— Майко мила, каква стара глупачка съм била!… — викнала накрая тя така гръмко, че чак дърветата наоколо потреперали. — Три дни обикалях като луда по гори и полета, по шубраци и усои; три дни слушах какви ли не креслювци с надежда да открия най-сладкопойните птичета за синчето на нашия повелител, а те били в моето гнездо!
След туй щастливата майка се втурнала бурно при гълчаливите си рожби и дълго ги прегръщала, милвала. Сетне ги натикала чевръсто до едно в златната клетка, която й дали при тръгването прислужниците на лъва, па полетяла гордо-гордо право към двореца, за да ги поднесе в дар на малкия принц…
Като поставила кафеза със своите вранчета над леглото на заспалото лъвче, макар да била много уморена, враната не се прибрала в гнездото да си отпочине, а кацнала на едно дърво, опряло клоните си току до прозореца на спалнята, където лъвчето похърквало блажено. И загледана с умилени очи към рожбите си, тя се унесла в сладки мечти:
„Ще съмне, първите лъчи на слънцето ще погалят клетката с рожбите ми и те начаса ще надуят сладкогласите си гърла. Целият дворец ще екне от дивната им песен… Ще се събуди лъвът, ще се събуди лъвицата, па дълго-дълго ще се чудят откъде се е взела тази нежна музика в двореца им. Накрая двамата ще хукнат като омагьосани към покоите на синчето им, откъдето иде песента… «Ах, милата врана, лишила се е от децата си, за да направи щастлив сина ни! — ще викне удивената лъвица, когато познае рожбите ми. — Награди я щедро, съпруже мой, че по-сладкопойни птичета не съм чувала нийде по света!» Лъвът ще изпрати прислужниците си да ме повикат и когато застана смирено при него, ще ме попита: «Кажи каква награда искаш за щедрия дар, който донесе на нашия син; каквото пожелаеш, това ще получиш!» Всяка глупава птица на мое място ще поиска от повелителя ни да я провъзгласи за първа между пойните птици. Но аз ще бъда по-скромна и ще си пожелая само да ме назначи за придворна дама, за да се грижа за музикалното възпитание на принца и да бъда по-близо до рожбите си, които ще станат царски певци!“
Ала едно мечтала враната през нощта, друго й донесло утрото!…
Когато съмнало и първите слънчеви лъчи затрептели като зайчета по прозорците на покоите, в които спяло безгрижно лъвчето, дворецът наистина екнал. Но залите му не се огласили от нежна птича песен, а се разтърсили от оглушителния грак на пробудените вранчета и отчаяния рев на изплашеното лъвче.
— Оле-лееее, мамо, спаси ме, шест страшни чудовища искат да ме лапнат!… Оле-лееее!… Помооооощ! — ревяло до посиняване лъвчето, като гледало големите човки, зинали страшно над главата му.
Миг след туй треснали тревожно врати, затропали забързани стъпки. Сетне и вранешкият грак, и ревът на лъвчето потънали в гороломния рев на разярения лъв:
— Кой нещастник е решил да се прости без време с живота си, та е домъкнал тука тези крилати чудовища да плашат височайшата ни рожба!…
Тутакси се обадили цяла дузина услужливи гласове:
— Враната ги донесе снощи, господарю!… Сега тя чака навън, хей на онуй дърво пред двореца!
— Така ли, значи останала е да се порадва на делото си! — ревнал още по-страшно лъвът. — Карррауууул, доведете ми веднага тази нещастница да я предам още сега на заколение!
И преди враната да се окопити, царските стражи я смъкнали от дървото и начаса я отвели при повелителя на всички животни и птици.
— Ти ли, глупачке, донесе тези плашила тука да разплакват чедото ни? — викнал грозно лъвът над главата й.
— Аз, господарю!… Ваша повеля изпълних — нали искахте да донеса на божествения ви син най- сладкопойните, най-сладкогласите птичета на света! — отвърнала гордо враната. — Ето ги!
