат на хаджилък и умра166 по здравословни причини и поради бедност. Но Айша остана мълчалива и старейшините продължиха да спорят. След това като че нейното мълчание зарази всички останали и за дълъг момент, през които въпросът беше разрешен — въпреки че никой никога не успя да разбере по какъв начин, — не беше произнесена нито дума. Осман палячото беше този, който най-накрая проговори, Осман, приелият исляма, за когото новата му вяра не беше нещо повече от чаша вода.
— Оттук до океана са почти двеста мили — извика той. — Тук има стари жени и бебета. Как можем да тръгнем?
— Бог ще ни даде силата — ведро отговори Айша.
— Не ти ли е хрумвало — викна й той, отказвайки да се предаде, — че там има могъщ океан между Мека Шариф и нас? Как изобщо ще го прекосим? Нямаме пари за поклонническите кораби. Може би ангелът ще ни направи криле, така че да можем да литнем?
Много селяни ядосано заобиколиха богохулника Осман.
— Сега млъкни — сгълчи го сарпанчът Мохамед Дин. — Не си от дълго в нашата вяра или в нашето село. Дръж си плювалника затворен и научи нашите нрави.
Обаче Осман отговори нахално:
— Значи така посрещате нови заселници. Не като равни, а като хора, които трябва да правят каквото им се каже.
Възел от мъже със зачервени лица започна да се стяга около Осман, но преди да може да се случи нещо друго, кахината Айша промени изцяло настроението, отговаряйки на въпросите на палячото.
— Ангелът обясни и това — каза тя тихо. — Ние ще вървим двеста мили и когато стигнем до брега на океана, ще стъпим в пяната и водите ще се разтворят за нас. Вълните ще се разделят и ние ще прекосим по дъното на океана до Мека.
Следващата сутрин Мирза Саид Ахтар се събуди в къща, която беше станала необичайно тиха и когато позвъни за прислужниците, нямаше отговор. Тишината се беше разпростряла и в картофените полета; но под широкия, полюляващ се покрив на титлипуровото дърво цареше суматоха. Панчаятът беше гласувал единодушно да се подчинят на заповедта на архангел Джебраил и селяните бяха започнали да се приготвят за заминаване. Отначало сарпанчът поиска от дърводелеца Иза да построи носилки, които да бъдат теглени от волове, на които старите и немощните да могат да пътуват, но тази идея беше усмъртена от собствената му жена, която му каза:
— Не слушаш, сарпанч сахибджи! Не каза ли ангелът, че трябва да вървим? Тогава това и трябва да направим.
Само най-малките деца трябваше да бъдат освободени от поклонение пешком и щяха да бъдат носени (така беше решено) на гръб от възрастните на смени. Селяните бяха събрали всичките си запаси и камари картофи, леща, ориз, кратуни, люти пиперки, патладжани и други зеленчуци се трупаха до клона на панчаята. Тежестта на провизиите щеше да бъде разпределена поравно между пешеходците. Събираха се и принадлежности за готвене, както и всички завивки, които можеха да бъдат намерени. Трябваше да се вземат товарни животни и няколко каруци за живите пилета и подобни, но по начало поклонниците бяха получили указание от сарпанча да сведат личните си вещи до минимум. Подготовката беше започнала отпреди зазоряване, така че по времето, когато вбесеният Мирза Саид влезе в селото, нещата бяха твърде напреднали. Заминдарът забави нещата с четиридесет и пет минути, държейки ядни речи и разтърсвайки отделни селяни за раменете, но за щастие след това се предаде и си тръгна, така че работата можеше да бъде продължена с предишната си голяма бързина. Когато Мирза си тръгна, той неколкократно се пляскаше по главата и наричаше хората умопобъркани, глупаци, много лоши думи, но той винаги си е бил безбожник, слабият край на силен род, и трябваше да бъде оставен да срещне собствената си съдба; не можеше да има спорове с човек като него.
По залез селяните бяха готови за заминаване и сарпанчът каза на всички да станат за молитва в малките часове, така че да могат да тръгнат веднага след това и така да избягнат най-силната горещина през деня. Тази нощ, лежейки на рогозката си до старата Хатиджа, той промълви:
