Георги Русафов
За Голчо от Голтупан и други весели приказки
На сина ми Иван Г. Русафов
За Голчо от Голтупан…
Цар Глупан
Живял някога един цар.
Преди да наследи престола на баща си, народът го наричал правичката — царското синче Глупан. Но щом станал цар, както всички владетели на света, и той бил заобиколен веднага от ласкатели. Те плъзнали като охлюви край него. Дебнели всичко каквото правел. Ловели всяка дума, която отронвала устата му. И всякога на всичко се възхищавали.
Кихнел ли например новият цар, същия миг около него се струпвала цяла дружина царе-дворци с ухилени до уши лица. Всички пляскали с ръце, всички кокорели очи и един през други се надпреварвали кой по-хубаво да похвали кихавицата на царя.
— Ах, чухте ли?… — хълцали задъхано едни. — Чухте ли как мъдро кихна нашият повел ител?!
— Божествено!… Божествено!… — квакали с просълзени от умиление очи други. — Така сигурно кихат само боговете!
Трети пропълзявали до трона, надигали нагоре глави, проточвали шии и с овлажнели от възторг клепки молели царя:
— Позволи ни, господарю, да погледаме по-отблизо божествените ти ноздри, които умеят така мъдро да кихат!…
Сетне всички граквали в хор:
— О, мъдър, мъдър си ни ти, повелителю наш!
Друг път — след като не обелвал дума по цяла седмица — Глупан най-сетне отварял уста и проговарял:
— Даааа — водата е мокра!
Или:
— Тъйййй — две и две правят четири! Тутакси пред него пак изниквали като че ли изпод земята царедворците и отново подхващали:
— Чухте ли?… Чухте ли каква мъдрост отрониха божествените уста на нашия господар?!… Ах, мъдър, мъдър си ни ти, повелителю наш!
Така минавали ден след ден, година след година и неусетно новият цар бил прославен като най-мъдрия владетел на света. Това, разбира се, не било голяма беда — за кой ли властелин не се разправят всякакви смехории! Но не щеш ли, Глупан наистина повярвал, че нямало по-мъдър от него на земята. И за да покаже на всички своята мъдрост, той заповядал да разгласят навред из страната, че ще напълни с жълтици чифт дисаги на оногова, който успее да го излъже…
Още същия ден към царския дворец се проточила пъстра върволица от стари и млади, богати и бедни, умни и глупави люде. И всички носели със себе си по чифт празни дисаги, защото всички били сигурни, че в двореца ще излъжат лесно царя и ще им напълнят дисагите със злато. Но там каквото и да разказвали кандидатите за царските жълтици, каквито и небивалици да измисляли, през цялото време Глупан ги слушал мълчаливо, чешел невъзмутимо червения си врат и накрая все отвръщал:
— Марш! Това не е лъжа, а истина!
Така всички напускали двореца му с празни дисаги.
Накрая и Голчо от Голтупан решил да опита късмета си при Глупан…
Нахранил той една сутрин куцото си магаре Марко Дългоухи, преметнал на гърба му като другите люде чифт големи празни дисаги и — ку-цук-куцук! — двете сиромашки души поели дългия път за царските палати. Вървели без почивка ден, два, три и рано-рано на четвъртата заран Голчо потропал с кривака си на дворцовите порти.
Отворил му вратата сам Глупан, който по-туй време се разхождал наблизо със свитата си. Като чул защо е дошъл Голчо чак от Голтупан с куцото си магаре и като видял големите празни дисаги на магарешкия гръб, царят се изсмял гръмогласно:
— Ха-ха!… Вижте го тоя дрипльо, толкова е сигурен в печалбата, че докарал и магарето си да му отнесе дисагите с жълтиците! Рибата е още в морето, а цървуланко вече приготвил тигана да я пържи… Хо-хо! — кискал се до задъхване цар Глупан и възхитен от собственото си остроумие, по едно време започнал да се търкаля по земята пред очите на слисаното магаре.
