кучетата са будни, вълчи крак диря не оставя!“
Каквото наумили животните, още същия ден го сторили.
Поставили край бърлогата на вълка постове — дългоухи зайци, пъргави катерички и тънконоги сърни — със строга поръка да не изпускат от очи злодея. И когато на пладне сивият ненаситник се измъкнал от леговището си, из цялата гора от уста на уста се понесъл тревожен шепот:
— Бягайте, братя и сестрици, спасявайте се кой как може — вълкът излезе от леговището си и тръгна на лов!
При тази вест лесът изведнъж опустял.
Мигом изчезнали незнайно къде зайците. Завчас се скрили сред непристъпните скали сърните, елените, дивите кози, Потулили се низ потайни кътчета и останалите животни… Само птиците в клоните на дърветата, които вълкът не могъл да достигне, останали по местата си. И щом зърнали да минава под тях гладният настървен хищник, всички писнали като из едно гърло над главата му:
— У-у-у… зъбат разбойник!… У-у-у… сив злодей!
Объркан от птичата врява, отчаяй от пустата гора, вълкът подвил опашка и скоро-скоро се сврял отново в леговището си — гладен, настръхнал, зъл.
— Ех, на светлото не ми провървя, но като се стъмни, ще изляза пак и ще си хапна за трима! — утешил се по едно време той и зачакал нетърпеливо да падне нощният мрак.
Ала и през нощта се случило същото.
И така се занизали ден след ден, нощ след нощ…
Вълкът отслабнал, измършавял. Краката му започнали да се сплитат и да треперят от глад. От изнемога пред очите му взели да трептят посред бял ден алени искрици… Накрая — като видял, че за него няма да има вече живот в тази гора с нейните сдружени животни — сивият злодей решил да се пресели в друг лес.
Една заран изпосталелият гладник се измъкнал тихомълком от леговището си и с клюмнала глава запреплитал крака към полето — на път за друга гора. Но не щеш ли, едва оставил зад гърба си недружелюбния лес, на пътя му се изпречила една мецана.
— Къде си подранил така рано, побратиме! — спряла мецаната мършавия горски беглец.
— Тръгнал съм, сестро, да се заселя в друга гора, дето нито са ме виждали, нито са чували нещо за мене, че тука ми излезе лоша слава и всичко бяга от името ми като от чума! — изплакал вълкът на един дъх пред горската баба болката си.
Сетне дума по дума сивият страдалец разказал на мечката всичко, което препатил през последните дни, откакто животните в гората се сговорили да се пазят дружно от него. Мечката през цялото време го слушала мълчаливо — нито веднъж не го прекъснала.
Едва когато вълкът завършил с тежка въздишка разказа си, мецаната му рекла:
— Я си отвори устата, побратиме!
— Че какво ще видиш в устата ми! — удивил се вълкът на това неочаквано мечешко желание. — Уста като уста!…
— Има какво да видя, побратиме, има… — настояла горската баба. — По нея ще позная какъв късмет те чака в новата гора.
Зарадвал се гладникът, че може би мецаната ще му предскаже скорошна богата трапеза, та веднага разтворил огромната си челюст. Тутакси в раззинатата уста на горския разбойник блеснали големите му вълчи зъби — остри, гладни, стръвни… Мечката ги погледнала оттук, почукала ги оттам и накрая въздъхнала дълбоко:
— Ох, побратиме, напразно ще биеш пътя до другата гора!…
— Защо? — ревнал разочаровано вълкът.
— Защото не си оставил в старата гора старите си зъби, братко! А докато те са в устата ти, и триста гори да смениш, навсякъде ще те посрещат по старому… като вълк!
На лъжата краката са къси
Живял някога един хитрец, голям ленивец. Колкото повече този човек ненавиждал работата, толкова повече обичал хубавичко да си похапва и юнашки да си посръбва. Но отколе е знайно, че за доброто ядене и пиене трябват и добри пари. А нашият мързеланко отдавна бил омръзнал на цялото село с просията си, та вече никой не му давал нищичко даром. Всички искали от него най-напред да им свърши някаква работа, па сетне да му начетат каквото е заслужил. Затуй ленивецът се излежавал гладен с дни под върбовите сенки край селската река и от сутрин до вечер все мислел и мислел какво да стори, че хем да не работи, хем кесията му винаги да е пълна.
Блъскал така главата си дълго време, докато накрая се провикнал:
— Ще се провъзглася за лечител!… Лечителите, кажи-речи, нищо не вършат, а с пари си играят — работа таман за мене!
И както решил, така направил.
Още същия ден хукнал по добри приятели и не ги оставил на мира, докато не си изпросил от тях една голяма кожена чанта. „Не момее иначе, какъв лечител ще бъде за хората без чанта!“) На другия ден пък се затворил в къщи и от тъмно до тъмно оцветявал чиста кладенчова водица и стривал на прах сухи бурени. („Така де, нали трябва с нещо да лекувам болните!“) А на третия ден преобърнал цялата къща наопаки, за да намери очилата на покойния си дядо, макар че очите му били силни като очите на ястреб. („И без очила не може, нали по тях светът ще ме познае, че съм учен човек!“)
Така за три дни ленивият хитрец сторил всичко, което мислел, че трябва да стори, за да се обяви за лечител.
— А сега, крачета мои, отнесете ме по-бързо далече от близки и познати, където никой не ме е виждал и никой не е чувал нищо за мене!… — рекъл си той на четвъртата заран и още в тъмно напуснал родното си село.
Вървял колкото вървял, отминал девет села, отседнал чак в десетото. Чуждо, далечно село — без близки, без познати люде в него. Там се настанал в един хан, поръчал на ханджията да разгласи из селото, че е дошъл нечуван и невиждан враг на всички болести, па зачакал като паяк в паяжината си да го повикат при болните.
Случило се тъй, че и в това село, както навсякъде по измъчената земя, болните люде били повече, отколкото здравите — с бистра водица да ги цериш, и водата не би стигнала за всички! Затуй — веднага щом ханджията разпръснал новината за вълшебния лечител — страдалците започнали на тумби на тумби да се тълпят при самозванеца и да го молят за помощ.
Хитър и сладкодумен, той начаса ги замайвал с медени приказки, наливал ги с оцветена водица, тъпчел ги с буренаците си и всички оставали доволни от него. Славата му от ден да ден ставала все по-голяма и по-голяма, започнали да го търсят от съседните села, взели да го викат при болни чак от града. И заедно със славата, всеки ден набъбвала все повече и повече и празната му доскоро кесия.
Това щастие, сипнало се като че ли от небето върху измамника, замаяло главата му. Той се възгордял, започнал да хвърчи на високо. И минало-неминало месец време, повикал отново ханджията, па му казал:
— Не прилича на такъв прославен лечител като мене сам да си върши цялата работа — намери ми помощник!
Ханджията, който отдавна завиждал на самозванеца заради леснията, с която оня вадел грошовците от болните хорица, и тайничко мечтаел да види на неговото място своя син, щом чул желанието му, начаса подскочил от радост:
— Че да ти дам за помощник моя син, ваша милост, по-верен момък от него за тая работа няма да намериш никъде из нашия край!… Момчето ще ти слугува даром, пък и аз няма да ти взема нищо за храната и подслона, докато живееш при мене, ако го изучиш добре на златния си занаят!
Думите на ханджията допаднали на измамника и той веднага се съгласил:
— Добре, човече, иди да приготвиш богата черпня, че от днес синът ти става помощник на най- прославения лечител по света!…
Същия ден — някъде по мръкнало, когато вече привършила богатата гощавка, която ханджията дал
