акцията на войниците на Мерут163 или са съчувствали на последвалите я въстания, не, не, по никакъв начин — и след това му дал carte blanche, — така сега Перистан стоеше по средата на почти тропическите картофени ниви до голямата индийска смокиня, покрита с пълзящи орнаментални храсти, със змии в кухните и скелети на пеперуди в шкафовете. Някои казваха, че името й се дължи повече на англичанина, отколкото на нещо по-фантастично: то беше просто съкращение от Пероунистан.
След седем поколения тя най-после беше започнала да изглежда като принадлежаща на този пейзаж от волски каруци, палмови дървета и високи, ясни и натежали от звезди небеса. Дори прозорецът с цветно стъкло, гледащ надолу към стълбата на крал Чарлс Безглавия, беше по някакъв неопределим начин натурализиран. Много малко от тези заминдарски къщи бяха оцелели от егалитарните опустошения на съвременността и съответно над Перистан висеше нещо от мистичния ореол на музей, въпреки че или защото Мирза Саид се гордееше много със стария дом и беше харчил разточително, за да го поддържа в добро състояние. Той спеше под висок балдахин от изкусно кована мед в подобно на кораб легло, заемано от трима вицекрале. В главния салон обичаше да седи с Мишал и мисис Курейши в необикновения триместен любовен стол. В единия край на това помещение на дървени трупчета стоеше навит исполински килим от Шираз, очаквайки времето на бляскавия прием, който щеше да заслужи неговото разгъване и което никога не настъпи. В трапезарията се изправяха яки класически колони с богато украсени коринтски фризове, имаше каменни и истински пауни, разхождащи се по главното стълбище към къщата, и подрънкващи в залата венециански полилеи. Оригиналните пункахи все още бяха напълно действащи и всички техни шнурове пътуваха по скрипци и през дупки в стените и подовете до малък задушен шкаф за обувки, където седеше пункахджията и дърпаше всички едновременно, затворен в иронията на зловонния въздух в това малко местенце, докато изпраща хладен ветрец до всички други части на къщата. Прислужниците също датираха от седем поколения назад и заради това бяха изгубили изкуството на оплакването. Важаха старите нрави: дори от сладкаря на Титлипур се изискваше да търси одобрението на заминдара, преди да започне да продава каквито и да било нови бонбони, които може да е изнамерил. Животът в Перистан беше толкова лесен, колкото беше труден под дървото; но дори върху подобни закътани съществувания могат да паднат тежки удари.
Откритието, че жена му прекарва по-голямата част от времето затворена в кабинета си с Айша, изпълни Мирза с непоносимо раздразнение, една екзема на духа, която го подлудяваше, защото нямаше начин да бъде почесана. Мишал се надяваше, че архангелът, Айшиният съпруг, ще й дари едно бебе, но тъй като не можеше да го каже на съпруга си, тя ставаше мрачна и кисело вдигаше рамене, когато я питаше защо прахосва толкова време с най-лудото момиче на селото. Новата сдържаност на Мишал влошаваше сърбежа в сърцето на Мирза Саид и го направи и ревнив, въпреки че не беше сигурен дали ревнуваше Айша или Мишал. Той за пръв път забеляза, че господарката на пеперудите имаше очи със същата блестяща сива отсянка като жена му и по някаква причина и това също го ядосваше, сякаш то доказваше, че жените се съюзяват срещу него, шепнейки си Бог знае какви тайни; може би те клюкарстваха за него! Тази работа със зенана изглежда беше докарала неприятни последици; дори тази стара пихтия мисис Курейши беше омаяна от Айша. Истинска тройка, мислеше си Мирза Саид; когато идол влиза през вратата ти, здравият разум излиза през прозореца.
А що се отнася до Айша: когато срещаше Мирза на балкона или в градината, където той се разхождаше, четейки любовна поезия на урду, тя беше неизменно почтителна и плаха; но доброто й държане, съчетано с пълната липса на поне някаква искра еротичен интерес, тласкаше Саид все по-дълбоко и по-дълбоко в безпомощността на неговото отчаяние. Случи се тогава, когато един ден той проследи Айша да влиза в жилището на жена му и няколко минути по-късно чу гласа на тъща си да се издига в мело драматичен крясък и той, обзет от слонска отмъстителност, нарочно изчака пълни три часа, преди да отиде да провери. Откри мисис Курейши да скубе косите си и да ридае като филмова звезда, докато Мишал и Айша седяха една срещу друга с кръстосани крака на леглото, сиви очи, втренчени в сиви очи, и лицето на Мишал беше сгушено в протегнатите длани на Айша.
