ушите до копитата си чистокръвно магаре!“
„Че защо него сте си избрали за цар?“ — още не можех да проумея аз.
„Защото сме умен народ… Знаем, че всички царе по света са малко подобни или изцяло приличат на магаретата, затуй си избрахме за цар това чистокръвно магаре, та да сме си на чисто с него — каквато и магария да извърши, прощаваме му, нали си е магаре!…“
В туй време дългоухият владетел ме покани да седна на празното кресло до трона му и започна да ме разпитва:
„Като идваш от Горния свят, пътниче, не си ли чувал да има там едно село с хубавото име Голтупан?“
„Голтупан ли! — надух се тозчас аз от гордост, че славата на моето родно село е достигнала толкова далече, веднага щом чух името му. — Как да не съм чувал за Голтупан, твое величество, когато там съм се родил, там съм израсъл и сега направо от него идвам тука!“
„Така ли! — светнаха на свой ред и очите на негово дългоухо магарешко величество. — Че ти тогава, човече, сигурно можеш да ми кажеш дали е жив моят петдесет и пети братовчед Марко Дългоухи — едно такова скромничко, куцичко магаре! Познаваш ли го, слушал ли си нещо за него?… Горкият княз, той е единственият от нашата дългоуха царствуваща династия, за когото досега не знам дали е жив и затуй нищо не съм сторил за благоденствието му!“
„Чакай, твое величество, не е ли лявото ухо на този дългоух княз откъснато по средата?“ — запитах аз нетърпеливо.
„Точно така!… Този благороден белег, според фамилната книга на нашата династия, моят царствен братовчед е спечелил на един рицарски турнир още на младини… Но нима познаваш княз Марко Дългоухи?“
„Има си хас да не го познавам! — викнах аз гордо-гордо и още повече се надух. — Та това е моето магаре Марко Дългоухи!… Виж го ти, милия ми Марко, да бъде княз, в жилите му да тече царска кръв, а досега нищо да не ми обади за това свое величие!… Каква скромност!“
„Жив ли е; кажи ми по-бързо жив ли е моят петдесет и пети царствен братовчед Марко Дългоухи?“ — чак се надигна от трона си развълнуваното магаре цар, като чу думите ми.
„Жив е, бре, жив е! — побързах да го успокоя аз. — Докато бях горе, на Горната земя, той всеки ден си изяждаше по две кошчета слама, похапваше си чат-пат и магарешки тръни на селския мегдан, изпиваше и по две ведра бистра водица!…“
При тази вест магарето цар скочи от трона, протегна шия и изрева от радост така силно, че всички стъкларии в залата зазвъняха. Сетне изтича по обкованите със злато мраморни стъпала на трона и се тръшна върху постлания с персийски килим под, па започна да се търкаля и реве като малаче в локва през юли. С една дума, твое величество, магарето цар изрази радостта си чисто по магарешки. Но да си кажа правич-ката, царю честити, дългоухото величество изпълни тази магария много по-хубаво и много по-мъдро, отколкото твоя милост направи същото тази сутрин, когато ме посрещна.
Досега цар Глупан слушал мълчаливо, не прекъсвал с нищо разказа на Голчо. Но при последните думи на сиромаха ревнал с цяло гърло над него:
— Какво-о-о-о!… Оня, дългоухият, бил по-мъдър от мене ли? От мене — най-умния, най-мъдрия, най… най… най…
— Да не искаш да кажеш, твое величество, че това е лъжа? — усмихнал се хитро Голчо.
При думата „лъжа“ Глупан се сепнал. Стиснал зъби, свил се отново на трона си и пак замълчал.
А Голчо продължил:
— При царя магаре прекарах три дни и три нощи. През цялото време славно си погуляхме и още по- славно се повеселихме. Но мъката ми па Голтупан и куцото ми магаре Марко Дългоухи, които не бях виждал кой знае откога, не ме напусна нито за минутка. Затуй ма четвъртата заран помолих дългоухия домакин да ми помогне да се върна на Горната земя. В началото той се мръщеше и не даваше дума да се издума за раздяла с мене. Но когато му казах, че това трябва да стане за доброто на неговия царствен петдесет и пети братовчед Марко Дългоухи, очите му начаса се просълзиха от умиление и тропна с предните си копита. Веднага в тронната зала влязоха ония същите, облечените в злато и коприна, които първия ден ме доведоха при него.
