върху носа и гърба си. Той обикаляше от село на село, изпълнявайки един номер по сватби и други празненства, в който волът беше негов важен партньор и фон на заден план, който кимаше в отговор на негов въпрос, едно кимване за „не“, две за „да“.
— Селото, където сме пристигнали, хубаво ли е? — ще попита Осман.
— Бум — не се съгласяваше волът.
— Не е ли? О, да, хубаво е. Виж: не са ли хората добри?
— Бум!
— Какво? Значи е село от грешници?
— Бум, бум!
— Боже мой! Тогава значи всички ще отидат в ада?
— Бум, бум!
— Но, бхайджан, няма ли надежда за тях?
— Бум, бум — предлагаше волът спасение. Осман възбудено се навеждаше, поставяйки ухо на волската уста.
— Кажи бързо. Какво трябва да направят, за да бъдат спасени? — В този момент волът дръпваше кепето от Османовата глава и го разнасяше из тълпата, молейки за пари, и Осман щастливо кимаше: Бум, бум.
Осман, преминалият към исляма, и неговият „бум-бум“ вол бяха харесвани в Титлипур, но младия мъж искаше одобрението на едно лице, а то не искаше да го даде. Той й беше признал, че преминаването към исляма е било в по-голямата си част тактическо: „Само така можех да получа питие, биби, какво да прави човек?“ Тя беше оскърбена от признанието му, осведоми го, че не е никакъв мюсюлманин, душата му е в опасност и че може да се върне обратно в Чатнапатна и да умре от жажда, доколкото зависи от нея. Лицето й се зачерви, докато говореше с неизмеримо силно разочарование от него, и силата на това разочарование му даваше оптимизма да стои клекнал на дузина крачки от дома й ден след ден, но тя продължаваше да крачи горделиво покрай него с вирнат нос, без дори едно добро утро или надявам се, че си добре.
Веднъж седмично каруците на Титлипур с картофи се затъркулваха надолу по изровения, тесен четиричасов коловоз до Чатнапатна, който беше на мястото, където коловозът срещаше големия главен път. В Чатнапатна се изправяше високият блестящ алуминиев силоз на търговците на едро на картофи, но това нямаше нищо общо с редовните посещения на Айша в града. Тя се качваше на стоп на картофена каруца, стискайки малък вързоп от зебло, за да занесе играчките си на пазара. Чатнапатна беше известна в областта с детските си джунджурии, дялани дървени играчки и емайлирани статуетки.
Осман и неговият вол стояха накрая на индийската смокиня, наблюдавайки я как подскача на върха на чувалите с картофи, докато не се смали до точка.
В Чатнапатна тя се отправи към помещенията на Шри Шринивас, собственик на най-голямата фабрика за играчки в града. На стените й висяха политическите графити на деня: Гласувай за ръката. Или по-учтиво:
— Този човек е предател на своето рождение. Що за човек ще смени боговете толкова лесно, както своите дхоти? Бог знае какво ти става, дъще, но аз не искам тези кукли.
На стената зад неговото писалище висеше рамкиран сертификат, на който пишеше с претрупан със заврънкулки шрифт:
— Това момче е дявол — каза той с решителност и Айша загъна куклите в своето парче зебло, обръщайки се да си върви, без да спори. Очите на Шринивас се ококориха. — Проклета да си — извика той, — причиняваш ми мъка! Мислиш, че не знам, че се нуждаеш от парите? Защо направи толкова тъпо нещо? Какво ще правиш сега? Веднага отивай и направи кукли за СП, двойно по-бързо, и аз ще платя най- добрата цена и отгоре, защото съм щедър до недостатък.
Личното изобретение на мистър Шринивас беше куклата „Семейно планиране“, социално отговорна редакция на старата руска куклена идея. Вътре в костюмирана и оботушена кукла Аба имаше скромно облечена в сари Ама, а вътре в нея дъщеря, съдържаща син. Две деца са достатъчно: това беше посланието на куклите.
— Направи ги бързо, бързо — извика Шринивас след излизащата Айша. — Куклите за СП имат голям оборот.
Айша се обърна и се усмихна.
— Не се тревожи за мен, Шринивасджи — каза тя и си тръгна.
Сирачето Айша беше на деветнадесет години, когато започна връщането си пеша в Титлипур покрай изровения картофен коловоз, но по времето, когато се появи около четиридесет и осем часа по-късно в селото си, тя беше придобила един вид неостаряване, защото косата й беше побеляла като сняг, докато кожата й си беше възвърнала сияйното съвършенство на новороденото и въпреки че беше напълно гола, пеперудите се бяха установили по цялото й тяло в толкова плътни рояци, че тя сякаш носеше рокля от най- деликатната материя във вселената. Палячото Осман се упражняваше с вола близо до коловоза, защото, въпреки че беше разтревожен до смърт от нейното продължително отсъствие и беше прекарал цялата минала нощ в търсенето й, все още беше необходимо да си изкарва хляба. Когато спря погледа си на нея, този млад човек, който никога не беше уважавал Бог, защото беше роден недокосваем, беше изпълнен със свещен ужас и не посмя да доближи момичето, в което беше толкова безпомощно влюбен.
Тя влезе в своята колиба и спа цял ден и цяла нощ, без да се събужда. След това отиде да се срещне със старшия на селото, сарпанч154 Мохамед Дин, и го осведоми спокойно, че й се е явил архангел Джебраил и е лежал до нея да почива.
— Величие дойде между нас — съобщи тя на разтревожения сарпанч, който досега беше по-загрижен за картофените квоти, отколкото за трансцендентното. — Всичко ще се иска от нас и всичко ще ни се даде.
В друга част на дървото жената на сарпанча Хатиджа успокояваше един плачещ палячо, който трудно можеше да приеме, че е изгубил любимата си Айша от едно по-висше същество, защото когато архангел легне с една жена, тя е изгубена завинаги за мъжете. Хатиджа беше стара и разсеяна и често непохватна, когато се опитваше да бъде нежна, и даде на Осман хладна утеха:
— Слънцето винаги залязва, когато човек се страхува от тигри — цитира тя стара поговорка: лошите новини винаги идват изведнъж.
Скоро след като историята за чудото се разчу, момичето Айша беше повикано в голямата къща и през следващите дни прекарваше дълги часове със заминдаровата съпруга бегум Мишал Ахтар, чиято майка също беше дошла на гости и беше хлътнала по белокосата жена на архангела.
Сънуващият сънувайки иска (но не може) да протестира: никога не съм я докосвал с пръст, какво си мислите, че е това — някакъв мокър сън или какво? Проклет да съм, ако зная откъде това момиче получава информацията/вдъхновението си. Не оттук, това е сигурно.
Случи се следното: тя се връщаше към селото си, но тогава сякаш изведнъж започна да я оборва умора и тя слезе от пътя, за да легне в сянката на едно тамариндово дърво и си почине. В мига, когато очите й се затвориха, той беше до нея, сънуващият Джебраил в палто и шапка, изнемогващ от жега. Тя погледна към него, но не можеше да каже какво вижда, може би крила, ореоли, вътрешностите му. След това легна до нея, откривайки, че не може да се изправи, крайниците му бяха станали по-тежки от стоманени блокове,
