ма-га-ре!… Чуваш ли, ця-ло ма-га-ре, дори кожата му ти се е досвидяла да оставиш в лакомията си; и нея си излапал като ламя!…
Мъжът и жената се видели в чудо.
Хванали се за главите, заговорили в надпревара на ханджийския син:
— Чакай, бе човече, какво магаре бълнуваш, че съм изял!… Ние сме хора бедни, смирени, освен коприва, гъби, боб и хлебец друга храна, кажи-речи, у нас не знаем… — замънкал болният от одъра си. — Вярно е, че си имаме едно магаренце, но как ще го изядем, горкото, когато то ми е дясната ръка — дръвца от гората с него си нося, на работа по селата заедно с него ходя!
— Така е… — Притекла му се на помощ жената. — Ако заколим магарето, нали няма да имаме съчка у дома огнец да си стъкна, чорбица да сваря, вода за прането си да стопля…
Но помощникът на измамника лечител бил неумолим. Навел се под кревата, измъкнал оттам магарешкия чул, тръснал го тържествено насред одаичката, посочил го с изопнат показалец на слисаните хорица, па викнал с ликуващ глас, колкото сила имал:
— А това какво е?
— Ами чулът на магаренцето ми, твоя милост… — отвърнал болникът, все още не разбрал защо му го сочи оня.
— Не лъже стопанинът ми, чулът на магаренцето е… — обадила се и жената в подкрепа на мъжа си. — Снощи го прибрах от двора да не го мокри дъждът!
Тогава достойният помощник на предостойния си учител разперил съкрушително ръце срещу слисаните люде и отсякъл:
— Така-а-а, признавате си: изяли сте магарето, а само чула сте му оставили!… Е-хеее, мене не можете да ме излъжете, не току-тъй съм ученик на най-прославения лечител в света!…
Едва сега домакините проумели що за лечител е влязъл в дома им.
— Прав си, твоя милост, имал съм късмет, че си дошъл да ме лекуваш ти, помощникът, а не господарят ти… Иначе, току-виж, оня ме набедил, че съм излапал и къщата си, нали хей там се търкаля една счупена керемида от нея! — залял се от смях болникът, забравил съвсем болките в гладния си стомах.
Жена му пък хванала надулия се от гордост ханджийски син за яката, отвела го до вратата и без да му каже дума, го изхвърлила с един силен ритник на двора, където го посрещнало с весел рев магаренцето им, което цяло-целеничко и живо-живеничко си хрупало там ръжена сламица…
Случката в дома на бедния човек се пръснала още същия ден из цялото село. Бъбриви хора я разнесли по съседните села. И така само за три дни новата слава на измамника лечител и неговия глупав помощник нашумяла из целия край, като им затворила завинаги вратите на всички домове.
Чорбаджийска дума
На един имотен селянин заболяла тежко жената.
Това се случило през лятото, когато нивите на богатия човек плачели за всяка работна ръка, затуй чорбаджията се изплашил здравата. Излязъл на улицата. Започнал да скубе косите си и да нарежда:
— Хора, пропадна ми берекетецът!… Житцето ми така ще си окапе неприбрано по нивите без грижите на работната ми стопанка! Ще позлатя този, който вдигне жена ми на крака; коня си ще продам и парите ще му харижа!…
В туй време през селото минал един белобрад старец. Той чул воплите на отчаяния чорбаджия и се спрял при него:
— Ще удържиш ли думата си, човече, ако помогна на жена ти да оздравее? — запитал старецът.
Както бил на тясно, оня тутакси отвърнал:
— Ти само излекувай стопанката ми, а за другото не питай — халал да ти е кончето ми, ведно с всичките му такъми!
Старецът отишъл при болната. Побавил се около нея колкото се побавил, правил що правил, след три дни тя наистина се изправила на крака — станала от здрава по-здрава.
— Коня ти за себе си не ща! — рекъл на прощаване старецът, когато чорбаджията го повел със свито сърце към конюшнята. — Но думата си е дума: обещал си за здравето на жена си кон, кон ще дадеш сега. Затуй продай добичето и парите от него раздай на сиромасите в селото!
Като казал това, старецът начаса се изгубил по своя незнаен път…
В първите дни след заминаването на белобрадия старец чорбаджията наистина мислел да изпълни обещанието си. Но като минало седмица време, току му досвидяло за коня, па махнал с ръка:
— Обещание къща не разваля!… Да не съм луд да подарявам коня си на сиромасите!
И нито продал коня, нито пък дал нещо друго в замяна на сиромасите от селото…
Ала минало-неминало месец от тази случка и жената на чорбаджията пак паднала на легло, сега по- тежко болна отпреди. Богатият човек за втори път това лято се видял в чудо!… И като не знаел какво друго да стори, той пак излязъл пред портите на дома си и пак започнал да обещава мило за драго на оногова, който би му помогнал.
Случило се така, че белобрадият старец точно тоя ден минал пак през селото… И както първия път — правил що правил — излекувал още веднъж жената на чорбаджията.
— Па и сега да не се отметнеш от думата си, че ще сполети нова болест и тебе, и жена ти… А повече не чакай да ме видиш! — сбогувал се старецът с чорбаджията за втори път и тутакси отново се изгубил по своя незнаен път.
— Не се безпокой, дядо — подвикнал богатият човек след него. — Сега вече ще видиш, че чорбаджийската дума не се хвърля току тъй на вятъра!
И още на другия ден той показал колко тежи чорбаджийската дума…
Станал в тъмно и рано-рано извел жребеца си от конюшнята. Сетне напъхал в дисагите дръгливия пес, който в туй време се разхождал безгрижно по двора. И с тая чудновата стока чорбаджията запрашил към близкия град, дето всяка неделя ставал голям пазар на коне.
Жребецът бил породист. Ловял изведнъж очите на хората с хубостта си. Затуй, веднага щом стопанинът му го отвел на пазара, тозчас около него се струпала цяла сюрия купувачи. Един през друг те започнали да разпитват стопанина колко струва кончето му.
— Нито стотинка по-долу, нито стотинка по-горе от един грош! — отговарял за обща изненада на всички чорбаджията.
Хората се стъписали.
— Тоя човек май е полудял!… — спогледали се те. — Къде се е чуло и видяло такова жребче, тънкокрако като кошута и загладено като мрянка, да се продава за един грош!…
В същото време двадесетина ръце с по един грош на дланите се протегнали в надпревара към необикновения продавач, жадни първи да грабнат, кажи-речи, без пари коня.
Но чорбаджията отблъснал хитро всички:
— Чакайте, хора… Коня наистина продавам за грош, ведно с такъмите му, но той върви с хей това куче!
И хитрият човек току изтърсил из дисагите си пред очите на слисаните купувачи дръгливия пес. Сетне добавил:
— А цената на кучето е нито грош по-долу, нито грош по-горе от сто жълтици!…
При тия думи повечето от купувачите начаса се изпарили. Но тъй като конят все пак струвал толкова, колкото чорбаджията поискал за кучето, намерил се един, който му наброил сто жълтици и един грош — стоте жълтици за кучето и единият грош за жребеца с такъмите му.
Тогава чорбаджията прибрал стоте жълтици за кучето в джоба си, а гроша — цената на коня — още същия ден предал на попа в селото, за да го даде на сиромасите. И така удържал открай докрай думата си, която дал на белобрадия старец за добрината, дето оня му сторил…
Как кокошарци си създали герой
Една лятна утрин от Кокошарево — хей онуй селце, дето е клекнало като кокошка на полог сред букака на планината — за близкия градец тръгнал керван от дванадесет натоварени с дърва гласовити магарета,