Излезе, че архангелът беше осведомил Айша, че жената на заминдара умира от рак, че гърдите й са пълни с пагубни възли на смъртта и че тя няма повече от няколко месеца живот. Местонахождението на рака доказа на Мишал жестокостта на Бог, защото само зло божество може да разположи смърт в гърдите на жена, чиято единствена мечта беше да кърми нов живот. Когато Саид влезе, Айша настоятелно шепнеше на Мишал:
— Не бива да мислиш така. Бог ще те спаси. Това е изпитание на вярата.
Мисис Курейши съобщи на Мирза Саид лошите новини с много писъци и вой и за объркания заминдар това беше последната капка. Той изпадна в ярост и започна силно да крещи и трепери, сякаш всеки миг щеше започне да разбива мебелите в стаята, както и обитателите й.
— По дяволите с вашия призрачен рак! — изпищя той към Айша в своето раздразнение. — Дойде в моята къща със своята лудост и сипа отрова в ушите на семейството ми. Махай се оттук със своите видения и своя невидим съпруг. Тук е модерният свят и лекарите, а не духове от картофените полета, са тези, които ни казват кога сме болни. Ти предизвика тази тъпа дандания за нищо. Махай се и никога повече не се връщай на земите ми.
Айша го изслуша, без да отделя очите или ръцете си от Мишал. Когато Саид спря да си поеме дъх, свивайки и разпускайки юмруците си, тя нежно каза на жена му: „Всичко ще бъде поискано от нас и всичко ще ни се даде.“ Когато той чу тази формула, която хората из цялото село бяха започнали папагалски да повтарят, сякаш знаеха какво означава, Мирза Саид Ахтар за кратко полудя, вдигна ръка и повали Айша в безсъзнание. Тя падна на пода с кървяща уста, с избит от юмрука му зъб и както лежеше там, мисис Курейши отправи обида към своя зет.
— О, Боже, поверила съм дъщеря си на грижите на убиец. О, Боже, бияч на жени. Продължавай, удари имен, потренирай малко. Осквернител на светици, богохулник, дяволе нечист.
Саид напусна стаята, без да каже дума. На следващия ден Мишал Ахтар настоя да се върне в града за пълни изследвания. Саид не отстъпи.
— Ако искаш да дадеш воля на суеверието, върви, но не очаквай от мен да те придружа. Осем часа каране във всяка посока; така че по дяволите с това.
Мишал замина същия следобед с майка си и шофьора и в резултат Мирза Саид не беше там, където трябваше да бъде, значи до жена си, когато резултатите от изследванията й бяха съобщени: положителен, операцията невъзможна, твърде напреднал, хищните лапи на рака се бяха забили дълбоко в гърдите й. Няколко месеца, шест, ако беше късметлийка, и скоро преди това щеше да дойде болката. Мишал се върна в Перистан и се отправи направо към жилището си в зенана, където написа на съпруга си официална бележка на светло лилав лист за писмо, уведомявайки го за лекарската диагноза. Когато прочете смъртната й присъда, написана със собствената й ръка, много силно му се прииска да избухне в сълзи, но очите му упорито оставаха сухи. Много години не беше имал време за Върховния, но сега няколко от Айшините фрази неочаквано изплуваха в съзнанието му. Бог ще те спаси. Всичко ще се даде. Хрумна му една горчива суеверна мисъл: „Това е проклятие — мислеше си той. — Защото изпитвах страст към Айша, тя уби жена ми.“
Когато отиде в зенана, Мишал отказа да се срещне с него, но майка й, препречваща вратата, му подаде втора бележка на ароматизирана синя хартия. „Искам да видя Айша — пишеше вътре. — Моля за любезното ти разрешение.“ Навеждайки глава, Мирза Саид даде съгласието си и засрамено се за-тътри обратно.
C Махунд винаги има борба; при Имама робство; но с това момиче няма нищо. Джебраил е бездеен, обикновено заспал в съня, както е в живота. Тя идва при него под едно дърво или в някой ров, чува каквото не казва, взима каквото й е нужно и си тръгва. Например какво знае за рака? Съвършено нищо.
Всички около него, мисли си той, докато е полубуден-полусънуващ, са хора, чуващи гласове, прелъстявани от слова. Но не неговите; никога неговия истински материал. — Тогава чии? Кой шепне в