— Какви най-сладкопойни, най-сладкогласи птичета бълнуваш, нещастнице, не ги ли чуваш как страшно грачат?! — ревнал още по-грозно лъвът. — Палачат, само палачът ще ти даде да разбереш…
Но враната все едно, че не чула нищо от лютата закана. Загледана като омагьосана към своите пилета, тя на един дъх разказала как три дни напразно търсела навред по света истински певци за лъвчето, докато накрая ги намерила в своето гнездо. Лъвицата през цялото време я слушала с умилени очи и като разбрала, че думите на враната не достигнали до сърцето на лъва, горещо му се помолила:
— Съпруже мой и татко на най-милото, най-умното, най-красивото, най-смелото лъвче на света, прости на нещастната майка — трябва да видиш рожбите й с нейните очи и да ги чуеш с нейните уши, за да я разбереш!…
Щом чул молбата на височайшата си съпруга, лъвът начаса дигнал глава и целият дворец потреперал от гороломния му рев. А ние вече знаем, че на дворцовия лъвски език това значело:
— Волята ти за нас е закон, госпожо!… Така мъдрите думи, излезли от сърцето на едната майка, спасили другата майка. И враната напуснала недокосната двореца на лъва, заедно с шестте си гласовити рожби — всички здрави-здравенички, всички цели-целенички…
Хитрият кожухар
Живели някога двама съседи. Единият бил богат, алчен чифликчия, а другият — беден работлив кожухар.
Веднъж чифликчията метнал през рамо обработена овча кожа и се запътил с нея към бедния си съсед — кожухаря.
— Майсторе — казал му той, като разгънал важно върху кожухарската маса овчата кожа, — искам да ми направиш от тая кожа топло кожухче. Нека да е без ръкави, ала да бъде такова кожухче, каквото никой на света досега не е носил… Тъй де, пари ще ти броя за работата, не е шега!
— Бива, съседе — отвърнал кожухарят, — ще ти направя такова кожухче, че да бъде за чудо и приказ — през девет планини и през девет реки да се говори за неговата хубост!
— И още нещо: ще работиш така, та от кожата нито косъм да не се похаби!… Тъй де, пари струва!
— Добре, съседе! Докато майсторя кожухчето, очите ми ще играят на четири, а ръцете ми ще пипат така, като че ли златар гривна за царската дъщеря прави!
— Тъй де, пари ще получиш за това, не е шега! — казал накрая чифликчията и си тръгнал.
Но преди да прекрачи прага, хрумнало му нещо и се върнал от вратата:
— Чувай, майсторе — казал, — май кожата е доста голяма, не може ли от нея да ми направиш вместо едно две кожухчета?…Кожа е това, хей, кожа от цяла овца — пари струва!
— Бива, съседе. Щом искаш две кожухчета, ще ти направя две кожухчета… — отвърнал кожухарят и се усмихнал хитро под мустак на чорбаджийската ненаситност.
Очите на чифликчията светнали. Огледал още веднъж кожата, попипал я отсам, подръпнал я оттам, па побързал да каже:
— Както я гледам тази кожа, струва ми се, че от нея ще излязат и три кожухчета, а?
— Защо не, съседе, може и три…
— А по очите ти познавам, че и за калпак ще остане, нали?
— Че и калпак да ти направя, съседе, защо не!
При тия думи чифликчията едва що не изкрещял от радост. Сетне потъркал доволно ръце, па побързал да си върви, докато кожухарят не се е опомнил и отметнал от думата си.
Из пътя той вървял усмихнат и все си бърборел:
— Хубаво подведох този глупак — от една овча кожа три кожухчета да ми направи, на туй отгоре и… калпак! Хи-хи… хубаво го наредих! Така-а-а, така-а-а… — ум царува, ум робува, ум патки пасе!… Хи-хи!
Минало време.
Когато решил, че поръчката му вероятно вече е готова, чифликчията се запътил към кожухаря и още отдалече се провикнал весело:
— Ей, съседе, готови ли са моите кожухчета?
— Готови са, готови са — току-що ги завърших, съседе! — подал глава от работилницата си кожухарят.
— И калпакът ли?
— И калпакът, и калпакът… Чифликчията изтичал радостно до работната маса на кожухаря. Ала като видял трите кожухчета и калпака до тях, само дето не припаднал от изненада. Сетне смръщил вежди и
