— Куме, из пътя се отбих при едно студено кладенче и хубавичко се напих с ледена водица, та сега не ми се слага капка вода в устата!… Затуй пък съм гладен като вълк!
След тия думи кумът се видял натясно, па сторил със свито сърце за първи път място на Голча край софрата си. И сиромахът — както бил гладен — се нахвърлил наистина като вълк върху топлата погача и печената кокошка.
Богатият човек гледал отстрани как изчезвали големите залци в гладната уста на Голчо и се пукал от мъка. Но изтраял — до края на обеда не обелил нито дума, за да спре госта от яденето. Едва когато Голчо си тръгнал за село, той му поръчал строго:
— Кумец, иди си сега със здраве, но се готви и ти за госте — наумил съм да намина тия дни и аз към вас… Ала чуй, човече, като дойда, искам с кумичката да ме посрещнете така, както аз те посрещнах сега, че иначе — отиде, та се не видя кумството ни!…
— Добре си решил, куме! — отвърнал Голчо. — Ти само ела, па все ще се намери нещо и в нашия сиромашки дом за пред кума.
Сетне двамата се разделили.
Голчо — доволен и сит — засвирукал весело към Голтупан. А кумът му — мрачен и сърдит — се затворил веднага в къщи, за да въздиша до среднощ, че е оставил сиромаха да се нахрани както трябва на софрата му. И не се успокоил за туй нещо, докато една неделна утрин не запрашил рано-рано към село Голтупан, на гости у кумеца си Голчо…
Бедните хора посрещнали богатия си кум още на улицата. Децата го начоколили и заскачали радостно край него. Голчо поел от гърба му празните дисаги, към които жадно-жадно поглеждали за подаръци дечурлигата, и бързо го отвел в къщи. А Голчовица — след като целунала чинно ръката му за „добре дошъл“ — тутакси изчезнала към курника, откъдето подир малко изкрякала тревожно за последен път едната от двете кокош-чици на сиромасите.
На втория ден домакините заклали за кума агънцето на единствената си овчица.
На третия ден му поднесли печено прасенце ведно с баница, която стопанката омесила, като изгребала последната шепа брашно от нощвите.
И край — свършило се всичко, което бедните хорица пазели, за да се отсрамят пред кума си!…
Но кумът не мислел да си отива. Харесало му при гостолюбивите стопани, затуй заседнал здраво в дома им. И правел каквото правел, все гледал да отвори дума за това, как Голчо се отбил при него и как той го нагостил с печена кокошка и бяла погача.
— Ама славно ядене беше, кумец, а? — провиквал се често-често той, докато дъвчел настървено препечената кожичка на прасенцето. — Разкажи, разкажи на кумичката как умее да гощава кумът й кумците си, та и тя да се поотпусне!
Сетне — като поглеждал с лакоми очи към двора, дето се разхождала последната кокошчи-ца на сиромасите — подхвърлял хитро:
— Но и оная черна ярка на двора май не отстъпва по тлъстина на моята кокошка, която изядохме с тебе у дома!…Кумичке, с нея ли си решила да ме гощаваш утре?
Голчо се видял в чудо.
Какво да стори, какво да измисли, та да прогони най-сетне нахалния човек От дома си!…
Мислил ден, блъскал си главата два дни, па на третия взел, че наредил децата си още в тъмни зори пред кума и им заповядал да му целунат ред по ред ръка за сбогом.
— На добър час, кръстник!… Лек ти път! — записукали едно след друго дечицата, като целували ръката му и се кланяли до земята.
Но кумът ги спрял:
— Чакайте, деца, чакайте — не бързайте да ме изпращате!… Кръстникът ви не си е тръгнал още — ще поседя и тая седмица при вас, а за хатър на баща ви може и другата да ви погос-тувам!…
При тези думи Голчо само дето не умрял от гняв и мъка. Но нямало какво друго да стори, освен още да помисли как да се отърве от нахалника. И мислил колкото време мислил, веднъж му текнало нещо, излязъл бързо от дома и се загубил по кривите сокаци на селото.
Бавил се навън дълго.
Същия ден вечерта, току пред двора на бедняка, застанал един гласовит мъжага, Миг след туй той надул гърди, отворил голямото си гърло и се провикнал колкото му глас държал:
— Чуйте, селянииии!… Дошла е заповед от боляра-господаря всички другоселци, които се намерят утре в Голтупан, да бъдат откарани в господарската каменоломня — роби да му бъдат, само за хлебеца работа да му вършат. Който има уши — да слуша! Комуто е мила главата — да изпълнява! Болярска-господарска воля ви предавам!…
С тази вест гласовитият човек обиколил Гол-човата къща от четирите й страни. И всеки път гласът му прокънтявал от страшно по-страшно. Затуй кумът отвътре — веднага щом оня отминал — тутакси тупнал в краката на Голчо и разтреперан като трепетликово листо, ударил на молба:
— Моля ти се, кумец — ти баща, ти майка! — прави-струвай, но ме избави от робство, че така нахалост ще ми отиде животецът!… Къде мога аз, брате, да работя; къде мога в болярската каменоломня гръб да превивам само за една корица хлебец!
Голчо се престорил на угрижен. Хванал главата си с две ръце, забил поглед в пода и започнал да мисли. Мислил колкото мислил, накрая скочил на крака, па извикал:
— Намислих, куме!… Утре преди да съмне, ще те сместя в един чувал, чувала ще метна в колата на съседите и — уж отивам да сея! — ще те изведа от селото. Скланяш ли да я наредим така?
— Скланям, как да не скланям! — просветнали веднага очите на богатия.
На заранта чорбаджията се хопнал в един голям чувал. Голчо го завързал, метнал го в колата на съседите и преди още да се раздени, под-бързил воловците към полето на път за кумовото село. Вървели така двамата — единият край колата с остена, а другият в чувала на колата, — докато изгряло слънцето. По едно време срещу тях се задали двама мъже. И двамата поклащали по една дрянова сопа в десниците си.
— Къде си подранил тъй, бре Голчо? — запитали мъжете сиромаха.
— Тръгнал съм по хладинка да засея с просо нивицата си на Голо бърдо! — отвърнал Голчо и смигнал на мъжете към завързания чувал. — Ей го семето…
— Че тогава спри да отупаме зърното за берекет — просото ти да изкласи буйно като гора!
Голчо спрял колата. И докато кумът в чувала да разбере какво ще правят мъжете, двамата юначаги започнали да налагат с все сила охранената му гърбина с дряновиците си. В същото време припявали весело:
Щом натупали по този начин здравата чорбаджията, двамата мъже изчезнали в шумака на близката гора — ни лук яли, ни лук мирисали.
А Голчо смушил пак воловците и заситнил отново край тях, като си засвирукал безгрижно — глух за стоновете, които издавал пребитият човек в чувала…
Изминали-неизминали още стотина крачки, зад първия завой пред добичетата изскокнали други двама мъже, също с дрянови сопи в десниците си.
— Накъде си забързал, бре съседе? — викнали те на Голчо.