„Направете всичко каквото желае гостенинът ми от Горната земя, за да се прибере в родното си село!“ — заповяда им дългоухият цар.
Щом чуха повелята му, придворните ме оставиха да се сбогувам с царя, сетне ме отведоха при едно високо дърво. Когато рекох да видя върха на туй дърво, калпакът ми падна и пак нищо не зърнах — върхът му се губеше кой знае къде нагоре, забулен в облаците.
„Ето ти пътя за Горна земя, гостенино, на добър ти час!“ — рекоха водачите ми и си отидоха. Когато останах сам при високото дърво, тутакси се пипнах за дънера му и започнах да се катеря нагоре. Катерих се ден, катерих се година, докато най-сетне една утрин стигнах върха. И щом разгърнах облака, който забулвате всичко пред очите ми, знаеш ли, царю честити, какво видях?… Стоят моят дядо и твоят дядо по средата на друг облак и се карат. Караха се, караха се, па по едно време взеха да се бият. Пата-кю-та… пата-кюта! — бъхте моят дядо дядо ти, че чак пушек се дига. Скочих при тях и с мъка ги разтървах. Тогава от тях научих, че моят дядо биел дядо ти, защото едно време, когато дядо ми и твоят дядо пасли свинете на нашето село, дядо ти загубил селския шопар и моят дядо му помогнал да го намери. От благодарност дядо ти му обещал, че ще му напълни чифт дисаги с жълтици, когато стане цар… Но след туй той станал цар, оставил деца и внуци на престола си, а до ден-днешен не се е издължил на моя дядо!… Та сега дойдох при тебе, царю честити, не да те лъжа, както си помисли тая заран, а да си получа от тебе наследството — това, което твоят дядо дължи на дядо ми още от времето, когато двамата са пасли свинете на Голтупан!
— Каааааак! … Какво бръщолевиш ти, гольо! Чуваш ли се? — ревнал позеленял от гняв цар Глупан над Голча. — Дядото на най-мъдрия цар никога не е бил свинар!… С главата си ще платиш за тая лъжа, нещастнико!
— Какво каза, твое величество? — прекъснал го спокойно Голчо. — Лъжа ли е това, дето казах? Че ако е лъжа, заповядай да напълнят празните ми дисаги с жълтици, както си обещал пред целия народ… А ако пък е истина, няма що — наброи ми това, което дядо ти дължи на моя дядо!… Нали и така, и иначе царската дума на две не бива да става!
Глупан си прехапал езика.
И за да се отърве по-скоро от Голча, заповядал да му напълнят веднага дисагите с жълтици и да ударят десет тояги на куцото му магаре Марко Дългоухи, та по-бързо да се запилее със стопанина си към Голтупан. Далече от неговите очи, далече и от царедворците му, които едва скривали насмешливите си погледи от своя мъдър повелител…
Голчо и богатият му кум
За добро ли, за зло ли, Голчо от Голтупан имал богат кум, другоселец. Но само какъв скъперник бил тоя човек, майко мила!… Макар че бил имотен и могъл да посрещне и изпрати от дома си сити-пресити десет души като Голча, колкото пъти сиромахът се отбивал при него, оня още от дворната врата го посрещал с думите:
— Е-хе, кумец, по напуканите ти устни познавам, че умираш за кратунка студена водица!…
И преди Голчо да му отвърне нещо, кумът се провиквал към жена си:
— Жено, кумецът Голчо се е отбил за малко у нас — извади му веднага прясна водица от дълбокия кладенец, че човекът бърза да си върви, а умира от жажда!…
Така скъперникът посрещал и изпращал Голча години наред само с кратунка студена водица. Никога не го поканил като човек на трапезата си, никога не го нагостил като хората. И сиромахът започнал да отбягва къщата му.
Но един ден — на връщане от града за село — така се случило, че Голчо нямало какво да прави и, волю-неволю, пак се отбил при богатия си кум. Още щом отворил вратата на дома му, отвътре го ударила сладката миризма на току-що извадена от пещта печена кокошка. А бедният човек бил така изгладнял от дългия път, че чак свят му се виел. И тъй като знаел как ще го посрещнат, преди оня да отвори уста, Голчо се провикнал:
