— Още едно момиче — пое си тя с отвращение дъх. — Е, като се има предвид кой направи бебето, трябва да съм щастлива, че не е хлебарка или мишка.
След тази втора дъщеря тя каза на Суфян доста и му заповяда да премести леглото си в трапезарията. Той прие без каквото и да било възражение отказа й да има повече деца, но тогава тя откри, че развратникът мисли, че все още може от време на време да влиза в затъмнената й стая и да изпълнява странния ритуал от тишина и полуобездвиженост, на който тя се беше подчинила единствено в името на възпроизводството.
— Ти какво си мислиш — изкрещя му тя първия път, когато опита, — че го правя за удоволствие?
Щом веднъж през дебелата му глава проникна фактът, че тя говори сериозно, край на неморалното държане, не, сър, тя е скромна жена, не полудяла от похот развратница, той започна да не се прибира до късно през нощта. По това време — тя погрешно си беше помислила, че посещава проститутки — той започна да се занимава с политика и не просто някоя стара политика, една или друга, о, не, мистър Мозък трябваше да отиде и да се присъедини към самите дяволи, комунистическата партия, не по-малко, толкова за така наречените му принципи; демони, такива бяха те, много по-лоши от курви. Заради това набъркване в окултното тя трябваше да опакова своите торби толкова краткосрочно и да замине за Англия с две малки деца подире й; заради това идеологическо магьосничество трябваше да изтърпи всички лишения и унижения в процеса на имиграцията; и заради неговия диаболизъм беше завинаги затънала в тази Англия и никога повече нямаше да види селото си.
— Англия — веднъж му каза тя — е твоето отмъщение, че ти попречих да изпълняваш неприличните си действия върху тялото ми. — Той не отговори, а мълчанието показва съгласие.
И какво беше това, което им носеше доход в този Вилает на нейното изгнаничество, това Юки на сексманиакалната отмъстителност на съпруга й? Какво? Неговите книжни знания? Неговите Гитанджали, еклоги или тази пиеса „Отело“, която той обясняваше, че е наистина аталлах или атауллах, освен ако писателят не знаеше правописа, както и да е, какъв писател е това?
Беше: нейното готвене. „Шаандаар“ — беше хвалено то. „Изключително, блестящо, възхитително.“ Хората идваха от цял Лондон, за да ядат нейните самосас, нейните бомбайски чаат172, нейните гулаб джаман173 направо от рая. Какво имаше там Суфян за вършене? Да взима парите, да поднася чая, да тича от тук до там, да се държи като келнер при всичкото си образование. О, да, разбира се, клиентите харесваха неговата личност, той винаги е имал привлекателен характер, но когато държиш гостилница, хората не за разговора плащат сметката. Джалебита, барфи, специалитет на деня. Как се обърна животът! Сега тя беше господарката.
Победа!
Но въпреки това беше също факт, че тя, готвач и печеловник, най-главен архитект на успеха на кафене „Шаандаар“, който най-накрая им позволи да купят цялата четириетажна сграда и да започнат да дават под наем помещенията й — беше единствената наоколо, върху която като лош дъх висеше миазмата на поражението. Докато Суфян продължаваше да проблясва, тя изглеждаше изгаснала подобно на крушка с изгоряла жичка, подобно на паднала звезда, подобно на пламък.
— Защо? — Защо, когато Суфян, който беше лишен от професия, ученици и уважение, подскачаше като младо агне и дори започна да наддава, затлъстявайки в самия Лондон, което никога не беше правил у дома; защо, когато властта беше преместена от неговите ръце и предадена в нейните, тя играеше — както казваше мъжът й, „тъжния чувал“, „мрачния приятел“ и „шляещ се пес“? Просто: не въпреки това, а заради това. Всичко, което ценеше, беше преобърнато от промяната; беше изгубено в този процес на преместване.
Нейният език: сега задължена да издава тези чужди звуци, които караха езикът й да се чувства изморен, нямаше ли право да се оплаква? Нейното семейно жилище: какво значение имаше, че в Дака бяха живели в скромен учителски апартамент, а сега благодарение на добрия предприемачески усет, спестяванията и уменията с подправките владееха това четириетажно здание с плосък покрив? Къде беше сега градът, който познаваше? Къде бе селото от нейната младост и родните зелени морски пътища? Обичаите, около които беше градила живота си, също бяха изгубени или най-малкото — труднооткриваеми. Никой в този Вилает нямаше време за бавните любезности на живота у дома или за съблюдаването на множеството религиозни ритуали. Освен това: не беше ли тя принудена да се задоволи със съпруг без значение, докато преди можеше да се радва на достойното му положение? Къде беше гордостта от това, че е принудена да работи за своята прехрана, за неговата прехрана, докато преди можеше да си седи вкъщи в твърде подхождащо й великолепие? — И тя знаеше, как можеше да не знае, за тъгата под неговата сърдечност, и това също беше поражение; никога преди не се беше чувствала толкова неподходяща като жена, защото каква мисис е тази, която не може да развесели мъжа си, а трябва да наблюдава подправено щастие и да се прави сякаш това е чиста монета? — Плюс това: те бяха дошли в демонски град, в който всичко може да се случи, да ти счупят прозорците посред нощ без някаква причина, на улицата да те повалят невидими ръце, в магазините да чуеш такива обиди, че да си помислиш, че ушите ти ще паднат, но когато се обърнеш по посока на думите, виждаш само празно пространство и усмихнати лица и всеки ден чуваш за това момче, онова момиче, набити от призраци. — Да, страна на призрачни дяволчета, как другояче да се обясни; най-добре беше да си стоиш у дома, да не излизаш дори, за да пратиш писмо, стой си вътре, заключи вратата и кажи молитвите си и злите духове (може би) няма да дойдат. — Причини за поражението? Баба, кой може да ги преброи? Не само беше жена на дюкянджия и кухненска робиня, но дори и на собствените й сънародници не можеше да се разчита; — имаше мъже, които смяташе за достойни за уважение, шариф, даващи телефонни разводи на жените си вкъщи, за да избягат с някоя жена харамзади174, и момичета, убивани заради зестра (някои неща можеха да бъдат внесени без мито през чуждестранната митница); и най-лошото от всичко — отровата на този дяволски остров беше заразила нейните две малки момичета, които растяха, отказвайки да говорят майчиния си език, въпреки че разбираха всяка дума, правеха го само за да нараняват; защо иначе Мишал отряза цялата си коса и вмъкна цветни дъги в нея; и всеки ден беше битка, караница, неподчинение — и най-лошото от всичко, нямаше нито едно ново нещо в оплакванията й, така беше за жени като нея, защото вече не беше някоя, самата тя, Хинд, жената на учителя Суфян; беше потънала в анонимността, безхарактерната множественост да бъдеш само една-от-жените-подобни-на-нея. Това беше исторически урок: нищо друго за жени-като-нея, освен да страда, да помни и да умре.
Ето какво направи тя: отрече слабостта на съпруга си, през по-голямата част от времето се отнасяше към него като към лорд или монарх, защото в нейния изгубен свят славата й се дължеше на неговата; за да отрича призраците извън кафенето, тя си стоеше вътре, изпращайки други за кухненски провизии, домакински потребности и също за безкрайните припаси от видеофилми на бенгали и хинди, чрез които (заедно с нейните непрекъснато увеличаващи се индийски филмови списания) тя можеше да остане в допир със събитията в детинския свят като странното изчезване на несравнимия Джебраил Фаришта и последвалото трагично съобщение за неговата смърт в самолетна катастрофа; и за да даде известен отдушник на чувствата си на победено, изтощено отчаяние, тя крещеше на дъщерите си. По-голямата, за да си го върне, накълца косата си и позволяваше на зърната си да стърчат през фланелки, носени предизвикателно тесни.
Пристигането на напълно развит дявол, рогат човек-козел, беше в светлината на предходното твърде подобно на последната или във всеки случай предпоследната капка.
Обитателите на „Шаандаар“ се събраха в нощната кухня на кризисно заседание без предварителна подготовка, Докато Хинд сипеше клетви в пилешката супа, Суфян разположи Чамча на една маса, издърпвайки за бедния тип алуминиев стол със синя пластмасова седалка, и откри нощното заседание. Радостен съм да докладвам, теориите на Ламарк бяха цитира-. ни от изгнания учител, който говореше с най-добрия си дидактически глас. Когато Джъмпи разказа невероятната история на падането на Чамча от небето — самият протагонист бе твърде погълнат от пилешката супа и мъката, за да говори за себе си.
— Суфян, чмокащ със зъби, спомена последното издание на „Произхода на видовете“.
— Където дори великият Чарлз прие идеята за мутация при екстремни обстоятелства, за да се осигури оцеляването на вида; какво остава за неговите последователи — винаги по-дарвинисти от него самия! —