Царедворците подскачали като гумени топки край Глупана, пулели очи един към друг и се надпреварвали да гракат:
— Чухте ли?… Чухте ли как умно го каза нашият господар — рибата още в морето, а цървуланко приготвил тигана да я пържи!… Ах, какъв ум, ах, какво остроумие!
— Да, да, да — какъв ум, какво остроумие!
— И тоя гольо дошъл да дели мегдан с такъв ум!… Ха-ха!
Най-сетне — след като се изморили да гракат и квакат — царедворците отвели госта от Голтупан в залата, където царят изслушвал кандидатите за жълтиците му… Глупан се изкачил на трона, надул се, па се обърнал строго към Голчо:
— Хайде, гольо, започвай да лъжеш! Но знай, че само ако не успееш да ме излъжеш и да спечелиш жълтиците, ще заповядам да ти ударят сто тояги на голо, та да запомниш кога си ходил да надлъгваш най- мъдрия от мъдрите царе на света!… Е, кажи каква лъжа има да ми казваш!
— Не съм трепал толкова път от Голтупан до тука, за да те лъжа, твое величество! — отвърнал смирено Голчо. — Дошъл съм в двореца ти самата правда да ти кажа, че да си получа онова, което по наследство ми се пада да взема от тебе…
И започнал да разказва:
— Край нашето село има един дълбок сух кладенец…
— Че край кое село няма сух кладенец? — прекъснал го Глупан и пак се разсмял. — Това ли ти е лъжата, гольо?… Ха-ха!… Гответе тоягите, царедворци, ама по-дебели подберете!… Ха-ха!
— Един ден запретнах крачоли, засуках ръкави и започнах да копая сухия кладенец… — продължил Голчо, като че ли бил оглушал за думите на царя. — Копах ден, копах година, ала вместо да излезе вода, тъмната дупка изведнъж светна! Огледах се и видях, че съм из-дълбал цялата земя и съм излязъл от долната й страна. „Хубава работа — рекох си, — ами сега накъде!“ И да си призная, твое величество, доста се изплаших… Та как да не се изплашиш, брате! Нагоре бездна, която дори птиче не може да прехвръкне, а наоколо — земя чужда, земя непозната. Но тъкмо се чудех какво да правя, гледам — към мене тичат запъхтени двама мъже, облечени от главата до краката с коприна, а на кръстовете им се люшкат едни такива голеееми саби… „Сбогом, животец!“ — рекох си аз и се приготвих да се прощавам с душицата си. Но щом се приближиха до мене, непознатите мъже взеха да ми се кланят. „Ела, казват, госте-нино от Горната земя, с нас в двореца, че царят ни благоволи да те повика!…“ Няма що, в ръцете им бях — ни е да бягаш, ни е да се опъваш! — и тръгнах. Докато вървяхме по пътя за царския палат, най-много ме зачуди едно нещо: накъдето и да се обърнех, пред очите ми навсякъде се мяркаха само магарешки тръни. Надзърнех ли в градините край пътя, в лехите вместо лалета и шибой стърчаха навсякъде магарешки тръни. Повдигнех ли глава към прозорците на къщите, в саксиите се мъдреха важно-важно пак магарешки тръни. Но едва в двореца разбрах защо магарешките тръни бяха на такава голяма ночит в тая страна… Когато ме отведоха в залата, дето трябваше да се срещна с царя, просто щях да припадна от изненада — на трона седеше едно породисто магаре с корона на главата! Коронясаното магаре ме гледаше усмихнато и ми кимаше за поздрав с дългите си уши. Да, както две и две правят четири, така ми беше вече ясно, че този дългоух усмихнат магарец бе царят на тази чудна страна!… Все пак не можах да се стърпя и се обърнах към моите водачи:
„Бре, хора, свършили ли са се в царството ви човеците, та на трона ви се е разположил този магарец!… Или може би зле виждам?“
„Много добре си виждаш, гостенино — обясни ми единият от тях, — на трона ни наистина седи едно от
